УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

Понятието критика се появява през XVII в. най-напред в библейската, а малко по-късно и в светската филология. С него се обозначава изкуството на правилното съдене относно смисъла и значимостта на религиозни и светски текстове. Философите Пиер Бейл (1647 – 1706) и граф Шафтсбъри (1671 – 1713) са първите автори, които развиват доста по-широко разбиране за критиката. Според това разбиране критиката е изкуство на правилното съдене относно всякакви възможни предмети. То се утвърждава през XVIII в. и води до появата на различни форми на политическа, историческа, философска и художествена критика. Всички тези форми предполагат наличието на определена човешка способност – способността за съждение. Фонът на това всеобхватно разбиране за критиката е юридически, защото, първо, съденето трябва да става не според субективен произвол, а според общовалидни критерии, второ, защото се съди по еднакви и еднакво разбираеми за всички процедури и трето, защото като функция съденето се приписва на разума като сама по себе си безпристрастна инстанция.

Имануел Кант (1724 – 1804) – основоположникът на философия, която сама определя себе си като критическа, заявява в своето основно произведение „Критика на чистия разум“ (1781): „Нашият век е истински и същински век на критиката, на която всичко трябва да се подчини.“ С епохата на Просвещението започва гигантски „съдебен процес“ (автор на тази метафора е отново Кант), при който цялата жизнена действителност на човека бива поставена на подсъдимата скамейка. Всички нейни елементи трябва да докажат своето право на съществуване пред съда на разума. Политиката и правото, изкуството и религията, науката и философията биват подложени на силен легитимационен натиск. Този натиск се поражда от междувременно повсеместно наложилото се убеждение, че действителността би могла да бъде и различна от това, което намираме като налично. Критиката е призвана да реши, кое от предаденото по традиция има право на съществуване и кое не. Това решение зависи единствено от човешкия разум. Обстоятелството, че в процеса на критика човекът е едновременно и съдия, и подсъдим, трябва да бъде гаранция за безпристрастност. Отношението между човека като разумно същество и традицията се е преобърнало. Не хората трябва да се подчиняват на традицията, а обратно, традицията трябва да доказва своето право на съществуване пред човешкия разум. Самият „съдебен процес“, при който традицията е на подсъдимата скамейка, сам по себе си представлява скъсване с традицията.

Вдъхновени от философията на Хегел (1770 – 1831) Карл Маркс (1818 – 1883) и Фридрих Енгелс (1820 – 1895) развиват критическа теория за обществото, чието главно послание е, че по силата на законите на „естествено-историческия процес“ капиталистическите класови отношения са обречени да бъдат премахнати по революционен път от работническата класа и на тяхно място по необходимост в бъдеще ще се установи безкласовото общество на комунизма. Тази теория включва както критика на реално съществуващите обществено-икономически отношения, така и критика на тяхното „идеологическо“ оправдание в религията, философията, литературата, изкуството и пр. Под „идеология“ в марксизма се разбират всички форми на „фалшиво“ съзнание, тоест съзнание, белязано от знака на класовия интерес, представящо обществените отношения в превратен, изгоден за господстващата класа вид. „Критиката на идеологията“ е призвана да разобличи идеологическите привидности в тяхната класова същност и така да „еманципира“ съзнанието на работническата класа като класа, призвана да стане „гробокопач“ на капитализма. Валидността на критическата теория на Маркс и Енгелс за обществото е необходимо зависима от марксистката философия на историята, защото черпи от нея критериите на социалната критика. Положенията на марксистката философия на историята обаче до момента не намират никакво потвърждение в историческия опит и в наше време тя е загубила своята убедителност дори за повечето от съвременните последователи на марксизма.

В периода между двете световни войни група теоретици-марксисти около Института за социални изследвания във Франкфурт на Майн – Макс Хоркхаймер, Теодор Адорно, Херберт Маркузе, Валтер Бенямин и др. – създават нова версия на „критическа теория“, която вече не се обвързва с никаква философия на историята. Тази влиятелна в средите на политическата левица интелектуална традиция има в лицето на философи като Юрген Хабермас, Аксел Хонет, Райнер Форст и др. своите продължители и до днес. Тя неизменно е предизвикана да се бори с проблема за критериите на социалната критика. Изоставила утопичния хоризонт на бъдещото хуманно безкласово общество, съвременната социална критика търси своите критерии в твърде несигурни представи като тези за „структурно насилие“ и душевно страдание, причинено ту от прекалено големи икономически неравенства, ту от недостатъчно признаване и социална маргинализация, ту от скрити форми на зависимост, ту пък от прекомерно ускоряване на обществените процеси. Проблемът е в това, че всички предлагани критерии на критиката са положения, извлечени от опита. За всички опитни положения обаче важи, че те винаги могат да се окажат недостатъчно обосновани или случайни.

Имануел Кант, 1992, Критика на чистия разум, Изд. на БАН София (прев. Цеко Торбов).

Христо П. Тодоров