УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

КУЛТУРА

 

Думата е с латински произход (colo, colere), където има значението на възпитание, образование, развитие. Римската цивилизация използва думата за описание на процеса на отглеждане на растенията (и домашните животни), потребявани от човека за храна и други цели. Метафоричната й употреба сравнява усъвършенстването на индивида с дългия и грижовен процес на отглеждане на растението. В съвременните езици има сноп от значения, първото от които е съвкупността на човешката способност да създава артефакти на съзнанието и материята, непознати в света на природата. По този антропоцентричен начин изследователите разграничават две основни базови понятия – природа и култура. Но култура означава и вид човешко поведение и натрупани ценности, както и цели периоди от човешкото развитие – например антична култура. В различни исторически епохи култура и културно/културен се отнася до социалното развитие, постоянното усъвършенстване и прогреса. Отделни автори, предимно от Западна Европа, определят културата като най-доброто нещо, което е казано или създадено и всичко, което не попада в тази категория, се характеризира като хаос и анархия. За тези автори понятието култура се отнася само за най-добрите изделия и продукти в областта на модата, изкуството, класическата музика. От друга страна, с култура се обозначават класове от растения – например житни култури – и изкуствено създадена и поддържана бактериална среда.

 

В съвременния свят една международна организация е опитала да дефинира понятието за нуждите на международни институции и това е ЮНЕСКО. В декларация от 2002 г. е записала: „Култура е множеството от отличителни духовни, материални, интелектуални и емоционални черти на дадено общество или обществена група, тя обхваща освен изкуството и литературата, начина на живот, формите на съжителство, ценностните системи, традициите и вярванията“.

 

Наред с това съществуват и други дефиниции. Например културата е съвкупност от обекти и норми, създадени от хората в допълнение към природните обекти и норми. Или културата съдържа повтарящи се форми на поведение, знания, убеждения и ценности, които хората от определена общност споделят помежду си и с които се различават от хората от други общности. И културата е създадена среда за живот на хората, организирана според човешките технологии на дейност и наситена с продуктите на тази дейност.

 

Културата съдържа способи за символично означаване на околния свят. В процеса на своето функциониране културата действа като основание за самоидентификация на обществото и на неговите членове. По маркера „култура“ става оразличаването между „свои“ и „чужди“ и формирането на групово и индивидуално самосъзнание.

 

В своята „Книга за българите“ П. Мутафчиев дава следното определение за култура: „Под понятието култура се разбира съвкупността от духовни и материални придобития и блага, без каквито не е мислим животът нито на едно същество. Затова във всяка култура се различават две страни – материална и духовна. Те се развиват паралелно, взаимно се проникват и си влияят и до такава степен са зависими една от друга, че много често едната обуславя другата. Елементи в духовната култура на един народ са неговият език, религията му, изкуствата, правото, моралът, политическите и социалните форми на общежитието му, познанията, които има за себе си, представите му за външния свят и т.н. Материалната култура пък е също такава сложност от тясно свързани и взаимно обусловени постижения из областта на реалното. С тях се мери степента, до която членовете на дадено общество, като отделни индивиди или цяло, са се освободили от влиянието на природните условия и са станали господари на осезаемия свят“. И по-нататък П. Мутафчиев обвързва това разбиране за културата с историята на едно общество и идеята за развитието: „Не е мъчно да се разбере, че културата на един народ е резултат на извънредно дълъг опит, дело на безбройни негови поколения. Своето културно богатство народите получават следователно като наследство от миналото. И движението напред се състои от това, че всяко поколение, като запазва тъй добития капитал, добавя към него нови ценности и увеличен го предава на поколенията, които идват след него. Самата дума култура значи развитие и когато се говори за културата на един народ, разбира се всъщност степента на развитието, духовно и материално, до което е стигнал“.

 

В концепцията на П. Мутафчиев особеностите на културата на едно общество (народ в неговата терминология) зависят най-вече от това колко дълго във времето това общество е градило своя собствена културна идентичност, в какви природни условия е ставало това и при какви външни влияния. Взаимното влияние на културите е процес, на който се дължи създаването на т.нар. културни кръгове или културни ареали – територии, обитавани от различни народи, но с приблизително сходни черти на културата. За пример Мутафчиев посочва Средиземноморския културен ареал от древността и образуваните през Средните векове в Европа Романо-германски и Византийско-славянски.

 

Няколко думи за антропологическият възглед за култура. Първо трябва да се каже, че антропологическото разбиране за човека и човешките общности се стреми да бъде холистично и включва както биологичните параметри на човешкото съществуване, така и небиологичните. Инстинктите, вродените рефлекси и други биологически предопределени реакции като кърменето, стареенето, дишането, кихането не са част от културата. Поведението и реакциите, които се усвояват, а не се наследяват биологически, определяме като ръководени от културата. Някои от аспектите на културата се усвояват чрез обучение, други се усвояват чрез пряко или непряко наблюдение и копиране на чуждо поведение, най-вече в семейната среда.

 

Като усвояват правилата на поведение, обичаите и ценностите на „своята“ култура, хората научават, че имат общо разбиране за едни или други неща с определен кръг от хора и че останалите от този кръг очакват те да спазват тези обичаи и ценности. Това са тези части на културата, които придават ред и последователност на обществения живот на всяка една група от хора. Предсказуемостта, която културата придава на човешкото поведение, дава по-голяма сигурност и позволява предвидимост на поведението на другите, включително и на напълно непознати.

 

В същото време културно придобитите правила за поведение имат личен смисъл за участниците и могат да се разглеждат като символи на културата, било то предмети или събития, чиито смисъл е създаден от тези, които ги ползват. Културата включва правила и норми, ръководещи начина на живот на едно общество, които могат да бъдат формално изразени чрез текстове или колективни убеждения и нагласи, но могат да бъдат и неявни под формата на схващания и чувства. Привързаността на българите към домашните животни например, от времето в началото на ХХ век, макар и не кодифицирана в нормативен документ или дори в обичайното право, намира израз в диалектната терминология за означаване на животните от домакинството и художествено пресъздаване в разказите на писатели като Елин Пелин („На браздата“) и Йордан Йовков („Ако можеха да говорят“).

 

Културите по света силно се различават именно по предписаните на своите членове правила за поведение, както и по своите ценностни системи и реакции на окръжаващия свят. Антрополозите често задават въпроса как културите си взаимодействат и какви са последиците от това взаимодействие. Социалните конфликти и развитието на технологиите водят до промени в едно общество като следствие от промяната на социалната динамика и насърчаването на нови културни модели. Войните или конкуренцията за ресурси също влияят върху социалната динамика. Антрополозите различават два главни принципа на междукултурно взаимодействие – акултурация и енкултурация.

 

На Франц Боас и неговите ученици антропологията на ХХ век дължи идеята за културния релативизъм – всички култури са равноценни и няма основания на една култура да се гледа от позицията на стандартите за смисъл и ценност на друга култура. Доминира схващането, че културите неизбежно си въздействат, при което се наблюдава разпространение на обичаи, артефакти, идеи от една култура в друга и обратно. Този процес се нарича дифузия и обхваща движението на форми от една култура в друга, директно заемане на технологични постижения или на материални обекти. Резултат на процеса е акултурацията, разбирана като обмен на културни особености и приемане на изискванията на една култура от представителите на друга. Акултурацията понякога е първа крачка към културната асимилация или загубата на културна идентичност обикновено от малки културни общности. За пример мога да посоча гагаузите и татарите в България, които имат ясно изразени собствени културни характеристики като отделни етнокултурни общности, но в дългия процес на съжителство и културен обмен с по-големите общности на българите християни и турците сунити постепенно губят културната си идентичност в публичния живот на обществото.

 

В съвременния свят човек все по-често попада в ситуация, където е заобиколен от хора, носители на различни култури. Способността да се разбере чуждата култура, да се придобият умения за общуване, ценности и поведения, подходящи или изисквани от „чуждата“ култура, се определя като енкултурация. В резултат на действието на тази способност човекът научава езика (или езиците), ритуалите, символните употреби на културата, в която е попаднал и това му дава спокойствието да се ориентира адекватно във всяка ситуация. Енкултурацията като процес може да бъде принудителна – например за новодошлите граждани на мултикултурни държави като Канада или Австралия, може да бъде и непринудена, като част от усилията на индивида да се приспособи към непознатата за него култура.

 

Възприемането на „друга“ култура по обобщен, схематизиран и оценъчен начин наричаме културен стереотип. Характерно за действието на културните стереотипи е, че те не се съобразяват с реалното състояние на нещата. Културните стереотипи не е задължително да формират непременно негативен образ на групата, за която се отнасят, но в повечето случаи е действително така. В България най-често попадат под въздействието на културните стереотипи поведението и обичаите на малките или маргинализираните общности като турци, цигани, каракачани, татари, власи.

 

Понятието цивилизация от антропологическа гледна точка е конкретното състояние на дадено общество – в икономически, информационен, идеологически и технологичен смисъл – в контекста на общото човешко развитие. Така говорим за Цивилизация на маите и ацтеките, за Древноримската цивилизация или за Цивилизацията на Шумер и Акад, но така също за Западната цивилизация (Европа и Северна Америка) или дори за извънземна цивилизация. В по-общ аспект цивилизация е термин, означаващ прогреса и развитието. Иначе думата се появява за първи път във френски език около XVIII век и е означавала усъвършенстване на нравите. Свързването на понятието за цивилизация с процеса на непрекъснато подобряване на закони, на политически системи, на знания и на технологии практически доближава и синонимизира цивилизация и култура. В някои езици (английски и френски) двете думи са почти взаимозаменяеми.

 

 

Пламен Бочков

 

 

Субкултура

 

Както терминът, така и самото явление „субкултура” е рожба на драматичното преструктуриране на развитите (предимно западни) общества след преодоляването на последиците от Втората световна война. С надмогването на оскъдицата, доминирала човешкия живот от хилядолетия, съвременните хора постепенно престават да идентифицират себе си с класова или професионална позиция. Самоидентификацията напуска производствения процес – „аз съм това, което работя”; и навлиза в сферата на свободното време – „аз съм това, което харесвам”.

 

С термина „субкултура” обичайно описваме ясно определима група хора, която е по-малка от нация, общество или етническо малцинство, но е по-голяма от род или клан. Отнасяме термина към индустриалните общества, в които традиционните групи са се разпаднали и са заместени от нови групови форми на живот. В този смисъл със „субкултура” визираме групи хора, които демонстрират сходни ценности, схващания и норми на поведение. Тези ценности, схващания и норми, взети като цялост, отчетливо отделят съответната група от доминиращата култура („мейнстрийма”) в дадено общество.

 

Принадлежността към субкултура е по-интензивно и цялостно изживяване, отколкото е простата принадлежност към гилдия, професия или клуб. Докато при подобни принадлежности хората инцидентно описват себе си като членове на дадената общност (и в съответствие с обстоятелствата могат да дадат и други самоописания), членовете на някоя субкултура изживяват това свое членство толкова интензивно, че са склонни не само да го представят непрестанно пред останалите, но и да го демонстрират по ясни и често фрапантни начини. Обикновено дори случайният поглед може безпогрешно да определи, дали някой наколо е член на субкултура – дали човекът е „пънкар”, „рокер”, „гот”, „метъл”, „хипи”, „раста”, „алтернативен”, „арт”, „хипстър” и подобни.

 

Както виждаме от това описание, повечето от съвременните субкултури са свързани с някаква форма на рок музика. Това явление се корени в оформянето, към средата на 1960-те години, на първоначалната субкултурна група „тийнейджър”, неразривно свързана с модерната популярна музика. До един момент „юношите” са били схващани като обитатели на междинната гара между „дете” и „възрастен”. След този момент, тази междинна гара заявява себе си като отделна и самоосъзната социо-културна обществена група – „тийнейджъри”. И за десетилетия напред определя естетиката, настроенията и нагласите на онова, което се смята за „модерно”.

 

Субкултурите, макар да смятат себе си за опоненти на доминиращата култура и често да я провокират, нито влизат в директни войни с нея, нито пък виждат себе си като нейни цялостни алтернативи. По-скоро това са „ниши” в покрайнините на доминиращата култура, в които се събират хора със сходни нагласи и вкусове. Знакът „анархия”, например, популяризиран от британската пънк група Секс пистълс, не е заявка за цялостно преструктуриране на обществото според идеите на анархизма. Това е провокация, а не – манифест.

 

Колкото по-слаби са традиционите общности в дадена страна, толкова по-силни са субкултурите, които функционират като заместващи общности за градски хора, изтръгнати от традиционното състояние. Класическата страна на субкултурите е Великобритания – първото в света индустриално общество. В Южна Европа, където традиционните структури – разширени семейства, местни общности – все още доминират, същински субкултури няма.

 

В САЩ също виреят субкултури, но там се ражда и един много по-мащабен проект за оспорване на доминиращата култура – така наречената ”контракултура”.

 

 

Контракултура

 

Макар отделни хора да могат с лекота да минават от субкултура в контракултура и обратно, между тези две култури има значителна и лесно видима разлика. И двете опонират на доминиращата култура. Но субкултурите са, в крайна сметка, нещо като убежища, в които групи хора могат да водят живот, основан върху ценности, нагласи и обноски различни от доминиращите . Контракултурата, обаче, е по-мащабно предизвикателство към статуквото: това е политическо явление (т.е. оспорващо властта), което се конфронтира по целия фронт с ценностите и принципите, установени в обществото, неговата култура и политика. Намерението на контракултурата не е да осигури убежище за някои, а да постигне революционна промяна, която да подреди по нов начин цялото общество – в какво то вярва, как произвежда, как е структурирна властта и с каква цел и т.н.

 

Да си деец на контракултурата включва несъгласие, провокация, неподчинение, съпротива и бунт. Бунтът обаче, за разлика от „класическите” революции на 19-ти и 20-ти век, не приема формата на въоръжено въстание или улични сблъсъци. Дейците на контракултурата следват стратегия, различна от тази на „класическата” революция. Те са убедени, че победата ще дойде не след като политическата власт е свалена, а след като целият пакет вярвания и ценности на обществото е делегитимиран и е заменен с други вярвания и ценности.

 

В този смисъл, контракултурата е продължител на философски идеи, развивани в началото на 20-ти век от левия мислител Антонио Грамши и, след средата на века – от мислителите на т.нар. „Франкфуртска школа”. И според двете тези линии на размисъл, „смяната на системата” не е задължително да става само с „твърди” мерки, насочени към сваляне на властта и инсталирането на нова на нейно място. В наличност са и „меки” мерки – подмяна на образа на онова, което хората смятат за „нормално”, с друг образ.

 

Според Грамши, преди да промениш обществото из основи, трябва да си постигнал т.нар. „културна хегемония” – да си направил така, че твоите схващания и ценности да са станали доминиращи в обществото, т.е. хората да ги приемат като самоочевидни истини. А според мислителите на Франкфуртската школа (с някои изключения), масовата култура, възникнала през 1960-те години, представя чудесна арена за провеждането на тази операция. Именно на неин терен може да се постигне оспорване, а впоследствие – и промяна на доминиращите схващания. Не е случайно, че хипитата – една от най-дейните групи в контракултурата – синтезират този начин на мислене в афоризми като „Революцията започва от теб” или „Първо си събери главата, после започни да действаш по събран начин”. Рокендролът – тази музикално-културна форма, която се оказва най-силна в условията на масова култура – се оказва приоритетна арена на промяната на съзнанието.

 

За контракултура започва да се говори във втората половина на 1960-те години, когато различни форми на артистичен бунт, възникнали след Втората световна война, се съюзяват с нововъзникащи субкултури (битници, хипита), за да произведат широкомащабно оспорване на „системата” във всичките й аспекти. Индивидуалната свобода и творчеството са изправени срещу подчинението на установените социални норми; на „сериозния” свят на труда опонира „детинският” свят на играта; мирът се изправя срещу войната; на насилието е противопоставена обичта; общностното живеене е противопоставено на самотното живеене в конкурентната среда на пазара. Психеделичните наркотици се ползват като инструменти за „освобождаване на съзнанието”, а цялостният пакет послания се разпространява чрез рок (и някои форми на фолк и джаз) музиката.

 

През 1968 г. контракултурната революция се слива с други протестни движения, шетащи из света, за да породи историческите младежки бунтове във Франция, Германия, САЩ, Чехословакия, Полша, Мексико, Тунис и другаде. За апогей на контракултурата се приема рок фестивалът в Уудсток (щат Ню Йорк) през август 1969 г. В този момент дейците на контракултурата са убедени, че са победили – че са спечелили „сърцата и умовете” (т.е. постигнали са културна хегемония), като са демонстрирали пред целия свят, че е възможен съвместен живот по правила, които са коренно различни от тези на „системата”.

 

В своя разгар, контракултурата се опитва да покаже, че нейните членове могат да живеят по собствени правила и без какъвто и да е допир с институциите и структурите на държавата. Здравеопазване, образование, сигурност, изхранване, производство на необходимото, дом – всичко това, твърдят дейците на контракултурата, хората могат да си го доставят сами, без да искат нещо от държавата. Този идеен пакет се проваля гръмотевично по време на фестивала в Алтамонт (декември 1969 г.), когато рокерската банда Ангелите на ада, наета да осигурява ред и сигурност, се развилнява и, след пребиването на хора от публиката и нахлуване на сцената (където за малко не пребиват Мик Джагър от групата Ролинг стоунс) накрая убиват с нож млад мъж. Фестивалът потъва в хаос и контракултурата, като цялостен проект за различно общество, потъва заедно с него. Става ясно, че поне по отношението на сигурност, без държавата не може.

 

Към 1971-3 г. бунтовете по света, включително контракултурните, са потушени. В Чехословакия и цяла Източна Европа е обявен период на „нормализация”: всички комунистически режими рязко затягат примката около обществата си, които дотогава са се радвали на известно разхлабване на диктатурата. В демократичните държави масата хора, изтощена от десетилетие бунтове, обръща гръб на новите идеи и препотвърждава своята вярност към традиционните такива. В САЩ, Франция, Англия и другаде на власт идват консервативно настроени правителства.

 

Ключовите фигури на американската (и следователно – световната) контракултура са неутрализирани от властта. В САЩ в затвора се оказват идеологът на „освобождаването на съзнанието чрез наркотици” Тимъти Лийри и рок групата МС-5, която пък се опитва да вдигне на бунт големите американски градове. В Англия, Германия и другаде също има контракултурни дейци, оказали се в затвора. Многократно повече са бунтарите, неутрализирани в Източна Европа, Латинска Америка и Северна Африка.

 

Контракултурата отстъпва не само, защото е обезглавена откъм лидери. Неуспяла да съгради различен свят, тя буквално се разпада, а голяма част от нейните последователи прекаляват със „събирането на главите си” посредством наркотици. В рамките на едно десетилетие преждевременно загиват икони на рокендрола като основателя на Ролинг стоунс Брайън Джоунс, звездата на групата Дорс Джим Морисън, „богът на китарата” Джими Хендрикс, блус певицата Джанис Джоплин, рок-ветеранът Джийн Винсънт, основателят на стила „реге” Боб Марли, барабанистите Кийт Муун (групата Ху) и Джон Бонам (Лед Цепелин), звездата на групата Тин Лизи Фил Линът, китаристът-национален герой на Ирландия Рори Галахър. Под влиянието на наркотици разсъдъка си губят основателя на Пинк Флойд Сид Барет (завинаги) и основателят на Флийтууд мак Пит Грийн (временно).

 

Контракултурата продължава във времето или като индивидуална демонстрация на несъгласие със „системата”, или като по-дълга стратегия за влияние, известна под името „дългият поход през институциите”. Целта на този поход е дейци на контракултурата да променят системата „отвътре”, заемайки ръководни постове в нея. Едно поколение след фестивала в Уудсток тази стратгегия дава видими плодове, като например Тони Блеър (премиер на Великобритания) и Бил Клинтън (президент на САЩ) стигат до върховете на властта в своите страни.

 

В по-общ план, след своя крах като цялостен проект за изграждане на различно общество, контракултурата все пак успява, с течение на времето, да промени доста от нагласите в развитите общества. Движението за опазване на околната среда, за граждански права, за правата на жените и на хомосексуалните, промененото обществено отношение към децата и животните, налагането на уважението към различния като обществена норма – всичко това има своите корени в контракултурата. В този смисъл контракултурата е свършила основната си работа: да променя модели на поведение, навици и ценности по посоката на по-голяма толерантност, чувствителност към другия и отчитане достойнството на всички.

 

Тази жилавост на контракултурата обяснява онова бясно нейно отрицание, появило се половин век след нейния пик, което днес наблюдаваме от страна на новите т.нар. „консерватори” – онези реакционери, които искат да върнат нещата към някакъв особено мрачен вариант на Средновековието, при който силният има правото да тормози слабия, другият е враг, природата е обект на плячкосване, а жената „си знае мястото”.

 

 

Евгений Дайнов

 

 

 

 

 

 

Обратно към списъка