УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Понятието дава представа за получаване на необходима за изследователя   информация. Думата идва от прякото си значение – извор, източник на вода. Днес има характер на извор за научни изследвания и образователни дейности. Често означава и нещо споменато в текст, съдържащо или  подкрепяща информация за определено твърдение. Извор използваме и  като източник за нещо, което е измислено – източник на слухове, източник на намерения. Обобщаващ израз би било „Университетът е извор на знание“.

 

В хуманитарните науки извор е всяка информация, даваща основа за изследването на различни теми от миналото, история или литературознание, където основно се използва термина. Историческите и литературоведските извори често представляват самостоятелна предметна област за изследване. В историографията това е по-рядко използвано, докато в литературната история това е основна тема на проучвания.

 

Интересът към стойността на градивото за историческото изследване е съществена част от самото него. Истинността на историографското съчинение е в пряка зависимост от стойността на историческите извори.  Любопитството към класическите документи за миналото – тези на държавните институции, е задоволено и в някаква степен има своите методологически успехи, особено чрез проучванията на архивознанието.

 

В правната наука изворите играят важна роля за установяването на едни или други правила в историята на законодателството. Това е и специален дял от тази научна област. 

  

Изворите в историографската  наука могат да бъдат разделени на няколко дяла:

 

• Писма, кореспонденция;
• Дневници;
• Спомени;
• Официални документи на държавни институции;
• Църковни извори;
• Архиви на граждански организации;
• Множество други хартиени или електронни носители.

 

Специално внимание трябва да отделя на разликата между дневника и спомена като исторически извори. Дневникът е четиво, разказ, ще рече най-интересният начин за разкриването на миналото. Силата на дневника е в неговото откровение. Какво се случва, как реагира човек в момента на случването, кои са мотивите и аргументите да се вземе едно или друго решение – всичко това може да се прочете единствено в дневника, тогава когато искаме да видим събитието в момента на неговото случване, а не пост фактум. Не трябва да пропускаме и друга важна характеристика на дневника. Той се появява често при хора, които оценяват своето присъствие в обществото като значимо – постигнати високи цели, популярност, породена от талант, изстрелване във висшите етажи на социалната йерархия по политически причини, т.е. проява на една от най-естествените човешки слабости – суетата.

 

Тази съвкупност от текстове-бележки, някой път твърде схематични, друг път подробни и пространни, може да е направена по конкретен повод, но може да е част от живота на своя автор и да обхваща дълъг период от време. Нека подчертая, че за нашия занаят именно хронологическата характеристика на дневника го прави първокласен исторически извор. Видовете дневници са свързани с обществените позиции – писателски дневник, читателски дневник, дневник на пътешественик, дневник за водене на бележки за развитието на експеримент и прочее. Прекрасно четиво е пътеписът, текст съставен много близо до всекидневни бележки, но с ясната цел да разкрие конкретни места и хора. Историците разполагат с тези прекрасни извори за историята на балканските земи в Късното средновековие. Моят интерес е към съвременния дневник, който ни е помогнал да опознаем миналото чрез качествено изследване главно за последните два-три века. Но отслабването му и практическото му изчезване е валидно в нашето съвремие.

 

На мястото на ценния всекидневен исторически разказ се напълнихме със спомени, второкласен извор, често имащ за цел да изгради обяснения и оправдания за минали политически действия. Голямата част от тези издания в края на ХХ и началото на ХХІ в. бяха публикувани отново с пряк политически ефект – манипулиране на представите за близкото минало. Защо манипулация? Защото през „интимния“ характер на спомените се разпалва с огромна сила носталгията по близкото минало във възрастното население, носталгия дължаща се главно на основанието – бяхме млади, но насочено към уж положителното в обществено-политическата конструкция през годините на българския комунизъм. Тези спомени се приемат за първокласен исторически извор в публицистиката и така се получава структурна схема за изкривяване на фактите от миналото. Срещу сериозните и някой път трудни за масовата публика текстове, застават тези лични документи, които вдъхват „доверие“. Ще продължа още малко този път на злоупотреба – както когато историческата публицистика се прави от хора с титли пред името си, така и „авторитетите“ дават сила на манипулативното действие на спомените.

 

Спомените могат да имат и художествена стойност, стига да са писани от автор, който има таланта на белетрист. Тогава те стават особен документ за своето време – извор за изследване на културата в обществото. Обикновено това са единици и се четат с усещане за среща с дарба, дошла от небето, а не за среща с фактите на миналото.

 

За разлика от историческите изследвания в литературата, главен извор обикновено е белетристично или поетично творение. Изследователите използват тези текстове, за да направят анализ на творбите, включително за да извлекат и обществен контекст.

 

 

Веселин Методиев