УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Конотацията се проявява, когато „чрез един от признаците (атрибути) на дадено понятие, разглеждано от гледна точка на неговото разбиране, се разкрива съдържанието на понятието в неговата цялост“.

Дж. Ст. Мил

 

 

Многобройни са опитите за дефиниране на термина конотация, но най-общо той може да бъде определен като индивидуално (емоционално), стилистично или регионално обусловена и обикновено контекстуално зависима допълнителна значимост към основното (предметно-понятийно) значение на езиковия знак. За разлика от когнитивния (референциален) аспект на контекстуално независимото и постоянно основно значение на думата, конотацията се смята за един вид допълнително афективно, асоциативно съ-значение. В по-различен смисъл на термина съществува и синтагматичен тип разбиране за конотацията, като например лексико-граматичната определеност на една дума да изисква предвидима допълваща я дума, както прилагателното изисква съществително, а наречието – глагол.

 

Терминът конотация произхожда от къснолатинската форма connotatio, образувана от лат. представка con- ‘със’ и notatio ‘означаване’. Въз основа на множеството опити за определение на термина конотация, обикновено се приема, че конотацията е допълнително съ-значение на думите, нещо като едва доловим, но трудно определим „ореол“, „експресивно-емоционални и/или оценъчни обертонове“ или един вид „патина“, „(смислово) златен прах“ около значението или допълнителен, асоциативен семантичен признак. При по-внимателно изследване на проблема се оказва, че по-скоро конотацията е вътрешен център, ядро и „душа“ или смислов мотив на значението на думата, от чиито еманации се образува аурата около думата и чрез който се създава убеждение в разбирането ѝ. Всъщност, още отдавна (от Дж. Ст. Мил, 1878) е изказано едно от най-адекватните в логическо отношение твърдения, че конотацията се проявява, когато „чрез един от признаците (атрибути) на дадено понятие, разглеждано от гледна точка на неговото разбиране, се разкрива съдържанието на понятието в неговата цялост“.

 

В логиката (поне от времето на Пор-Роял) конотацията се разбира като понятийно-сигнификативно съдържание, за разлика от денотацията, като отнасяща се до понятийното отношение към извънезиковата действителност, и обобщеното определение за конотация в логиката е: разбирането (а не интенционалът) на понятието, за разлика от неговия екстензионал. Подобна е и дефиницията за конотация в структуралната лингвистика (на Йелмслев) – като специфично допълнително семиотично отношение между значенията на думите в системата на езика, за разлика от денотацията. Според теорията на Л. Йелмслев денотативни семиотики (в смисъла на знакови системи) са тези, в които нито един от двата им плана – и на израза, и на съдържанието – не са семиотични системи; метасемиотични системи са тези, чийто план на съдържанието е семиотична система; а конотативни семиотични системи са тези, чийто план на израза е семиотична система. Предмет на изследване от конотативните семиотични системи (семиотики) са т. нар. конотатори. Конотатор е тип стилистична форма (жанр или национален език, диалект, социолект, индивидуален стил) в съдържанието на даден знак, който при определени условия се открива и в двата плана на езика (и на израза, и на съдържанието), за разлика от сигнала, който винаги е свързан недвусмислено с единия план на езика. Или, както обяснява Йелмслев:

 

„Конотаторите трябва да се изучават от конотативните семиотики. Така семиотичните схеми и употреби, които ние наричаме френски език, са изразът на конотатора „френски“. Също така семиотичните схеми и употреби, които наричаме езикова физиономия NN, са изразът на реалната (идиолектна) физиономия NN (тоест, на дадено лице). Това е така и във всички останали случаи. Напълно основателно националният език е „символ“ на нацията, а диалектът – „символ“ на даден регион… И така, конотативната семиотика е семиотика, която не е език и чийто план на израза е съставен от плановете и на съдържанието, и на израза на една денотативна семиотика. Това следователно е семиотика, един от плановете на която, този на израза, е семиотика."

 

И така, според Йелмслев конотативна знакова система е тази, която за план на израза (означаващо) на собственото си съдържание (означаемо) използва денотативна знакова система (език) и с плана ѝ на израз, и с плана ѝ на съдържание. Термините конотация и конотатор са възприети и широко експлоатирани от Р. Барт, а следната схема показва нагледно отношението между даден естествен език, който, заедно със своите план на израз и план на съдържание, става план на израз за съдържанието на конотативна знакова система:

Съдържание	Израз		Конотативна знакова система – Литература, Мит
	Съдържание	Израз	Денотативна знакова система – Език

 

 

За Р. Барт (негласно следвайки Йелмслев) конотаторите са „знаци от втори ред“, а митът е „вторична семиотична система“, чието съдържание се изразява чрез езика. Той сполучливо определя реториката като съвкупност от различните конотативни означаващи, функциониращи в рамките на дадена култура. Чрез конотацията Барт свързва реториката с мита и идеологията: „На общата идеология съответстват конотативни означаващи, които ще наречем конотатори, а съвкупността на конотаторите – реторика, следователно реториката е означаващият аспект на идеологията."

 

От позицията на съвременната лексико-семантична теория за конотацията, може да се каже, че конотация е вид означаване, при което чрез един стилизиращ семантичен признак може характеризиращо да се символизира основното значение на думата-знак (т.е. конотацията действа реторично). Така конотацията се оказва елемент от ценностна система от втори ранг спрямо базово означаващите езикови значимости (valeurs). Тези ценности-значимости са не само значимости като диференциални семантични признаци от значението на думата, а ценностни значимости (или резултати от оценки в разбирането на това значение значимости), т. е. значимости на значенията или на значимостите.

 

Конотациите обикновено се приемат за прости асоциации, свързани с основното значение на думата, но чрез подобни социо-културно утвърдени асоциации се обяснява и символизацията в езика. Заслужава си да се отбележи, че различните конотации са и методологично основание за различаване на синонимията в езика. Така напр. конотацията по асоциация като ’хитрост’ за лисица или ’инат’ за магаре в българския език са до такава степен устойчиви, общностно споделяни и културно обусловени, че са довели до образуването на преносни значения на съответните думи. Известно е, че значенията на думи за подобни животни предизвикват коренно различни конотации, както напр. ’издръжливост на работа’ за катър, за разлика от ’инат’ за магаре. Различни синонимни названия като напр. куче и пес със значения за едно и също животно имат различни конвенционализирани конотации и се различават стилистично в общонародния език, но названия като помияр или бълхар със значения за ’куче’ са резултат на социални или индивидуални асоциации и те, от идиолектна, може да добият социолектно-субкултурна лексикализация. В различни култури се отбелязват различни конотации за думи с едно и също значение, като напр. ’тромавост’ в български спрямо ’грациозност’ в санскрит за значението на съответните думи, означаващи ’слон’. Така, конотациите към значението за една и съща дума може да се менят индивидуално според говорещите, групово субкултурно според социолектите, както и според различните култури. А често цитираният странен стих (на Гертруд Щайн) „A rose is a rose is a rose“ се привежда като пример за игра с различните конотации на думата, доколкото розата е не само декоративно растение, но думата роза носи конотации като ’любов’, ’аромат’, ’преходност’, ’болка (от убождане на острите ѝ бодли)’, както и различни политически символики. За собствените имена се смята, че нямат конотации, доколкото назовават индивидуалности, но нерядко имена на места и личности, станали всеобщо известни с нещо специално, като напр.: Вавилон, Хирошима, Крез, Херострат, Наполеон, Мадона се символизират чрез социо-културно утвърдените конотации.

 

+++

Различават се емоционално-афективни, стилистични и културно-оценъчни семантични конотации или семантични значимости. Ако критерий за различаване на типа конотация е типът на значимостта, то конотацията може да се базира на иконично-образен признак в епитет или в сравнение, както е при метафората, а ако конотациите имат за основание етно-идиоматични допълнителни признаци, те са емоционално оценъчни етно-конотации. Ако конотациите са основани на индексално-денотативен (с оценяващо отношение към предмета, означаван от думата) допълнителен признак, то те са социално-оценъчни и се реализират в жаргонизмите и в социолектната лексика. Ако са базирани на реторико-символично тропеично или модално мотивирано словесно осмисляне (отнасяни към т. нар. „езиково чувство и вкус“ или етимонно-паронимични мотивации), то те са културно-оценъчни конотации. Казано по друг начин, едни от тези значимости може да бъдат от образен тип, като етно-културни или идиоматико-идиолектни. Други може да бъдат от индексално-денотативен комуникативен тип и да са социално споделяни от определени общности ценностни разбирания за значенията на определени думи и на определени качества на предметите, които те назовават. Такива общности обикновено са ценностно консолидирани по социален статус въз основа на консумативни предразположения към различни предмети-стоки според т. нар. начини (или стилове) на живот (англ. lifestyle). Това са т. нар. социални конотации. И накрая, конотациите може да са от символичен тип, като явно проявени в езика във формата на реторични тропи или думи-конотатори, основани на модални основания и обикновено свеждани до езиковото чувство, но често оставащи неосъзнати, като напр. еуфорични или дисфорични (на удоволствието или на неудоволствието).

 

Лексикализацията е резултат на социално утвърждаване на думите, но не на самостоятелни словесни образувания-иновации или на думи в оказионално-ефектна реторическа и поетически- особена речева употреба, а на възприети и утвърдени думи със собствени типични значения, като категоризирано утвърдили се на своето място в лексико-семантичната система на езика. Това са вече същински думи-символи, тъй като са интуитивно „аргументирани“ чрез типични модално-идиоматични, социолектни и тропеични допълнителни конотативни значимости в съответствие с ритуален, социален и естетико-емоционален тип „институционализации“. Това значи, че думите-символи са не само етнически и социално, а и културно мотивирани, т.е. символите са не само езикови, но и културни единици, които са непреходни („вечни“), поне доколкото се предават почти неизменни от поколение на поколение, като израз на дадена етническа традиция (и съставящи специфична езикова „картина на света“).

 

Освен всичко това, се установяват и реторични, функционално-стилистични и идиоматични групирания и взаимни свързвания на думи според съответните им конотации. Реторично-иновативните думи и изрази се проявяват като транспонирани (според терминологията на Августин Блажени) и/или пародийно-инвертирани знаци, както иронията, наред с тропите и фигурите. Стилистично-синонимичните различавания по използване на редки и „престижни“ (социолектни) езикови „ресурси“ според статуса и стила на живот формират (просторечни, жаргонни, арготични и др. специализирани) социолектни общностни конотации. Идиолектно-стилистичните етно-идиоматични и идиолектни персонални предпочитания на модални и недоосъзнавани основания формират емоционални етно-оценъчни конотации. Общността по тип конотация формира реторическата стилистика на жанровете в книжовния език, функционалната стилистика на регистрите в националния език и специфичната за етно-езика (и диалектите му) идиоматика. Очевидно е, че всеки от тези типове конотации свързва конотативно еднотипни думи и стилистични групи от думи и ги противопоставя на други групи и съответните им думи. Разгледаните конотации, като значимости на значенията, определят символната динамика на предметните и словесни трансформации от формите на сакралното като тотеми, фетиши, идоли, герои, звезди във формите на профанното на всекидневната секуларизирана лексика и обратно.

 

Конотациите може да се разглеждат и като резултат от комбинираното влияние на звуковия (т. нар. „звукоподражателен“) и предметния символизъм в семантичната мотивация за образуването и развоя на значенията на думите в езика. Предметният символизъм е общо понятие, което включва предметно-смислови асоциации и конотации към значенията на думите според равнището, към което се отнася допълнителното им осмисляне. Има ли обаче достатъчни основания за обособяването на различни смислови нива, за да бъде обяснена думата; свързани ли са помежду си тези нива; и каква е йерархията между тях? Отговорът на тези въпроси се съдържа в частичната мотивираност на думата-символ, която се проявява в нейните значимости или конотации. Конотациите са приемани за резултат на символизъм от втори ред, но всъщност те са и смислопораждащ мотив, от който се развива семантиката на думата и от който дори се формират думи в езика. Конотациите са ценностни значимости, (парадигматично) организирани в ценностни системи и представляват общностно споделяни базови модални семантични признаци, разпределени във фундаментални опозиции от типа на добро и зло или удоволствие и неудоволствие. Макар и да са недостатъчно осъзнавани, тези ценности-конотации са семантичните мотиви на думите символи. Конотациите са символният ефект на модалните ценности и най-често остават на недоосъзнаваното (суб)ниво на „езиковото чувство и вкус“ и не подлежат на друго аргументативно обосноваване, освен като първични качествени знаци-признаци. Тези признаци са и първичните семантични мотиви на всяко възможно формообразуване. Така системно-езиковите стойности, като конотации-ценности-мотиви, се обосновават чрез способността им да влизат в ролята на смислообразуващи мотиви за всяка възможна теоретическа, естетическа и словесна знакова форма. Тяхната взаимообвързаност създава убеждение в реалността и адекватността на конотациите-мотиви чрез мотивационно-креативната им способност, допълнително подкрепяна и узуално утвърждавана чрез безбройните употреби на думите в речеви изказвания. Така става ясно, че думата-символ не е всякаква възможна дума или актуална, звучащо-назоваваща предметите дума в речта, а е предметно-словесен символ с предметно значение, смислово абсорбирал и самия фактически природен или културен, социо-културно значим („окултурен“) предмет (като тип) в номинативно-значенийната си индексално-иконична предметност. И като резултат – думата-символ дори се оказва системно и мотивирано обоснована културна единица.

 

Най-явно конотацията се проявява във фразеологията-идиоматика на езика. Разглеждането на проблема за ролята на конотацията във фразеологията показва, че типът конотация на повечето от фразеологизмите (подобно на образните словесни конотации) е от ранга на идиоматично-специфичната етно-езикова емоционално-оценъчна знаковост, основана на прототипни (пред)убеждения със съответни евфемистично-заклинателни форми. Както и думите, фразеологизмите носят и стилистично-синонимичен тип общностни конотации, на които (като съдържание) съответстват преки предметни значения, а като тип знаци, те често са експресивни жаргонни или псевдонимни и социално-прякорни експресивно-оценъчни фразеологични синонимни форми, основани на стереотипни (пред)убеждения. И, общо взето, фразеологизмите (подобно на реторичните фигури) се характеризират и с реторични културни конотации от индивидуално-стилистичен тип, чиито семантични съдържания са алегорично-персонифициращ тип значения, а като формален тип знаци са фразеологични варианти на лексикалните знаци-думи (и на техните словообразувателни варианти) с ясно експлицирана семантична мотивация (архетипна вътрешна форма).

 

И все пак, доколкото конотациите са резултат на интерпретативно символно разбиране, предлаганата типизация е в известна степен условна и границите между типовете – преливни. По-скоро конотациите са преобладаващо отнасяни към един от посочените типове, но те са и с частични характеристики и на други от взаимосвързаните типове в различни съотношения и затова строго придържане към каквато и да е класификация не е за препоръчване. Така например, даден фразеологизъм е възможно, но може и да не се оценява от всички като реторична фигура, докато се признава неговата общностно споделяна и/или идиолектно-емоционална стилистична експресивност и/или оценъчност и обратно. Същото се отнася и до образността и алегоричността на неговото значение, както и до типа на езиковата му знаковост – като етнически емоционално-експресивен, социално различаващ или културно-специфичен деривационен вариант на синонимна дума.

 

Следва да се обобщи, че образните оценъчни и емоционално-експресивни конотации, както и образната признакова мотивация („вътрешна форма“) на почти всяка от основните думи-символи в езика имат и дублиращо действащ експлицитен израз в особения вид устойчиви, възпроизводими фразови единства като разгледаните тук фразеологизми. Само няколко популярни примера като: Виж му акъла, па му крой капа, Коприва яде, коприна носи или Разположил се като пет пари в кесия, ясно показват мотивираността на всяка от съставящите думи чрез комплексния им фразеологичен образ.

 

John Stuart Mill, A System of Logic (1843); L. Hjelmslev, Prolegomena to Theory of Language.; Roland Barthes, Mythologies, Éditions du Seuil, Paris, 1957; H. Bussmann, Lexikon der Sprachwissenschaft, 1990, Kröner Verlag.

 

Иван Касабов