УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

История е понятие утвърдило се като човешката представа за миналото. Всичко случило се преди днес е история. Науката, която се занимава с миналото, наричаме история или историография, т.е. написаното от историка. Същевременно в обикновените представи историята това е както разказът за миналото изграден в семейството, така и този на учителя в училището. Много голямо е влиянието в съвременния свят от изговореното по телевизията или написаното в Интернет за миналите неща.

 

Понятието „история“ крие в себе си известна двусмисленост. Под история ние разбираме както последователност и взаимовръзка между действително случили се в миналото събития, така и разказ за тези събития. Между тези две ясно различими значения на думата обаче има дълбока смислова връзка. Всеки един разказ за събития от миналото съдържа в себе си претенцията да бъде истинен, тоест да представя събитията от миналото не такива каквито ги създава полетът на въображението, а такива, каквито те действително са се случили. Нещо повече, в основата на начинанието на историка лежи разбирането, че за минали събития изобщо има смисъл да се разказва само ако в разказа то може да се възпроизведе максимално правдоподобно. Наистина, поетите също разказват за миналото, само че те се грижат преди всичко разказите им да бъдат интересни и завладяващи, но не претендират да бъдат истинни. Историкът разказва за миналото след като е проучил свидетелствата за него и се грижи да фиксира писмено своя разказ. Затова историкът по своето призвание не е поет и песнопоец, а хронист, текстописец.

 

Базовата представа за този текстописец е възникнала в античния свят. Първоначално неговата дреха е арбитър. В „Илиада“, великата творба на Омир, се появява „хистор“, от където идва и историк. А хисторът е човек, който знае нещо, но е и съдия на онова, което знае. Тази функция на историка е водеща и в наши дни. Мнозина очакват от него присъда. Но античният свят ни е дал и други представи за историята. Това е разказ за патилата на някого или някои. Примерът е Одисеята, която е разказ за един от античните герои, но именно като перипетии на неговото пътуване към дома. Този смисъл на историята – животът на хората е неразделна част от идеята за присъдата.

 

Приемаме за „бащата“ на историята – Херодот /484 – 425 пр. Хр./. Той ще е първият автор, за когото придържането към фактите в разказа е  основният смисъл на направеното. Продължава традицията на особена група хора в античния свят – логографите, тяхната основна дейност е писането на текстовете  за явяващите се в съда. Те описват именно фактите, за да се произнесе съдията. Това е хронологичен разказ, съчетан със силния елемент на личното мнение. А от тук и до днес в тази специфика се вижда същността на историята като разказ – личната гледна точка на историка.

 

В Античността има още редица автори, които ще дадат принос към същността на историята като разказ за войните, дипломацията, т.е. разказ за политиката; представа за прагматичния свят на хората – тяхната материална среда; идеите, на които се посвещават хората и т.н. Всичко това се е превърнало в клонове на съвременната историография – дипломатическа, военна, стопанска, история на идеите и пр.

 

Християнска Европа дава нова посока за знание за миналото. Това е Библията, в която е описана историята от сътворяването на света до Възкресението на Исус Христос. Вековното разбиране за миналото именно по този начин е оставило в наследство една от най-важните функции на историческия разказ – разпознаването на добро и зло. Векове наред представата за вчерашния ден е свързана с притчите на евангелията, с примера, който дава Исус, с пътя по който трябва да се върви към доброто.

 

Този подход на ценности, на създаването на представа за добрите примери ще продължи и през Възрожденската епоха. Историята ще стане показателна със своите лични и достойни хора, живели и работили за доброто на цялото общество. По този път ще се изградят цели политически доктрини за признателност към миналото и задължения в настоящето. Най-ясният пример в българската история е Паисий  Хилендарски. Неговата творба, за която можем да го наречем историк, е фактически политическа доктрина, даваща посоката на развитието на нашето общество в последвалите две столетия. От тази епоха датира и възникването на историческата наука като университетска дисциплина. Тя се отделя в немския университет в началото на ХІХ век от катедрата по право. Така нейният главен предмет става държавата. Пак в немския свят се явява и основоположникът на най-разпространената методология в съвременния свят за историческо познание –позитивизмът. Създателят й Леполод фон Ранке заявява преклонението пред фактите като основно правило на историка. Така се очертава и голямото значение на архивите като източници за знание на случилото се.

 

През първата половина на XIX в. историята постепенно успява да намери своето място в семейството на науките и да се институционализира най-напред в Германия, а по-късно и в други европейски страни като университетска дисциплина. Учредяват се първите институти и катедри по история. Появяват се първите професори по история, защитават се първите дисертации в областта на историята. Причината за това е високият обществен престиж на историческото познание. Историческата информираност става важно мерило за солидна обща култура и добро образование.

 

Големите фигури в европейската историческа наука от онова време – Леополд фон Ранке и Йохан Густав Дройзен, Томас Карлайл и Томас Маколи, Франсоа Гизо и Жюл Мишле, се радват на широка известност и имат голямо влияние върху светогледа на своите съвременници. Високата стойност на историографията в тази епоха се дължи и на нейната ключова роля за формирането на модерния национализъм в европейските страни. Освен познавателни задачи историческата наука изпълнява и важни морално-политически функции при формирането на модерните европейски нации.

 

Превръщайки се в уважавана академична дисциплина, историографията развива и своя собствена методологическа програма, известна под името историзъм. Гръбнакът на тази програма образуват четири основни постулата. Първо, всяко историческо явление следва да се разглежда като събитие, включено в един единен непрекъснат процес на постоянна промяна, то е преходно или, казано по друг начин, исторично. Второ, историческото минало трябва да се приема за неутрално по отношение на настоящето. Всяка минала епоха трябва да бъде представяна и оценявана според нейната собствена мяра. Тя следва да се разглежда като индивидуална и неповторима. Това обаче може да стане само ако познанието за дадена епоха се извлича единствено от исторически извори. Ето защо се налага постоянно да се развива и усъвършенства техниката за проверка и оценка на достоверността на изворите, известна като критика на изворите. Трето, индивидуалното и неповторимото в историческите събития може да се постигне само ако се разберат възможно най-добре субективните цели и намерения на действалите в миналото хора. Главната цел на историка е да вникне в мотивите, които са движили историческите актьори, а неговото главно интелектуално средство е специфичният метод на разбирането. Четвърто, историческото познание има решаващо ориентиращо и прогностично значение за съвременността. Доколкото историческото познание е познание за това, как човекът сам е създал себе си, историческата наука е ключ към разбирането на човешката реалност изобщо. Тя е най-съвършената форма на самопознание на човешкия род. Ето защо само историческото познание може и е длъжно да задава ориентирите за действие на хората в съвременността.

 

По силата на множество сложно преплетени причини през втората половина на ΧΙΧ в. стойността на историографията като наука започва все по-често и все по-настойчиво да се поставя под съмнение. Историографията осезаемо започва да губи своя авторитет. Известна представа за проявите, факторите и индикаторите на това зараждащо се недоверие към историографията може да даде прочутото „второ несвоевременно размишление“ на Фридрих Ницше „За ползата и вредата от историята за живота“ (1874). В него е изложена една безпрецедентна критика към историята, която атакува не толкова нейните познавателни възможности, колкото оспорва по-общото убеждение, че само по себе си историческото познание е несъмнено културно благо. В литературата и изкуството от края на XIX век фигурата на историка все по-често се представя в неблагоприятна светлина, а враждебността към историята става един от постоянно повтарящите се литературни мотиви. Освен това в края на XIX век и в кръга на професионалните историци все повече се засилва усещането за криза на тяхната наука. Германия е страната, в която тази криза се преживява особено болезнено и където кризата се превръща в специална тема на дискусия. След Първата световна война там все по-настойчиво започва да се говори за „криза на историзма“ .

 

Тезата за криза на историзма се подсилва допълнително и от това, че през втората половина на XIX в. и през първите две десетилетия на ХХ в. се предприемат енергични опити за методологическо обновяване на историческата наука. В самия край на XIX век Карл Лампрехт (1856-1915 г.) развива своята концепция за „история на културата“ , която поставя под въпрос някои от най-важните положения на историзма. За Лампрехт историческите актьори не са отделни, съзнателно и целенасочено действащи индивиди, а анонимни колективни сили. Главната задача на историографията не е да разкаже какво се е случило в миналото и да го обясни с мотивите, целите и действията на „велики“ исторически личности, а да покаже как историческите промени са причинени от действието на надиндивидуални фактори.

 

През този период главно в средите на работническото движение и свързаната с него социалдемокрация получава все по-голямо разпространение т. нар. „материалистическо разбиране за историята“, развито от Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Според това разбиране историческият процес се подчинява на обективни, независими от желанията, целите и намеренията на индивидите и групите, закони. Тези закони се определят от икономическите отношения. Икономическите отношения са основата на класовото деление и класовите конфликти. Онова, което се случва в дадено общество, е пряко следствие от борби между класите. Общата обективна тенденция в историческото развитие на човечеството е тенденцията към преодоляване на класовите конфликти и към установяване на безкласово общество, чието име е комунизъм. Носител и изразител на тази универсална историческа тенденция е работническата класа с нейния политически авангард комунистическата партия. Тя е призвана да извърши социална революция и да установи т. нар. „диктатура на пролетариата“, която от своя страна трябва да подготви настъпването на безкласовото комунистическо общество на всеобщо благоденствие. Марксисткото „материалистическо разбиране за историята“ представлява основната съставна част на държавната идеология на комунистическите режими през ХХ в. Тази идеология смята себе си за единствения и правилен възглед за миналото, озаглавен класово-партиен подход. Всеки друг подход се смята за враждебен на тоталитарната държава и на прогреса на човечеството, затова не е достатъчно той да бъде интелектуално опроверган, а трябва да бъде и политически унищожен. Тоталитарната идеология на комунизма е потисническа по своята дълбока същност.

 

В периода след Втората световна война европейската историография, основно във Франция, търси нови акценти за изучаването на миналото. Школата „Анали“, започнала своята дейност още в междувоенния период, слага акцента върху човешкото всекидневие. Получавайки силни импулси от социологията на Емил Дюркем и от успешното развитие на икономическата история, Марк Блок и Люсиен Февр  поставят началото на една наистина „нова история“ . Със създаването на прочутото списание „Анали“ през 1929 г. “новата история” се сдобива с влиятелна научна трибуна и успява да се утвърди като доминираща научна парадигма във френската историография. „Новата история“ открива нови хоризонти пред историческата наука и обогатява значително нейния познавателен инструментариум. Първо, тя съсредоточава своя интерес не върху еднократни и неповторими събития, а върху структури,  върху многократно повтарящи се или бавно променящи се сложни взаимодействия и форми на организация на социалния свят. Тя развива и използва една много по-различна представа за време. На бързо променящия се „краткосрочен период“ на събитието „новата история“ противопоставя едно бавно протичащо време, чиято базова единица е „дългосрочният период“ . Второ, за разлика от историзма, който приема за исторически извори почти само свидетелства за хода на събитията и за мотивите и действията на историческите актьори, „новата история“ приема за своя главна изворова база архивите на различни институции. От тях тя извлича хомогенни, сравними и поддаващи се на количествена обработка „серийни“ статистически данни. Трето, „новата история“ история на „населението“ , на анонимните маси, тя е история не на индивидите, а на колективите, на обществата – тя е в прекия смисъл на думата „социална история“. Преобладаващата форма на изложение на изследователските резултати на една такава история не е традиционният исторически разказ. „Новата история“ не разказва, а описва и обяснява. По форма на изложение тя прилича на природонаучните и социално-научните изследвания. Четвърто, доколкото изучава сложни и взаимно преплетени обществени явления, „новата история“ не ограничава своя методологически арсенал до един единствен метод. Тя си служи с комплекс от методи, заимствани от социологията, икономиката, антропологията, лингвистиката и пр., развивайки програма за широки интердисциплинарни изследвания.

 

В България по това време господства комунистическата идеология и поради това българските историци не участват в големия дебат, провокиран от появата на „новата история“. Те са заети основно с битката историографията да бъде оставена на спокойствие от действащата политика и да си извоюва известна независимост.

 

Интересът към миналото съществува и днес и вероятно няма да изчезне и в бъдеще. Ние хората имаме нужда от това знание, независимо дали ще го установим като млади, подтикнати от възрастните, или сами ще стигнем в годините до необходимостта от това да използваме миналото като човешки опит. Като че ли и в наши дни не е загубила силата си, заявената още от Цицерон увереност, че „историята е учителка на живота“

 

Веселин Методиев, Христо П. Тодоров