УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

„Не знам да има нито един друг сигурен сейф за крайната власт на обществото от самите хора; и ако смятаме, че те не са достатъчно просветени да упражняват своя контрол със здравословна сдържаност в свободата на действие, лекарството е не да им отнемем този контрол, а да оформим тази сдържаност чрез образование. Това е истинският коректив на злоупотребите с конституционна власт.“ Томас Джеферсън

 

 

Конституцията е учредителен акт, основен и върховен закон на държавата, обществен договор между управляващи и управлявани. В нея се урежда формата на държавно управление и устройство, принципите и институционалните механизми за осъществяване на публичната власт, основните права и задължения на гражданите.

 

Конституционното управление се конструира върху идеята за балансиране на обхвата на публичната власт с ненакърнимостта на индивидуалните права и свободи, така че да се предпази обществото от тирания и произвол. Конституционният акт очертава политико-юридическата рамка, гаранциите и процедурите за реализацията и поддържането на такъв един баланс.

 

Етимологическият корен на думата е латинският глагол “constituеre”, който означава установявам, основавам, учредявам. В Древен Рим „конституции“ са наричани юридическите актове на императора, които обаче не касаят учредяването и упражняването на държавната власт. Императорските конституции в римското право съдържателно кореспондират с днешното разбиране за закони. При това тяхната цел е да укрепят властта на императора и това значително ги отдалечава от съвременното понятие за конституция.

 

Идеята за „ограничено“ управление, „според законите, а не според хората“, която стои в основата на конституционализма, може да бъде открита още в политическата философия на Аристотел. А терминът „политея“ в Древна Гърция обозначава фактически установената държавна уредба в полисите и често се споменава в модерната конституционна теория, която разработва понятието за „фактическа конституция“. Макар и да достигат важни идеи за публичното управление, древните общества не се доближават до понятието за конституция с неговите съществени юридически измерения като основен и върховен закон, чиято стабилност и спазване се гарантират със система от принципи и процедури.

 

Исторически първият конституционен акт, с който се ограничава монархическият абсолютизъм и се признават колективни и индивидуални права и свободи, е Великата харта на свободите (Magna Carta Libertatum) от 1215 г. С нея крал Джон се обръща към своите „архиеписко­пи, епископи, абати, графове, барони, съдии, горски надзиратели, шерифи, управители, служители, до всички съдебни пристави и верни люде“ и потвърждава, че ще зачита някои „ненакърними свободи“ и права, вкл. правото на собственост, правото на наследяване, достъпа до правосъдие и др. Суверенът допълнително се задължава да не налага никакви военни и извънредни данъци по друг начин освен чрез общо съгласие в кралството и това е зародишът за възникването по-късно през XVIII век на принцип „няма данъчно облагане без представителство“. Хартата подробно очертава границите на принудителната власт, на правомощията на служителите на короната по отношение на свободите и правата. Въведени са редица изисквания и процедури с цел ограничаване на произвола и гарантиране на справедливостта, особено в областта на правораздаването.

 

Magna Carta Libertatum и до днес е част от некодифицираната, наричана още „неписана“, конституция на Великобритания. Принципите, правилата и практиките на английската конституция за първи път са систематизирани от британския юрист и конституционен теоретик Албърт Вен Дайси (1835–1922) в неговия фундаментален труд от 1885 г. „Въведение към изучаване на конституционно право“. Той извежда идеята за „балансирана“ конституция, в която изпълнителната власт подлежи на политическия контрол на парламента и на юридическия контрол на съдилищата, за да се предотврати произволна публична намеса в сферата на индивида. Дайси обосновава необходимостта от представително управление и разглежда като „доктрини-близнаци“ парламентарния суверенитет и върховенството на правото. За първи път в конституционното право на Англия е обобщен принципът за върховенството на правото (rule of law), в сърцевината на който стоят три сродни концептуални елемента: (i) отсъствие на произволна власт („никой не може да бъде наказван за нищо друго освен за нарушение на закона“); (ii) равенство пред закона на всички, независимо от ранг, състояние, длъжност и т.н.; (iii) гаранции за правата и свободите с ефективни правни средства за защита, най-вече пред съдилищата.

 

Първите писани конституции, декларации и „билове“ за правата са актове, инспирирани от политическите идеи и юридическите доктрини на Просвещението, вкл. теориите за обществения договор на Томас Хобс (1588–1679), Джон Лок (1632–1704) и Жан Жак Русо (1712–1778), теорията за разделение на властите на Шарл дьо Монтескьо (1689–1755), теорията за учредителната власт и учредените власти на Абат Сийес (1748–1836) и др. Непосредствено преди Декларация за независимост през 1776 г. са създадени първите писани конституции на 13 щата на Северна Америка, най-известна от които е Конституцията на щата Вирджиния. През 1787 г. Филаделфийският конвент приема действащата федерална конституция на САЩ, с която се учредява нова държавност. И това на практика реализира разбирането за конституцията като дело на учредителната власт. Първите писани конституция в Европа от 1791 г. във Франция и Полша са учредителни актове, с които се установява нова форма на държавно управление – конституционна монархия, в съществуващи държави.

 

По време на Френската революция е приета и прочутата Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г., която съдържа ключови идеи на републиканския конституционализъм:

„I. Хората се раждат и остават свободни и равни по правата си.
II. Целта на всеки политически съюз е да се запазят естествените и неотменимите права на човека. Тези права са: свобода, собственост, сигурност и противодействие на потисниците.
III. Принципът на суверенитет се намира у народа. Нито група хора, нито отделно лице може да упражнява власт, която не произтича от народа…
VI. Законът е израз на общата воля. Всички граждани имат правото лично или чрез представители да участват в съставянето на законите…
XVI. Онова общество, в което не са осигурени правата и властите не са здраво разделени, няма Конституция.“

 

Писаната конституция дава възможност да се открои наред с политическия акт на учредяване на нова държавност и нейния юридически характер като основен и върховен източник на право. В Европа за първи път швейцарският юрист Емерих де Вател (1714–1767) поставя такъв фокус, като нарича конституцията „основополагаща правна уредба, която дефинира начините и пътищата, по които трябва да бъде упражнявана публичната власт. В нея е очертана формата, под която нацията действа като политическо тяло; как и чрез кого бива управляван един народ, какви са правата и задълженията на управляващите.“

 

По-късно немският юрист и политически учен Робърт фон Мол (1799-1855) подчертава необходимостта от стабилност на основния закон и въвежда термина „правова държава“ (Rechtsstaat). В тази връзка формално се предвиждат утежнени процедури за изменение и допълнение на конституцията, като от обхвата на този институт дори се изключва промяната на конституционните норми относно територия, форма на държавно управление, неотменимост на основните права и др., чието засягане се приравнява на приемането на нова конституция.

 

В САЩ конституцията се утвърждава като основен и върховен закон през съдебната доктрина на конституционния контрол върху законите, развита в решението на Върховния съд по делото „Марбъри срещу Медисън“ от 1803 г.: „Сигурно всички онези, които са правили писани конституции, са ги завършвали, като че правят основното и постоянното право на нацията, и впоследствие всяко управление трябва да има разбирането, че един законодателен акт, който противоречи на Конституцията, трябва да се смята за недействителен… и без действие.“

 

Конституционният контрол е необходим, за да гарантира способността на политическата и правната система в държавата да функционира в рамките, установени от конституцията. Независимо дали пазители на конституцията са съдилищата (дифузен контрол) или един единствен държавен орган като Конституционен съд (концентриран контрол), конституционализмът предполага създаването на механизми и гаранции за спазването на конституцията.

 

Същевременно конституцията е нещо повече и нещо отвъд писмените документи и формалните процедури на институционалния контрол. Според Алберт Айнщайн (1879–1955), „силата на Конституцията се крие изцяло в решимостта на всеки гражданин да я защитава“. А най-известният британски политик Маргарет Тачър (1925–2013) подчертава: „Конституциите трябва да се пишат върху сърцата, не само на хартия“.

 

Първата „Конституция на Българското княжество“ от 16 април 1879 г е известна като Търновската конституция. Тя е приета на Учредителното народно събрание, което заседава в Търново от 10 февруари 1879 г. до 16 април 1879 г. Търновската конституция представлява учредителен акт за новата българска държавност след Освобождението от османско владичество в изпълнение на клаузите на Берлинския договор от 1878 г. Учредява се наследствена и конституционна монархия с народно представителство и се утвърждават основните права и свободи, вкл. лична неприкосновеност, право на собственост, свобода на печата и т.н. Според изтъкнатия български юрист и конституционалист Любомир Владикин (1891–1948), Търновската конституция е била „най-демократична в света“ за своето време и отразява предпочитанията на Учредителното събрание към „народовластието и либерализма“.

 

След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. започват трансформации на властта в нарушение на Търновската конституция, които оправдават с несъответствие на писаната с „фактическата“ конституция, което е класически подход за налагане на тоталитарен режим. През 1946 г. се организира и провежда референдум за премахване на монархията и се свиква Велико народно събрание, което на 4 декември 1947 г. приема Конституция на Народна Република България, известна още като Димитровска конституция (по името на Георги Димитров, ръководител на Българската комунистическа партия). В нея са възпроизведени постановките на съветската конституция от 1936 г. – като преходна фаза от капиталистическо към комунистическо общество и се обозначава като „диктатура на пролетариата“, при която работническата класа има пълен и неограничен контрол върху политическата власт. Заложени са принципи на марксистко-ленинската идеология – единство на държавната власт, демократически централизъм, ограничения в частната собственост, установяване на социалистическа икономическа система, основана на обществена собственост върху средствата на труда и т.н.

 

През 1971 г. е приета Живковската конституция (по името на тогавашния партиен ръководител Тодор Живков), в която Народна Република България е обявена за социалистическа държава на трудещите се от града и селото начело с работническата класа, а БКП – за ръководна сила в обществото и държавата. В юридическото образование в периода на тоталитарната държава се изучава не конституционно право, а „държавно право“ или „социалистическо право“. Понятието „конституционно право“ в този период става относимо само към т.нар. буржоазни държави, отречени като социално-икономически строй и политическа система. И това е красноречиво за това как социалистическите конституции целят не да гарантират индивидуалните права и свободи срещу произвола на публичната власт, а да наложат като неоспорими принципите на марксистко-ленинската политическа идеология. В този смисъл социалистическите конституции подменят изначалната цел на конституционализма, и макар да съдържат разпоредби за правата на гражданите, то липсата на ограничения пред властта на БКП ги превръща в „бутафорни“ или „фасадни“ конституции.

 

След падането на Берлинската стена и свалянето на Тодор Живков от власт на 10 ноември 1989 г. започват преход от тоталитарен към демократичен политически режим. На 12 юли 1991 г. е приета Конституцията на Република България, която след няколко поправки е днес действащият основен закон у нас. Конституцията от 1991 г. определя България като република с парламентарно управление и унитарна държава с местно самоуправление, в която не се допускат автономни териториални образувания. През 2007 г. България става член на Европейския съюз, като преди това се приемат изменения и допълнения в конституцията, които да легитимират това членство.

 

В действащия основен закон систематично са структурирани в отделни глави разпоредбите, които се отнасят до учредените власти. Законодателната власт се упражнява от Народното събрание, изпълнителната власт – от Министерски съвет, а съдебната власт – от институциите на съд, прокуратура и следствие, като работата им се администрира и контролира от Висш съдебен съвет и Инспекторат към ВСС. Конституцията от 1991 г. предвижда държавният глава – Президента, да се избира пряко за срок от пет години и да притежава редица конституционни правомощия като балансираща или неутрална власт. В конфигурацията от висши държавни органи конституционният контрол се осъществява от независим държавен орган – Конституционен съд, който наред с правомощията да обявява за противоконституционни закони и други актове на НС и Президента и да решава спорове за законност на избори, за конституционност на партии и др., дава задължителни тълкувания на Конституцията.

 

Конституцията от 1991 г. изрично се обявява за върховен закон и нейните разпоредби имат непосредствено действие. Това я прави живо, приложимо право, част от йерархията на нормативните актове, заемаща най-високо място в пирамидата. Това съществено я отличава от предходните социалистически конституции, тъй като всяко лице може да се позовава на Конституцията като върховен закон в защита на своите основни права и свободи, подробно уредени в глава Втора непосредствено след основните положения.

 

Действащата конституция признава широк кръг лични, политически, социални и културни права и свободи в съответствие със стандартите на международните конвенции. Гаранции за тяхното осъществяване са конституционните принципи на народен суверенитет, разделение на властите, върховенство на правото, независимост на съдебната власт, конституционен контрол и т.н., както и някои фундаментални за правните отрасли конституционни норми (напр., презумпцията за невиновност в наказателния процес). Така Конституцията на Република България от 1991 г. създава една рамка на конституционно управление, която гарантира основните права срещу произвола на публичната власт.

 

 

 

Екатерина Михайлова, Деяна Марчева