УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Интересът към феномена на империята остава висок от античността до днес. Отчасти основанията му са в един парадокс. Съвременната национална държава започва да се формира след 17 век, но по-интензивно след средата на 19 век. Тя води до разпадане на големи империи и решава някои от проблемите, с които е обременена политическата форма на империята. Но с развитието си държавата-нация поражда свои кръг от проблеми и кризи, а те се изразяват в нови унищожителни войни през 20 век.

 

След средата на 20 век и особено силно след края на Студената война необходимостта от форми на взаимодействие и съжителство на различия – които са различия между национални държави – нараства значително. Идеята за нови хибридни, вътрешно разнородни политически тела подновява интереса към феномена на империята. Според някои изследователи търсачките в интернет днес дават десетки хиляди резултати под думата империя и нейните производни.

 

 

Определение

 

Империята е тип политическо тяло/формация, разгърнато в значително пространство, с централизирана върховна власт, упражнявана за контрол върху агрегат от разнородни общности.

 

Изследванията върху феномена на империята са предимно исторически. Поради емпиричната им ориентация от тях могат да се извлекат най-различни дефиниции за империя. Историята познава най-разнообразни политически форми, които предхождат съвременната национална държава и сред тях империите са най-разпространени. Но историческото разнообразие на империи трудно се обхваща в една формула. Затова и определението тук е повече насочено към феномена на имперското, а не към описание на исторически осъществили се форми. Чрез фокус върху феномена на империята се дава по-скоро код за разпознаване и типологична перспектива за мислене на имперското.

 

В това описание на феномена на империята преобладават идеални и типологични характеристики. То не е събрано от наблюдения върху различни политически формации, които изследователи, главно историци, наричат империя. По-скоро даденото определение извършва обратното като дава характеристики, по които могат да се разпознаят имперски тенденции в развитие на дадена политическа форма. Такива тенденции има при Третия Райх, дори той да не се нарича империя. Несъмнено, Съветският съюз е имперски проект, независимо как се е представял. Имперските тенденции, на свой ред, са посоки на развитие, но те не водят непременно до изграждане на завършена политическа форма, каквито са познати в историята империи като Римската или Британската.

 

 

Структурни характеристики

 

Макар империята да е държавна организация, в това описание е избегнато използване на този израз. Държавната организация е повече правно-политическа форма, отделена от по-широките социални аспекти. Но империята има по-пряко отношение към различни социалните страни. В нея дадено общество е водещо и може да доминира разнообразни други. Този момент впоследствие се формализира в държавна организация. Доминацията може да е принципна и обща, а под нея да се развие висока толерантност към различните общност. Съществен обаче остава по-широкият план на отношения между общества, в частност между метрополия и периферия. По тази причина тук е предпочетена метафората за политическо тяло. Тя води началото си от европейското Средновековие и е широко употребявана в модерността, особено в англоезичната литература като body politic. С нея се избягва свеждане на империята до по-тясно правно-институционен образ.

 

Империята е политическа форма, осъществена в значително пространство. Тази особеност е наглед абстрактно-количествена, но всъщност има качествени следствия. Самото пространство не трябва да се разбира тясно географски или като гигантски геометричен обем. По-скоро се подчертава, че феноменът на империята има нетривиална пространствена форма, тя е интересен обект за наблюдение и изследване. При националната държава пространствената форма е подложена на натиск и държавата налага високи степени на еднородност в език, администрация, право, култура, образование и пр. Това прави пространството на националната държава сравнително хомогенно. Обратно, пространствената форма на империята е силно хетерогенна, неорганична, съставена от сегменти, преходът между които не е безпроблемен. С други думи. Пространствената форма на имперското тяло не е континуална, а вътрешно неравномерна и прекъсната. Оттук следва и географското разширение, както и наблюдаемият факт, че империите се разгъват като мащабни политически пространства.

 

Империята предполага централизиране на върховна власт. Тя се упражнява през сложна динамика на близост и дистанция и преди всичко с цел съхраняване на целостта на имперското пространство. При тази динамика имперската власт остава значителни сфери под властта на обхванатите в нея общности. Идеята да проникне в детайлите на култура, социум, местно администриране на отделните общности е нереалистична и разрушителна. В този план феноменът на имперското се различава от идеята за тоталитарна държавност, чиято власт има непреодолим устрем да проникне и обхване всички обществени сфери. Напротив, съхраняването на империята зависи в голяма степен от точната мярка на упражняване на власт и от спазването на дистанции от локалните общности. Това, разбира се не означава, че в определени моменти върховната власт може да реши да се намеси брутално и да прекоси всякакви дистанции. Върховната власт може да се упражнява формално или не, съществено е да тя да бъде ефективна. СССР упражнява такава власт над Източна Европа, без формално да присъединява източноевропейски държави, с изключение на Украйна и Беларус.

 

Империята е обща политическа форма на разнообразни общности. Това е агрегат от разнообразия, в който различията са заварени, фактически дадени, сякаш натрупани в едно пространство. За разлика отново от националната държава те остават такива, каквито са, няма, а и не са възможни политики по хомогенизация, които да доведат до заличаването им. Единственото, което обединява разнородните общности е политическата форма на имперското, властта на имперския център, който ги е събрал в едно пространство. Тъй като имперската власт се упражнява централно върху значителното разнообразие на обхванатите общности, имперското пространство се структурира като център и периферия. Двойката център-периферия не се свежда обаче до административното разпределение на властта. Тя засяга и обществата в имперското пространство.

 

 

Два типа империи

 

В края на 19ти и началото на 20-ти век темата за империите става много популярна в политически и изследователски сред в особената перспектива империализъм. Империализъм е агресивна тенденция към имперска експанзия и власт. Такива тенденции са обект на критика, която се насочва към изследване на исторически, политически, икономически страни на имперските проекти. Империализмът се вижда като характеристика на самия капитализъм и се приписва на неговите вродени олигархични амбиции. Така се формира политически влиятелна традиция от автори като Джон Хобсън, впоследствие Ленин, различни марксистки кръгове и множество съвременни автори. В някои от тези изследвания е трудно да се разграничи история, социология и политическа критика, дори програма. Линията на изследване и критика на империализма продължава и днес, макар драматизма в думата империя да е успокоен. Основен тематичен момент в нея са политиките на модерни национални държави, главно в Европа, но и страни като Япония, които развиват имперски проекти.

 

Встрани от темата за империализма в тази критическа линия, империята като политическа форма може да се типологизира от гледна точка на поведението на имперския център и експанзията на властта му. Основателно е да се разграничат два типа, съответно два полюса на имперското, а впоследствие да се идентифицират и хибридни междинни форми, в които характеристики на полюсите се преплитат.

 

В единия полюс може да се постави империята, която австрийският икономист Йозеф Шумпетер описва в Социология на империализмите, 1919 година. Този тип империя по Шумпетер е ангажиран в самоцелна склонност към неограничена експанзия на имперския център. При такава склонност имперското пространство се разширява неопределено и обхваща нови и нови общности и територии. Тази нагласа е трудно обяснима, тя се регистрира и описва, но не е ясно какво я причинява и конституира. В крайна сметка, понеже е самоцелна, тя остава необяснима и, по думите на Шумпетер, атавистична.

 

В този идеален образ се вписват имперски експанзии на западния свят с уточнението, че част от тях постигат значително разрастване на богатството и просперитета на имперския център и неговото общество. Обаче в редица други случаи експанзията остава мистериозна. Такъв пример е общоевропейската експанзия на Наполеон. По-съвременен пример е Третият Райх, който прави опит за неограничено разширяване при доминация на германската раса, социум и култура. Друг характерен казус от 20 век е Съветският съюз, който в първа фаза се разпростира върху страни, присъединени като републики на самия СССР. Но в една втора фаза, след 1945 година СССР прави успешен опит да обхване под върховната си власт и страните от Източна Европа. В едно трето измерение съветската утопия минава всички граници, напуска териториалните параметри на разширението си и се насочва към овладяване и реконструкции на природата (обръщането на реките, създаване на нова флора и пр.), завладяване на космоса, преместване на общности по цялата си територия, в по-късен период войната в Афганистан, изобщо една многомерна експанзия. Тя няма само властови, а широки социални измерения. Този тип имперско тяло има екстатична природа. То не може да се успокои в определени граници и живее в непрекъснато преминаване на съществуващите към даден момент граници.

 

В другия полюс може да се постави противоположния тип имперска нагласа. При него експанзията е сравнително успокоена, дори това да става след даден момент. Самата политическа форма не е екстатично-експанзивна. Имперският център се стреми да осигурява вътрешен баланс между общности, делегира по-широки права за самоуправление, толерантен е към различията. Неговата основна цел и грижа е да съхрани целостта на империята. По тази причина той води активна политика навън, по отношение на формации, които могат да го заплашват, както и засилена политика на отбранителни мерки.

 

До този идеален тип се доближава е Хабсбургската империя, съществувала в централните части на европейския континент между 16 и началото на 19 век; преобразувана и наследена от Австрийската империя до втората половина на 19 век; и последвана от Австро-унгарската империя, която се разпада в края на Голямата война през 1918 година. Трите последователни имперски формации са мултикултурни, със значителна толерантност към различията, сравнително демократични, ако се вземат предвид историческите контексти, през които преминават и другите големи държави в Европа. Хабсбургската империя е повее ангажирана в отбрана на външните си граници и посредничество и омекотяване на политически различия вътре в границите си. За защита от Отоманската империя тя построява забележителната Военна граница, която днес съвпада с южната граница на Хърватия. Хабсбургската империя и нейните трансформации са обект на голям интерес днес, провокирани от особености като децентрализация, либерални политики към различия, вътрешен баланс и компромиси и т.н. Хабсбургите са и по-отчетлив пример за империята като агрегат, т.е. посоченото по-горе събиране в едно пространство на значително разнообразие на общности.

 

Особен хибрид на двете идеални тенденции са колониалните империи и цялата колониална история на Европа още в 15 век и след географските открития. Колониални империи изграждат всички силни държави от континента – Великобритания преди всичко, но и Франция, Португалия, Белгия и пр., но също и държави като Япония, Китай, САЩ. Колониалната империя има двойното значение на частично господство, от което обаче се очаква забогатяване на метрополията, на центъра на колониалната империя. Колониалните империи започват да се разпадат след края на Първата и особено след Втората световна война. Една от причините е в самата „икономика на имперското“, по силата на която поддържането на имперското пространство има твърде висока цена.

 

 

Европейският съюз

 

Кризите в Европейския съюз през последните 20-тина години, особено в периода на финансовата криза, повдигнаха отново теоретичния въпрос за характера на Съюза като политическа формация/тяло. Отговорите на въпроса „Какво е Европейският съюз“ са разнообразни. Те варират от „федерация“ (макар недовършена) и „конфередариция“ (доста неясна форма), към „междудържавен договор“, „над-национално обединение“, „полицентрична формация“, до „пост-модерна държавна форма“, „нео-средновековна форма“ и други. Сред тях намери място и интерпретацията на Съюза като тип империя.

 

Една от причините Европейският съюз да се вижда като империя няма общо с характера на Съюза. Глобализацията в различни измерения – политическо икономическо, културно – поражда нови комуникации и взаимодействия. Създават се нови пространствени форми и отношения. В такъв контекст са заговаря за нов империализъм или колониални амбиции, а те естествено се приписват на доминиращите глобалната сцена сили. Това на първо място са САЩ, често обявявани за агресивна имперска сила. САЩ упражняват ефективен, неформален контрол с различни инструменти, по правило без пряка военна сила в много точки на международната арена. Същите квалификации може да се отправят към всяка голяма сила, способна на експанзия без брутална сила. Същевременно остават валидни и по-класическите форми на имперско поведение, каквато е външната политика на Русия, предимно по граничните зони на територията й в Украйна, Грузия, Чечня, Молдова, както и намесите й във вътрешната политика на страни като Черна гора, Македония и др. И в двата аспекта, колкото и различни да са, феноменът на империята остава интересен след разпадането на последната си грандиозна форма, колониалните империи.

 

Описанието на Европейския съюз като империя следва новия интерес към феномена на империята, но няма общо с тези тенденции. Тъкмо обратното, в него се виждат редица особености, присъщи на Австро-унгарската империя. Преди всичко това е агрегатът на разнородни общности, липсата на тенденции към централизация, принципи на субсидиарност, политики на регионално и локално самоуправление, харта на правата и установяване на либерални регулации, защитаващи индивидуалните свободи и пр. От тази гледна точка, дори да се разглежда като имперско тяло, Европейският съюз е либерална формация, т.е. либерална империя. В употреба е влязла и квалификацията пост-модерна империя.

 

Един момент от историята на Съюза, на който се приписва повече характеристика на имперско поведение е разширяването на изток и включването на страните от бившия Съветски блок. Тук разбира се трябва да се направи уговорката, че става дума за договорено включване, от което Източна Европа в цялост има интерес, разбира този интерес и желае да стане част от Съюза. При разширяването Европейският съюз обаче налага своите условия, които могат да се видят като износ и налагане на характеристиките на старите членове на Съюза. Но тези условия дават възможности на новите членове да ускорят развитието си в посока, която те самите желаят. Впоследствие ще се окаже, че в това развитие настъпват сериозни различия между отделните нови държави-членки.

 

Най-правдоподобната посока за интерпретация на Съюза като имперско тяло е опитът му да породи политическа форма, която преодолява редица противоречия, дефицити и рискове на националната държава, без обаче да се опитва да я ликвидира; което би било утопичен проект. Империята е и термин, с който се избягва внушението, че Европейският съюз е федерация, която предстои в недалечно бъдеще да бъде завършена. Това е друга утопична посока. Федерация на национални държави е проект, с който Югославия завърши съществуването си по трагичен начин.

 

Стефан Попов

 

 

Литература:

 

Cooper, R. The Post-Modern State and the World Order. Demos, 2000; Doyle, M. Empires. Cornell University Press, 1986; Hardt, M., Neggri, A., Empire. Harvard University Press, 2001; Howe, S. Empire. A Very Short Introduction. Oxford University Press, 2002; Schmitt, C. Verfassungslehre. Duncker & Humblot, 1993; Schumpeter, J. The Sociology of Imperialisms. Germany: Archiv für Sozialwissenschaft und Sozialpolitik, 1919; Zielonka, J. Europe as Empire: The Nature of the Enlarged European Union. Oxford University Press, 2006; Джъд, Т. След войната. История на Европа след 1945 година. София: Кулибри, 2012; Джонсън, П. Съвременността. Светът от 20-те до 90-те. София: СУ „Климент Охридски“ 1993; Попов, Ст. Атлантис. Дезинтеграция на политически тела. София: Обсидиан, 2017.