УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

КОНСТИТУЦИЯ

 

„Не знам да има нито един друг сигурен сейф за крайната власт на обществото от самите хора; и ако смятаме, че те не са достатъчно просветени да упражняват своя контрол със здравословна сдържаност в свободата на действие, лекарството е не да им отнемем този контрол, а да оформим тази сдържаност чрез образование. Това е истинският коректив на злоупотребите с конституционна власт.“ Томас Джеферсън

 

 

Конституцията е учредителен акт, основен и върховен закон на държавата, обществен договор между управляващи и управлявани. В нея се урежда формата на държавно управление и устройство, принципите и институционалните механизми за осъществяване на публичната власт, основните права и задължения на гражданите.

 

Конституционното управление се конструира върху идеята за балансиране на обхвата на публичната власт с ненакърнимостта на индивидуалните права и свободи, така че да се предпази обществото от тирания и произвол. Конституционният акт очертава политико-юридическата рамка, гаранциите и процедурите за реализацията и поддържането на такъв един баланс.

 

Етимологическият корен на думата е латинският глагол “constituеre”, който означава установявам, основавам, учредявам. В Древен Рим „конституции“ са наричани юридическите актове на императора, които обаче не касаят учредяването и упражняването на държавната власт. Императорските конституции в римското право съдържателно кореспондират с днешното разбиране за закони. При това тяхната цел е да укрепят властта на императора и това значително ги отдалечава от съвременното понятие за конституция.

 

Идеята за „ограничено“ управление, „според законите, а не според хората“, която стои в основата на конституционализма, може да бъде открита още в политическата философия на Аристотел. А терминът „политея“ в Древна Гърция обозначава фактически установената държавна уредба в полисите и често се споменава в модерната конституционна теория, която разработва понятието за „фактическа конституция“. Макар и да достигат важни идеи за публичното управление, древните общества не се доближават до понятието за конституция с неговите съществени юридически измерения като основен и върховен закон, чиято стабилност и спазване се гарантират със система от принципи и процедури.

 

Исторически първият конституционен акт, с който се ограничава монархическият абсолютизъм и се признават колективни и индивидуални права и свободи, е Великата харта на свободите (Magna Carta Libertatum) от 1215 г. С нея крал Джон се обръща към своите „архиеписко­пи, епископи, абати, графове, барони, съдии, горски надзиратели, шерифи, управители, служители, до всички съдебни пристави и верни люде“ и потвърждава, че ще зачита някои „ненакърними свободи“ и права, вкл. правото на собственост, правото на наследяване, достъпа до правосъдие и др. Суверенът допълнително се задължава да не налага никакви военни и извънредни данъци по друг начин освен чрез общо съгласие в кралството и това е зародишът за възникването по-късно през XVIII век на принцип „няма данъчно облагане без представителство“. Хартата подробно очертава границите на принудителната власт, на правомощията на служителите на короната по отношение на свободите и правата. Въведени са редица изисквания и процедури с цел ограничаване на произвола и гарантиране на справедливостта, особено в областта на правораздаването.

 

Magna Carta Libertatum и до днес е част от некодифицираната, наричана още „неписана“, конституция на Великобритания. Принципите, правилата и практиките на английската конституция за първи път са систематизирани от британския юрист и конституционен теоретик Албърт Вен Дайси (1835–1922) в неговия фундаментален труд от 1885 г. „Въведение към изучаване на конституционно право“. Той извежда идеята за „балансирана“ конституция, в която изпълнителната власт подлежи на политическия контрол на парламента и на юридическия контрол на съдилищата, за да се предотврати произволна публична намеса в сферата на индивида. Дайси обосновава необходимостта от представително управление и разглежда като „доктрини-близнаци“ парламентарния суверенитет и върховенството на правото. За първи път в конституционното право на Англия е обобщен принципът за върховенството на правото (rule of law), в сърцевината на който стоят три сродни концептуални елемента: (i) отсъствие на произволна власт („никой не може да бъде наказван за нищо друго освен за нарушение на закона“); (ii) равенство пред закона на всички, независимо от ранг, състояние, длъжност и т.н.; (iii) гаранции за правата и свободите с ефективни правни средства за защита, най-вече пред съдилищата.

 

Първите писани конституции, декларации и „билове“ за правата са актове, инспирирани от политическите идеи и юридическите доктрини на Просвещението, вкл. теориите за обществения договор на Томас Хобс (1588–1679), Джон Лок (1632–1704) и Жан Жак Русо (1712–1778), теорията за разделение на властите на Шарл дьо Монтескьо (1689–1755), теорията за учредителната власт и учредените власти на Абат Сийес (1748–1836) и др. Непосредствено преди Декларация за независимост през 1776 г. са създадени първите писани конституции на 13 щата на Северна Америка, най-известна от които е Конституцията на щата Вирджиния. През 1787 г. Филаделфийският конвент приема действащата федерална конституция на САЩ, с която се учредява нова държавност. И това на практика реализира разбирането за конституцията като дело на учредителната власт. Първите писани конституция в Европа от 1791 г. във Франция и Полша са учредителни актове, с които се установява нова форма на държавно управление – конституционна монархия, в съществуващи държави.

 

По време на Френската революция е приета и прочутата Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г., която съдържа ключови идеи на републиканския конституционализъм:

„I. Хората се раждат и остават свободни и равни по правата си.
II. Целта на всеки политически съюз е да се запазят естествените и неотменимите права на човека. Тези права са: свобода, собственост, сигурност и противодействие на потисниците.
III. Принципът на суверенитет се намира у народа. Нито група хора, нито отделно лице може да упражнява власт, която не произтича от народа…
VI. Законът е израз на общата воля. Всички граждани имат правото лично или чрез представители да участват в съставянето на законите…
XVI. Онова общество, в което не са осигурени правата и властите не са здраво разделени, няма Конституция.“

 

Писаната конституция дава възможност да се открои наред с политическия акт на учредяване на нова държавност и нейния юридически характер като основен и върховен източник на право. В Европа за първи път швейцарският юрист Емерих де Вател (1714–1767) поставя такъв фокус, като нарича конституцията „основополагаща правна уредба, която дефинира начините и пътищата, по които трябва да бъде упражнявана публичната власт. В нея е очертана формата, под която нацията действа като политическо тяло; как и чрез кого бива управляван един народ, какви са правата и задълженията на управляващите.“

 

По-късно немският юрист и политически учен Робърт фон Мол (1799-1855) подчертава необходимостта от стабилност на основния закон и въвежда термина „правова държава“ (Rechtsstaat). В тази връзка формално се предвиждат утежнени процедури за изменение и допълнение на конституцията, като от обхвата на този институт дори се изключва промяната на конституционните норми относно територия, форма на държавно управление, неотменимост на основните права и др., чието засягане се приравнява на приемането на нова конституция.

 

В САЩ конституцията се утвърждава като основен и върховен закон през съдебната доктрина на конституционния контрол върху законите, развита в решението на Върховния съд по делото „Марбъри срещу Медисън“ от 1803 г.: „Сигурно всички онези, които са правили писани конституции, са ги завършвали, като че правят основното и постоянното право на нацията, и впоследствие всяко управление трябва да има разбирането, че един законодателен акт, който противоречи на Конституцията, трябва да се смята за недействителен… и без действие.“

 

Конституционният контрол е необходим, за да гарантира способността на политическата и правната система в държавата да функционира в рамките, установени от конституцията. Независимо дали пазители на конституцията са съдилищата (дифузен контрол) или един единствен държавен орган като Конституционен съд (концентриран контрол), конституционализмът предполага създаването на механизми и гаранции за спазването на конституцията.

 

Същевременно конституцията е нещо повече и нещо отвъд писмените документи и формалните процедури на институционалния контрол. Според Алберт Айнщайн (1879–1955), „силата на Конституцията се крие изцяло в решимостта на всеки гражданин да я защитава“. А най-известният британски политик Маргарет Тачър (1925–2013) подчертава: „Конституциите трябва да се пишат върху сърцата, не само на хартия“.

 

Първата „Конституция на Българското княжество“ от 16 април 1879 г е известна като Търновската конституция. Тя е приета на Учредителното народно събрание, което заседава в Търново от 10 февруари 1879 г. до 16 април 1879 г. Търновската конституция представлява учредителен акт за новата българска държавност след Освобождението от османско владичество в изпълнение на клаузите на Берлинския договор от 1878 г. Учредява се наследствена и конституционна монархия с народно представителство и се утвърждават основните права и свободи, вкл. лична неприкосновеност, право на собственост, свобода на печата и т.н. Според изтъкнатия български юрист и конституционалист Любомир Владикин (1891–1948), Търновската конституция е била „най-демократична в света“ за своето време и отразява предпочитанията на Учредителното събрание към „народовластието и либерализма“.

 

След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. започват трансформации на властта в нарушение на Търновската конституция, които оправдават с несъответствие на писаната с „фактическата“ конституция, което е класически подход за налагане на тоталитарен режим. През 1946 г. се организира и провежда референдум за премахване на монархията и се свиква Велико народно събрание, което на 4 декември 1947 г. приема Конституция на Народна Република България, известна още като Димитровска конституция (по името на Георги Димитров, ръководител на Българската комунистическа партия). В нея са възпроизведени постановките на съветската конституция от 1936 г. – като преходна фаза от капиталистическо към комунистическо общество и се обозначава като „диктатура на пролетариата“, при която работническата класа има пълен и неограничен контрол върху политическата власт. Заложени са принципи на марксистко-ленинската идеология – единство на държавната власт, демократически централизъм, ограничения в частната собственост, установяване на социалистическа икономическа система, основана на обществена собственост върху средствата на труда и т.н.

 

През 1971 г. е приета Живковската конституция (по името на тогавашния партиен ръководител Тодор Живков), в която Народна Република България е обявена за социалистическа държава на трудещите се от града и селото начело с работническата класа, а БКП – за ръководна сила в обществото и държавата. В юридическото образование в периода на тоталитарната държава се изучава не конституционно право, а „държавно право“ или „социалистическо право“. Понятието „конституционно право“ в този период става относимо само към т.нар. буржоазни държави, отречени като социално-икономически строй и политическа система. И това е красноречиво за това как социалистическите конституции целят не да гарантират индивидуалните права и свободи срещу произвола на публичната власт, а да наложат като неоспорими принципите на марксистко-ленинската политическа идеология. В този смисъл социалистическите конституции подменят изначалната цел на конституционализма, и макар да съдържат разпоредби за правата на гражданите, то липсата на ограничения пред властта на БКП ги превръща в „бутафорни“ или „фасадни“ конституции.

 

След падането на Берлинската стена и свалянето на Тодор Живков от власт на 10 ноември 1989 г. започват преход от тоталитарен към демократичен политически режим. На 12 юли 1991 г. е приета Конституцията на Република България, която след няколко поправки е днес действащият основен закон у нас. Конституцията от 1991 г. определя България като република с парламентарно управление и унитарна държава с местно самоуправление, в която не се допускат автономни териториални образувания. През 2007 г. България става член на Европейския съюз, като преди това се приемат изменения и допълнения в конституцията, които да легитимират това членство.

 

В действащия основен закон систематично са структурирани в отделни глави разпоредбите, които се отнасят до учредените власти. Законодателната власт се упражнява от Народното събрание, изпълнителната власт – от Министерски съвет, а съдебната власт – от институциите на съд, прокуратура и следствие, като работата им се администрира и контролира от Висш съдебен съвет и Инспекторат към ВСС. Конституцията от 1991 г. предвижда държавният глава – Президента, да се избира пряко за срок от пет години и да притежава редица конституционни правомощия като балансираща или неутрална власт. В конфигурацията от висши държавни органи конституционният контрол се осъществява от независим държавен орган – Конституционен съд, който наред с правомощията да обявява за противоконституционни закони и други актове на НС и Президента и да решава спорове за законност на избори, за конституционност на партии и др., дава задължителни тълкувания на Конституцията.

 

Конституцията от 1991 г. изрично се обявява за върховен закон и нейните разпоредби имат непосредствено действие. Това я прави живо, приложимо право, част от йерархията на нормативните актове, заемаща най-високо място в пирамидата. Това съществено я отличава от предходните социалистически конституции, тъй като всяко лице може да се позовава на Конституцията като върховен закон в защита на своите основни права и свободи, подробно уредени в глава Втора непосредствено след основните положения.

 

Действащата конституция признава широк кръг лични, политически, социални и културни права и свободи в съответствие със стандартите на международните конвенции. Гаранции за тяхното осъществяване са конституционните принципи на народен суверенитет, разделение на властите, върховенство на правото, независимост на съдебната власт, конституционен контрол и т.н., както и някои фундаментални за правните отрасли конституционни норми (напр., презумпцията за невиновност в наказателния процес). Така Конституцията на Република България от 1991 г. създава една рамка на конституционно управление, която гарантира основните права срещу произвола на публичната власт.

 

 

 

Екатерина Михайлова, Деяна Марчева

 

 

 

 

 

Обратно към списъка