УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Понятието историзъм има три основни употреби. Най-напред под „историзъм“ се разбира водещата парадигма в историческата наука от края на XVIII век насетне. На второ място „историзъм“ се използва като обозначение на определен подход, използван в правната наука, теологията, литературознанието, езикознанието и други хуманитарни науки. На трето място като „историзъм“ се определя определена епоха в историята на идеите, обхващаща XIX век и отличаваща се със собствен цялостен светоглед. Тези употреби не са независими една от друга. Най-често те се преплитат, предполагат се и се допълват взаимно. Все пак обаче водещо си остава значението на историзма като научна парадигма.

 

Историзмът се налага като водеща научна парадигма в историографията около средата на XIX век. Неговото утвърждаване сериозно допринася за издигането авторитета на историческата наука. Историческата информираност става важно мерило за солидна обща култура и добро образование. Големите фигури в европейската историческа наука от онова време, Ранке и Дройзен, Карлайл и Макколи, Гизо и Мишле, се радват на широка известност и имат голямо влияние върху светогледа на своите съвременници. Разбира се, високият обществен престиж на историографията се дължи и на нейната ключова роля за формирането на модерния национализъм в европейските страни. Освен познавателни задачи историческата наука изпълнява и важни морално-политически функции при изграждането  на модерните европейски нации.

 

Като методологическа програма историзмът се ангажира със следните четири основни постулата:

 

Първо, всяко историческо явление следва да се разглежда като събитие, включено в един единен непрекъснат процес на постоянна промяна, то е преходно или, казано по друг начин, исторично.

 

Второ, историческото минало трябва да се приема за неутрално по отношение на настоящето. Всяка минала епоха трябва да бъде представяна и оценявана според нейната собствена мяра. Тя следва да се разглежда като индивидуална и неповторима. Това обаче може да стане само ако познанието за дадена епоха се извлича единствено от исторически извори. Ето защо се налага постоянно да се развива и усъвършенства техниката за проверка и оценка на достоверността на изворите, известна като критика на изворите.

 

Трето, индивидуалното и неповторимото в историческите събития може да се постигне само ако се разберат възможно най-добре субективните цели и намерения на действалите в миналото хора. Главната цел на историка е да вникне в мотивите, които са движили историческите актьори, а неговото главно интелектуално средство е специфичният метод на разбирането. Обща характеристика на историзма е един особен “епистемологически идеализъм”, който се корени в убеждението, че историографията в последна сметка винаги си има работа с идеи, които определят поведението на историческите актьори и които трябва да бъдат разбрани. Поради това усилието на историка трябва да се насочи към реконструиране на съзнателните цели и намерения и на историческите дейци.

 

Четвърто, историческото познание има решаващо ориентиращо и прогностично значение за съвременността. Доколкото историческото познание е познание за това, как човекът сам е създал себе си, историческата наука е ключ към разбирането на човешката реалност изобщо. Тя е най-съвършената форма на самопознание на човешкия род. Ето защо само историческото познание може и е длъжно да задава ориентирите за действие на хората в съвременността.

 

По силата на редица сложно преплетени епистемологични, светогледни и политически причини през втората половина на ΧΙΧ век стойността на историографията като наука започва все по-често и все по-настойчиво да се поставя под съмнение. Историографията осезаемо започва да губи своя авторитет. Известна представа за проявите, факторите и индикаторите на това зараждащо се недоверие към историографията, може да даде прочутото “второ несвоевременно размишление” на Фридрих Ницше „За ползата и вредата от историята за живота“ (1874). В него е документирана една безпрецедентна критика към историята, която атакува не толкова нейните познавателни възможности, колкото оспорва по-общото убеждение, че само по себе си историческото познание е несъмнено културно благо. За тази нова тенденция, както отбелязва Хейдън Уайт, свидетелства и фактът, че в литературата и изкуството от края на XIX век фигурата на историка все по-често се представя в неблагоприятна светлина, а “враждебността към историята” става един от постоянно повтарящите се литературни мотиви. Може да се констатира освен това, че в края на XIX век в кръга на професионалните историци се засилва усещането за криза на тяхната наука. Германия е страната, в която тази криза се преживява особено болезнено и където кризата се превръща в специална тема на дискусия. След Първата световна война все по-настойчиво започва да се говори за “криза на историзма” .

 

Тезата за криза на историзма се подсилва допълнително и от това, че през втората половина на XIX в. и през първите две десетилетия на ХХ в. се предприемат енергични опити за методологическо обновяване на историческата наука чрез търсене на алтернативи на историзма. В самия край на XIX век Карл Лампрехт (1856-1915 г.) развива своята концепция за “история на културата”, която поставя под въпрос някои от най-важните положения на историзма. За Лампрехт историческите актьори не са отделни, съзнателно и целенасочено действащи индивиди, а анонимни колективни сили. Главната задача на историографията не е да разкаже какво се е случило в миналото и да го обясни с мотивите, целите и действията на “велики” исторически личности, а да покаже как историческите промени са причинени от действието на надиндивидуални фактори. Развитата от Лампрехт нова методология бива отхвърлена от цялата германска историческа гилдия.

 

В замяна на това обаче в началото на ХХ век във Франция започва една истинска методологическа революция в историографията. Получавайки силни импулси от социологията на Емил Дюркем и от успешното развитие на икономическата история, Марк Блок (1886-1944) и Люсиен Февр (1878-1956) поставят началото на една наистина “нова история”. Със създаването на прочутото списание „Анали“ през 1929 г. “новата история” се сдобива с влиятелна научна трибуна и през периода между двете световни войни успява да се утвърди като доминираща научна парадигма във френската историография.

 

Новаторството на “новата история” се откроява ясно на фона на методологията на историзма. Първо, “новата история” съсредоточава своя интерес не върху еднократни и неповторими събития, а върху структури,  върху многократно повтарящи се или бавно променящи се сложни взаимодействия и форми на организация на социалния свят.  Тя развива и използва една много по-различна представа за време. На бързо променящия се “краткосрочен период” на събитието “новата история” противопоставя едно бавно протичащо време, чиято базова единица е “дългосрочният период” .

 

Второ, за разлика от историзма, който приема за исторически извори почти само свидетелства за хода на събитията и за мотивите и действията на историческите актьори, “новата история” приема за своя главна изворова база архивите на различни институции. От тях тя извлича хомогенни, сравними и поддаващи се на количествена обработка “серийни” статистически данни. 

 

Трето, докато методологията на историзма фокусира своя интерес върху “велики” личности, които “правят” историята главно под формата на политическа история, “новата история” е история на “населението”, на анонимните обезправени маси, тя е история не на индивидите, а на колективите , на обществата – тя е в непосредствения смисъл на думата “социална история”. Преобладаващата форма на изложение на изследователските резултати на една такава история не е традиционният исторически разказ. “Новата история” не разказва, а описва и обяснява. По форма на изложение тя прилича на природонаучните и социално-научните изследвания.

 

Четвърто, доколкото изучава сложни и взаимно преплетени обществени явления, “новата история” не ограничава своя методологически арсенал до един единствен метод. Тя си служи с комплекс от методи, заимствани от социологията, икономиката, антропологията, лингвистиката и пр., развивайки програма за широки интердисциплинарни изследвания.

 

Несъмнено „новата история“ открива нови хоризонти пред историческата наука и обогатява значително нейния познавателен инструментариум. Би било обаче пресилено да се каже, че с нейния възход е настъпил краят на историзма. Като методология историзмът и до ден днешен предлага най-важните познавателни средства на занаята на историка и е основа на историческото образование. Днес обаче, обогатен с методи заимствани от други науки, той е много по-зрял, разнообразен и отворен. Това го прави устойчив и жизнеспособен.

 

Христо П. Тодоров 

 

 

1. Карамелска, Теодора. Историзмът в Германия като научна парадигма и светоглед. Издателство на НБУ, София 2016.
2. Тодоров, Христо. “История, историчност, историзъм” – в: Ивайло Знеполски (съст.). История, разказ памет. Дом на науките за човека и обществото, София 2001, с. 79-98.