УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

Понятието „класика“ означава: 1) образцово произведение, период или течение в някаква сфера на културата – литературата, музиката, живописта; 2) нещо първо, традиционно и представително за съответната сфера; 3) съвкупността от произведенията на изкуствата, достигнали до нас от Древна Гърция и Рим; 4) класическите периоди в културите на Древна Гърция (V-IV в. пр. Хр.) и Древен Рим (I в. пр. Хр. - II в. сл. Хр.); 5) литературата на двата класически езика – старогръцки и латински.

С производното понятие „класик“ се нарича автор от древна Гърция и Рим, както и човек, който се е превърнал в образец за своето изкуство (например Моцарт за музиката). „Класик“ се нарича и онзи, който владее двата класически езика и се занимава с изучаването на Древна Гърция и Рим. Образованието по старогръцки и латински се нарича „класическо образование“.

„Класика“ идва от латинската дума classis със значение „съсловие“, „отряд“, „армия“, „флота“. То се свързва с реформите на римския (етруски) цар Сервий Тулий, който около средата на VI в. пр. Хр. разделил цялото римско население на пет имуществени класи (според това разделение римляните гласували и участвали във войската). През II в. сл. Хр. (а може би и по-рано) производното прилагателно classicus вече започва да означава „от първото съсловие“, „от първа класа“. Един римски писател компилатор – Авъл Гелий, който пише именно през II в. сл. Хр., употребява израза classicus scriptor вече в смисъла на „класически, образцов писател“. Запазено дълго време само за произведенията от античността, в края на XVIII в. понятието „класически“ вече се използва и за други произведения. Един английски учен – Джон Боул, използва понятието „класически“ през 1777 г. по повод на романа „Дон Кихот“ на Сервантес, чието издание подготвя.

Какво обаче означава, че нещо е „класическо“ или „класика“? Основните възгледи могат да се сведат до два.

Първият, който може да се нарече класицистичен, е плод на XVIII в. и вярата, че античността не може да бъде надмината, а само повтаряна. Най-влиятелният изразител на този възглед е немският историк на изкуството Йохан Винкелман (1717-1768 г.), който определя класическото като хармонично, овладяно, строго и завършено в себе си. Класиката е без аналог; тя е или начало, което не произхожда от нищо и след което може да има единствено подражание, или крайната, зряла точка на едно развитие. Такова е определението за „класическо“ и на английския поет и есеист Томас Стърнс Елиът: класическото е онова, което е зряло. В есето си „Какво е класик?“ от 1944 г. той посочва като пример за европейски класик римския поет Публий Вергилий Марон: не защото е най-добрият поет на Европа, казва той, а защото в неговия епос по най-зрял начин се разкрива развитието на самата поезия.

Вторият основен възглед, който може да се нарече критически, е плод на втората половина на XX в. и по-специално на изследванията на Мишел Фуко и Жан Франсоа Лиотар върху връзката между език (дискурс) и власт. Според този възглед, класическото и неговата персонификация – канонът от образцови представители на културата, не трябва да се разглеждат сами по себе си като носители на определени качества, а в отношение с културни феномени, които са изтласкани настрани в дискурса. Класиката става класика, най-вече защото изразява доминиращата в обществото идеология и служи за налагането на нейните цели.

Георги Гочев