УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

„И най-силният не е достатъчно силен за да бъде винаги господар, ако не превърне силата си в право и подчинението в задължение.“ Това твърдение на Жан-Жак Русо е развито в началото на Общественият договор. И днес то има валидността на дефиниция на легитимността, макар самият Русо да не се изразява в тези термини. Трансформацията на властта от брутална сила в законно изискване е проблем в цялата позната история на мисленето за отношенията на власт.

 

Самата дума легитимност има корен в латинското legitimus, законно, в съответствие със закона, и в lex/legis, закон. Това значение се съхранява в европейска история с презумпцията, че всяка власт иска да бъде приета за законна. При екстремни тиранични режими властта не се интересува дали е признавана от онези, над които се упражнява. Но това са нереалистични ситуации на господство, при които ексцесите тираничната власт пораждат условия за нейната неустойчивост.

 

 

Определение

 

Легитимността е понятие в политическата социология, което отговоря на въпроса за основанията един режим на власт да има публична валидност.

 

Въпросите за основанията за валидност на един режим на власт се разглеждат в социология на властта или господството, в жанра на политическата социология. В нея централна тема е основата на властта, как една власт се приема като власт от тези, над които се упражнява, как те я признават като власт. Популярно се смята, че проблемът за властта се свежда до това как тя бива наложена отгоре върху група хора. Но същественият въпрос е ориентиран в противоположната посока. Той се състои в това как един режим власт си набавя валидност и признание, дори това да става с тиха съпротива, нежелание, несъгласия. Щом той функционира, има и критичен брой съгласни да се подчинят.

 

Власт е неразчленена абстракция и сама по себе си не е обвързана условия за стабилност. Затова е подходящо по-системно ориентираното позоваване на режим на властта. Властта в едно определение за легитимност има трайност, устойчивост, a не единичен акт. Исторически решения, каквото например е Брекзит или начало на военни действия в Ирак от САЩ през 2003-та година или решението за употреба на атомно оръжие през 1945 година над Япония са наглед еднократни. Но и в този случай единичният акт е еманация, или кулминация на една власт, организирана и осъществена като система на властта.

 

Сложността на въпросите на легитимността налага тя да се мисли в отворен контекст, като широко публична. Демократичната легитимност засяга вътрешни решения и процедури на политическата общност. Но режимите на власт разчитат на подкрепа далеч отвъд демократичната процедура, с която се излъчват мнозинства. Изборите осигуряват законност на овластяването, но не гарантират трайна публична подкрепа. Властта може да загуби легитимност след изборния резултат по всякакви причини, от непопулярни решения до най-обикновена липса на атрактивност. Тази релативност и динамика имат своя източник в публичния свят на непрекъснати взаимодействия между власт, граждани, институции, партии, медии и пр.

 

 

Ранна модерност

Въпросът за легитимността получава опростени до еднозначни решения при пред-зададен и неоспорим нормативен ред. Извън разнообразните си вариации, такъв ред има в контекста на културна, социална и политическа доминация на Християнството в Средните векове. Пред-секуларният свят на Европа предполага трансцендентно зададена инстанция, която легитимира директно властта, обвързвайки я с божествен произход. Възможно е дадено състояние да бъде прието като естествен ред на нещата и придържането към него да получават съответната санкция за легитимност. Такъв е например произходът на идеята за естественото право. То е основано върху ред, който не се създава в актуалния живот на общността, а е нормативно предопределен, поради което естествен, и лишен от алтернатива.

 

В контекста на всеобща секуларизация, обаче, проблемът за легитимността може да претърпи значителни усложнения. В модерността това начало е свързано с Хобс и неговия Левиатан, който очертава условията на обществения договор. За да преодолеят състоянието на хаос и война на „всеки срещу всеки“ (метафората на Хобс за взаимно унищожение при отсъствие на установен ред) човешките индивиди „сключват“ обществения договор на „всеки с всеки“. Договорът също е метафора за появата на ред в резултат на съгласието на всички, а не действителен акт. Във фигурата на обществения договор легитимността е тъждествена на самия договор. Договорът е всеобщо съгласие за излъчване на суверен и конституиране на власт.

 

Съгласието и договорът са източник на валидност и приемане на инстанцията на суверенната власт, която е самата държава. Индивидите се съгласяват да излъчат гарант за мира и сигурността и това съгласие е самата легитимност. Може да се пита какво набавя легитимност на владетеля, на държавната власт, на суверена. Но не може да се пита какво набавя легитимност на съгласието, тъй като то самото е източникът на легитимност на режима на власт. Ние – общността – се съгласяваме да стане „това и това“, а именно да излъчим инстанция, която да гарантира нашата сигурност и тъкмо това съгласие прави тази инстанция легитимна.

 

По този начин, обаче, легитимността се оказва предрешена, а с това и проблемът за легитимността. Конструкцията на Хобс съдържа известна празнота или едномерност в конституирането на обществен ред, мир и сигурност. Възможно е да има обществен ред, суверен и режим на власт, но тяхната легитимност да е проблематична. Хобс изключва такава възможност. Причината за неопределеността е във факта, че Хобс не тематизира социалните взаимодействия, а се интересува само от конституцията на суверенната власт. Тя изисква съгласие, т.е. обществен договор. Едва неговото вътрешно разчленяване ще доведе и до теми като социалност, публична сфера, време, процес, взаимодействия и т.н. При Хобс тези въпроси не са развити, поставена е само рамката на отношенията хаос-суверенитет-ред-сигурност в секуларен контекст. Тази схематизация остава по принцип валидна в модерността.

 

 

Политическа социология

За да стане особен проблем, да се тематизира и разчлени, легитимността изисква перспективата на една политическа социология, която се интересува целенасочено от основанията една власт да бъде призната и валидна. Общият въпрос е как онези, над които се упражнява власт, я приемат, какво конституира вътрешната им убеденост, че изискванията на властта трябва да се следват. Такава перспектива не приема обществения договор като неразчленено условие на суверенната власт, а го вижда като нещо сложно, със свои вътрешни отношения и динамики. Подобна гледна точка обвързва инстанциите на властта със социални условия и се насочва към тях. Поради това жанрът на политическата социология е концептуално обоснован, независимо как самата социология на властта и господството ще нарече себе си.

 

Социологията на Макс Вебер за пръв път открито и целенасочено поставя въпроса за легитимността като въпрос на една социология на господството. Господството (Herrschaft) е дефинирано в магистралния труд на Вебер Икономика и общество по характерен прост начин, като вероятността определени заповеди да бъдат изпълнявани от дадена група хора. Господството е налице, когато подчинението от страна на групата се дължи на един минимум признаване на властта, а не на преки физически принуди. Групата трябва да приема заповедите за валидни, било поради навик, т.е. без членовете й да се питат за основания, било по рационални причини и преценка за интерес, било с разнообразни други мотивации.

 

В механиката на упражняване на властта Вебер въвежда вертикала от три нива: център на власт, административен апарат и група, която се подчинява. За целите на господството е необходимо както подчиняващите се, така и междинното звено на административен апарат да приемат властта за легитимна. За разлика от тях, овластеният – лице, структура, институция – е заинтересован от осигуряване на легитимация. Ако властта на агенцията, която осъществява господство, не се преживява като легитимна, режимът на власт е застрашен. Дори това да е латентен процес, да не води до бърза експлозия, занижаване на легитимността разколебава режима на господство. Мотивите, които легитимират властта сред подчинените са отворено разнообразие. Но режимът на господство, подчертава Вебер, се стреми по съвсем естествен начин, да създава убеденост в своята легитимност. Вебер очертава и станалите класически идеални типове на легитимното господство.

 

Първият тип характеризира модерните общества, можем да кажем съвременната национална държава. В него легитимност се идентифицира с легалност. Определен режим на власт е валиден, тъй като неговите действия и системата на господство, която установява, се поддържа от правила, обединени в правна система. Правният корпус е безличен, не е обвързан с конкретна персона или група. Поради това овластените лица също са подчинени на формалните рационални правила. Този тип легитимност продължава традицията на модерността след Хобс, в която властта се обвързва с идеи за правова държава или върховенство на закона и се отделя от персоналното господство, свързано обикновено на монархическия институт.

 

Друг идеален тип легитимност, е основана в традиции, съответно навици, формирани в тях, чието съдържание и смисъл не се поставят под въпрос. Под матрицата на традицията овластеният упражнява система на господство, но в качеството си на нейна трансмисия, агенция. Властта на агенцията може да следва по-стриктно нормите на традицията, но може и да се отклонява в някакви граници от тях. Отклонението обикновено е свързано с факта, че лицето, което по силата на традицията упражнява върховно господство, се преживява като нейно олицетворение, т.е. че е се приема като породено и идентично с нея. При тази идентификация действията на овластения по този начин се вписват в неговата по-лична сфера и могат да станат въпрос на лична дискреция. Отклоненията са въпрос на усет за допустимост и здрав разум на владетеля, но не са предписани от правила. По отношение на владетеля може да бъде предприета съпротива, но в името на нормите на традицията.

 

Трети идеален тип легитимно господство Вебер свърза с т. нар. харизматична персона. Харизматиката е релационна характеристика, а не атрибут на личността. При харизматичния тип легитимност определена персона бива видяна и преживява от групата като изключителна и извън всякакво подобие с други. Преживяването й придава божественост, тя се приема като познаваща истини за бъдещето на общността. Групата се подчинява с убеждението, че харизматичната персона владее недостъпни за обикновените й членове сили. Това в общия случай са магически сили, необикновени и непонятни за обикновените хора способности за проникване и комуникация със свръхестествени условия, от което зависи сигурността и благото на групата. Характеристиката на харизматичното е свързана с очакването за подобни свръхестествени капацитети и това убеждение трябва да се поддържа непрекъснато. Ако групата стане скептична в способностите на харизматичния лидер, той губи харизматичната си ценност и легитимността му се руши.

 

 

ЕС и легитимността

От гледна точка на въпросите за легитимността Европейският съюз е обект на критики през цялата история на съществуването си. Днес атаките към над-националната власт на европейската администрация стигнаха и до крайностите на Брекзит, откази от еврото, националистически правителства, които са на границата да се откажат от елементи на общо законодателство и т.н. Една от причините за тези развития е свързана с подозрителната легитимност на институциите на ЕС, които са изградени от правителства, а не от граждани по демократичен път. По тази причина към ЕС се отправя редовно и критиката за демократичен дефицит.

 

ЕС е междудържавен договор, с който се създават над-национални институции със значително влияние във вътрешния живот на суверенните национални държави-членки на Съюза. Общото законодателство на ЕС е развито до гигантски обем и в много случай е непроницаемо за гражданите на държавите-членки. Възможно е то да бъде перфектно, експертно издържано, дори в интерес на всички граждани. Но правните аспекти в случая не набавят достатъчни степени на легитимност на правния корпус и кризата на Съюза е факт от поне 15 години, а особено от финансовата криза. ЕС понесе и тежък удар през 2005 година, когато референдумите във Франция и Холандия отхвърлиха идеите за квази-конституция, която би била още една стъпка към разрастване на над-националната власт и институции.

 

Тези развития в ЕС повдигат въпроса за легитимността му на международен режим и съответните режими на власт, които той е установил и развива. Независимо от дискусиите за излизане от тази криза, тя отваря отново въпроса за разминаването между легалност и легитимност, повдиган от Карл Шмит на базата на опита от Ваймарската република. Един правен ред може да бъде съвършен – можем да си въобразим това, дори да е нереалистично – но да загуби публична подкрепа и валидност. Легитимността е пряко свързана или равнозначна на доверието на гражданите, за което се конкурират различни действащи лица-агенти. Това условие е валидно и за правния ред. При загуба на доверие той може да се срине под собственото си обезсмисляне в очите на членовете на общността. Легитимността, с други думи, не е даденост и не може да се мисли като константна величина, едно постигнато и замръзнало състояние. Тя постоянно се постига, отново и отново, нейното поддържане изисква усилия, тя носи иманентен историзъм. Революциите 1989 година в Източна Европа са мащабна историческа демонстрация как тиранични режими могат да се опаковат формално в правни системи, но в крайна сметка да загубят легитимност, заедно с поддържалите ги правни корпуси.

 

 

Стефан Попов

 

 

Литература:

Clarke, B., Foweraker, J. Encyclopedia of Democratic Thought. Routledge, 2001; Krieger, J. The Oxford Companion to the Politics of the World. Oxford University Press, 1993; Schmitt, C. Legalität und Legitimität. Düncker und Humblot, 1932; Weber, M. Economy and Society. Two Volume Set. Roth, G., Trans. University of California Press, 2013; Русо, Ж.-Ж. Избрани съчинения. Прев. Меламед, Д. София: Наука и изкуство, 1988; Попов, Ст. Атлантис. Дезинтеграция на политически тела. София: Обсидиан, 2017; Хобс, Т. Левиатан. Прев. Русев, Р. София: Наука и изкуство, 1970