УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Идеологията е оформила дори дивана,

на който съм седнал.

Мейсън Куули

 

 

Най-кратката дефиниция на идеология в литературата е „визионерско теоретизиране“. Обаче: след като „теория“ винаги означава нещо като „изработване на рационален модел на наблюдаемите явления“ – как може този модел да бъде, освен описателен, и „визионерски“?

 

Тук е заключена същността на въпроса. Идеологията е, от една страна, теоретично подреждане на наблюдавана реалност; но от друга страна, това е едно активно (дори – активистко) подреждане. То ни казва как изглежда светът; но също така, заемайки страна, ни казва какво е сгрешено в днешния свят и как следва да бъде оправено то. Подобно обяснение е „визионерско“ поради простия факт, че е положено в бъдещето – в онова време, в което сгрешените неща в света ще бъдат оправяни.

 

Но идеологията не е просто мечтателство или пожелателно мислене. Всяка идеология трябва да е вкоренена в наблюдаемата действителност; и това е намекът в приставката „-логия“, произлизаща от гръцкото логос, което означава (наред с други неща) разум. Тази активна, насочена към бъдещето природа на понятието „идеология“ се разкрива в определението, което намираме в повечето речници, на идеологията като „сбор от вярвания, особено – политически вярвания, върху които хора, партии или държави основават своите действия”. Политическо означава „неща, свързани с благото на полиса“ (т.е. на политическата общност); и така една разширена дефиниция на идеология би звучала нещо като: „сбор от обяснения, които очертават по-добро бъдеще за хората, организирани като политическа общност“.

 

Майкъл Фриден, известен изследовател на идеологията ни напомня: „Ние произвеждаме, разпространяваме и консумираме идеология през целия си живот“. За това си има причина: „Идеологиите... изработват карта на нашите политически и социални светове. Ние не можем без такива карти, защото ние не можем да действаме, без да познаваме световете, които обитаваме.“

 

Историята на термина „идеология“ може да бъде проследен назад до прогресивния за времето си френски аристократ Антоан Луи Клод Дестат, граф дьо Траси (1754 – 1836). Той препоръчва „идеологията“ като нова наука, способна не само да обясни света, но и да покаже, в кои свои части той може и трябва да бъде променен – една нова наука, буквално заела се да променя света.

 

Работата на Дестат по идеологията го води до заключението, че всички политически доктрини трябва да минават през изпита на разума и само на разума; че от тази гледна точка републиканското управление е по-добро от монархическото; и че държавата не трябва да се меси в икономиката. Тези негови изводи го скарват не с друг, а с Наполеон, тъй като императорът не може да си позволи да се съгласи с нито един от тях. Наполеон нахълтва на бойното поле на философските спорове и не без успех: на него дължим ползването на думата „идеология“ като политическа обида („не ми пробутвай идеология, дай ми факти“...).

 

Германският философ Карл Маркс следва Наполеон в това отношение, наричайки Дестат „буржоазен доктринер с рибя кръв във вените“. Но Марксовото неприемане на идеологията се дължи на съображения, съвсем различни от тези на Наполеон. Заедно със своя философски партньор Фридрих Енгелс (1820 – 1895) Маркс е убеден, че почти всичко, което хората си мислят, че знаят за света, е грешно – че вярват в една „идеология“, натрапена им от господстващата класа, която не е заинтересувана от развитието на обективно познание, тъй като нейният интерес е друг: да държи в подчинено положение работническата класа, която тя експлоатира. „Затова господарите натрапват на работниците такива идеи за света, които да не водят до това, работниците да задават неудобни въпроси или да имат неудобни искания. Идеите на господстващата класа са, във всяка епоха, господстващите идеи“, пишат Маркс и Енгелс. „Онази класа, която разполага със средствата за материално производство, в същото време контролира и средствата за умствено производство“. Резултатът, за работническата класа е, че тя гледа на света през „фалшиво съзнание“. И е задача на хора като Маркс и Енгелс (които наричат себе си „комунисти“) да помогнат на работниците да отхвърлят илюзиите на идеологията; и да разпознаят реалните си интереси в това, да свалят от власт господстващата класа, да отменят частната собственост и да построят общество, в което никой не господства над никого и всичко принадлежи на всички.

 

През цялата втора половина на XIX в., думата „идеология“ продължава да бъде схващана като някакъв деформиран образ за света. И политическите мислители, и политическите партии избягват да говорят за идеология (докато на практика са тежко идеологизирани) и предпочитат да ползват други думи, с които да описват идеите, които предлагат, като например „програма“, „манифест“, „платформа“ и дори – „философия“.

 

Нещата се променят след Първата световна война. Тази война е такава катастрофа за всички замесени, че обществата стигат до заключението, че има нещо много сгрешено в начина, по който функционира политиката по света. Търсенето на отговори на въпроси като „Къде сгрешихме?“ и „Как да го поправим?“ довежда до възраждане на идеологиите. Новите политически движения и партии, възникнали след войната, отхвърлят старото стигматизиране на идеологията като „фалшиво съзнание“ и започват да твърдят, че идеологията (тяхната, разбира се) може да бъде не само „правилно“, но дори „научно“ обяснение на света.

 

Фашистите в Италия, предвождани от Бенито Мусолини, твърдят че грешката е в това, че съществуват политически партии, които разделят нацията и отслабват държавата. Така италианските фашисти произвеждат идеология, според която държавата е над всичко: „Крайъгълният камък на фашистката доктрина е нейното схващане за държавата, за нейните функции и цели. Според фашистите, държавата е абсолютна, а индивидите и групите са относителни“ и добавят, за по-голяма яснота: „Всичко в държавата, нищо извън държавата, нищо срещу държавата.“

 

В такава държава хората все пак са представени във властта – не чрез политически партии, а чрез „корпорации“ (професионални гилдии). Работодателите са представени в качеството им на работодатели, работниците – като работници, фермерите – като фермери и т.н. Над всичко това стои единствената Партия (разбира се – фашистката), която символизира единството между народ и държава.

 

В Съветска Русия комунистите, предвождани от Ленин и Сталин вярват, че онова, което е сгрешено в света е, че съществува частна собственост, водеща до делението на обществото на класи – на онези, които имат собственост и онези, които нямат и следователно трябва да работят, за да съществуват. Следвайки тази логика, господстващата класа е забранена, както е и частната собственост, заедно с цялата политическа конструкция на „капиталистическата демокрация“ като независими медии, върховенство на закона, човешки права и политически партии. Установеният от Ленин и Сталин режим е наречен „диктатура на пролетариата“ и е описан, от самия Сталин, като „най-стегнатата и най-силната форма на държавна власт, която някога е съществувала в историята.“

 

Стъпвайки върху тази идеология, комунистите развиват структура на държавата, която е подобна на фашистката. Тъй като няма политически партии, хората са представени чрез организации по месторабота, наричани „съвети“, които изпращат свои представители във „Върховния съвет“, заседаващ в столицата. Върху тази конструкция се намира единствената Партия (комунистическата), която изразява и отстоява интересите на народа.

 

В Германия нацистите на Хитлер вярват, че онова, което е сбъркано в света, е, че „расите’, които го населяват, не се намират в правилно отношение една към друга. Нацистите са убедени, че съществуват висши и нисши раси; и че висшите раси имат правото да господстват над нисшите. Но при режима на демокрация, расите са изравнени и са разбъркани в една купчина – нещо, което води до хаос и разпад. Според нацистите, германците са висша („арийска“) нация и следователно имат правото и задължението да господстват над нисшите раси, като например евреите и славяните. А проблемът на Германия, според нацистите, е че това не може да се случи при режима на демокрация. Напротив, при демокрацията германската раса е замърсявана от евреи и славяни, което води до деградацията на германците и на тяхната държава.

 

Хитлер пише следното по въпроса: „Цялата човешка култура, всичките резултати на изкуството, науката и техниката, които днес виждаме пред себе си, са на практика творческият продукт на ариеца. От тези факти вадим заключението, че единствено и само той (ариецът) е авторът на най-високите постижения на човечеството; и така само той е представителят на онова, което имаме предвид, когато кажем „човек“. Оттук следва, че всички, които не са арийци, не попадат в дефиницията „човек“ – не са същински човеци; или, според речника на самите нацисти, такива хора са untermenschen („под-човеци“).

 

От което пък следва, че задачата на нацистите е да прочистят Германия от всички нисши раси; както и да заявят правото си да господстват върху всички други страни, които са населени от нисши раси. За да бъде в състояние да стори това, германският народ (според нацистите) трябва да бъде освободен от разделенията на демокрацията и караниците на политическите партии, както и от влиянието на независимите медии и от върховенството на закона (тъй като и медиите, и законът третират различните раси като равни). Най-горе, както при фашистите и при комунистите, се намира единствената Партия (нацистката), която олицетворява историческата предопределеност на арийската германска раса.

 

Всички подобни „научни“ идеологии са крайно агресивни и военнолюбиви и в крайна сметка водят до Втората световна война. По тези причини думата „идеология“ отново придобива лоша слава. Следвоенните партии отново я избягват, връщайки се към думи като „програма“, „платформа“ и, все по-често – „политики“. През 1960 година известният публицист Даниел Бел (1919 – 2011) дори издава влиятелен сборник есета, озаглавен Краят на идеологията.

 

Антисталинистката европейска левица, обаче, избира да се фокусира именно върху думата „идеология“, за да разбере, какво тя би могла да означава. Още преди Втората световна война италианският комунист Антони Грамши (1891 – 1937), намирайки се в затвора, формулира една нова идея за „идеология“, като едновременно зачерква Марксовото „фалшиво съзнание“ и по-новите концепции за „научна идеология“.

 

Грамши стига до извода, че Маркс е в грешка: не винаги доминиращите идеи в едно общество са идеите на господстващата класа. В повечето време това е така – но не винаги, не навсякъде и не задължително. Според Грамши, онези схващания, които стават доминиращи в даден момент, са израз на хегемонията на идеите на някой. Този някой може да е господстващата класа; но може и да не е.  И оттук: ако някой реши да се бори срещу господстващата класа, по-добре е преди решителната битка да си е осигурил „хегемония“ – т.е. да направи така, че неговите идеи да бъдат схващани от обществото като естествени и очевидни. При така постигната хегемония, атаката срещу господстващата класа става по-успешна, тъй като привлича повече хора – защото е водена в името на идеи, вече приемани от хората като „елементарен здрав разум“.

 

В крайна сметка днешната пиар индустрия е един от резултатите от този „хегемоничен“ подход към идеологията. В политическия процес също тече постоянна борба за хегемония и не винаги силните на деня я печелят. Пример е България, където през 2013 – 2014 година лицата на Протеста постигнаха хегемония с термини, които всички разбраха, запомниха и с които се съгласиха: „Моделът КОЙ?“; „отвлечена държава“; „олигархия“. По-късно, през 2016 година, подобна хегемония бе постигната от малката опозиционна партия ДСБ, която успя да наложи в обществото разбирането, че реформата в съдебната власт е ключовият инструмент за изтръгване на страната от ръцете на олигархията.

 

Без връзка с идеите на Грамши (чиито Затворнически тетрадки са публикувани едва в края на 1960-те години), с проблемите на идеологията се занимава кръг от леви европейски и американски мислители, известни като „Франкфуртската школа“. Без да формулират термина „хегемония“, тези мислители стигат до изводи, подобни на изводите на Грамши. Към края на 1950-те години този кръг формулира политическа философия, известна като „Критическата теория“, чиято цел, според един от нейните автори, Макс Хоркхаймер (1895 – 1973), е: „(да постигне) освобождаването на човека от робството“. Това става посредством ролята на „Критическата теория” на „освободително въздействие“ и на нейната способност да „изгради свят, който удовлетворява потребностите и талантите” на човешките същества.

 

„Критическата теория“ си поставя за цел да: обясни какво е сбъркано в света; идентифицира кои са актьорите, които да го променят; създаде ясни норми и критерии за критика, както и стратегическа рамка за обществена промяна. В сърцето на теорията, според Хоркхаймер, е това, че тя „има за свой обект човешките същества като производители на своята собствена историческа форма на живот“. Или, както биха казали днешните антрополози – да направи от хората „автори“ на собствения си живот, като ги извади от положението, в което те са просто актьори, играещи по чужд сценарий.

 

Както виждаме, „Критическата теория“ е класическа идеология – активистко обяснение на света. Заедно с Грамши обаче, критическите теоретици са убедени, че производството на идеология не е запазено само за господстващата класа. Всеки може да го прави. Всеки може да се включи в борбата на идеи за бъдещето на своето общество.

 

Точно това се случва през 1960-те години. Всички се включват. В САЩ, „Критическата теория“ се свързва с борбата за граждански права, както и с различните опити на „Хипи движението“ да преформатира американското общество върху нови ценности. В Западна Европа, младежките бунтове нападаха властта от позицията на новите идеи за лично освобождение, свързани с работите на някои от авторите на „Критическата теория“, като например Хърбърт Маркузе (1898 – 1979), писал за „едноизмерния човек“, и Ерих Фром (1900 –  1980), който твърди, че е време за избор: „да имаме или да бъдем“. В Чехословакия и в Полша през 1968 година цели общества застават срещу комунистическите режими с искането хората да станат автори на живота си.

 

Сякаш всички изведнъж влизат в надпреварата за установяване на идеологическа хегемония – процес, който подготвя постепенното завръщане на идеологиите в голямата политика.

 

Към началото на 1980-те години, в комунистическите страни на Източна Европа официалният пакет от идеи, в които комунистическите режими поддържат властта си, видимо губи хегемония. Въпреки всички усилия на тоталитарната пропаганда, хегемонната идея вече не е „комунизмът е бъдещето на човечеството“, а точно обратното – „комунизмът е провал“. Хегемония бяха постигнали идеите на критиците на комунистическата система, въпреки че те нямат достъп до медиите, нито – до политическия живот. Затова към момента, в който комунистическите режими се натъкват на реална и масова съпротива – в последните седмици на 1989 година – се оказва, че на терена не е останал никой, който да вярва в комунизма и да е готов да го отстоява. Предварителното установяване на хегемония води до бързите и безкръвни революции, свалили от власт господстващата класа на комунистите.

 

Падането на комунизма, схващан като „последната идеология“, незабавно довежда до масовото убеждение, че – отново – е настъпил краят на идеологиите. Седмици преди падането на Берлинската стена, американският мислител Франсис Фукуяма (р. 1952) внезапно се оказва световноизвестен, когато публикува есето си „Краят на историята“. Наблюдавайки, как в комунистическите страни хегемонията на комунистическата идеология е срината отвътре, Фукуяма стига до извода, че с разпада на комунизма се стига до край на идеологията и край на историята – т.е. край на вековните спорове какъв трябва да бъде светът. Либералната демокрация и пазарната икономика ще бъдат, оттук насетне, постоянният начин на живот на хората, тъй като всички алтернативни проекти са се провалили. Ние сме свидетели, заключава Фукуяма, на „крайната точка на идеологическата еволюция на човечеството, на универсализацията на западната либерална демокрация като окончателната форма на управление“.

 

Днес знаем, че тогава не сме били свидетели на подобно нещо. В негова защита обаче, трябва да се каже, че още тогава Фукуяма предвижда нови идеологически предизвикателства пред „окончателната форма на управление“, като например ислямския радикализъм. Но още тогава той отписва такива опити като предварително обречени.

 

Но наистина, известно време след 1989 година светът живее, все едно наистина всички идеологически спорове са решени, веднъж и завинаги. В областта на политиката, левицата и десницата предлагат сходни политики и идеи, сглобени покрай идеите, които са доминирали в момента на падането на Берлинската стена – т.е. идеите, намиращи се в дясно-консервативната част на политическия спектър и наложени като хегемонни от британската министър-председател Маргарет Тачър и американския президент Роналд Рейгън.

 

Всички основни политически играчи се включват в празнуването на „края на идеологиите“, докато в същото време, без да го осъзнават, произвеждат нови идеологии. Един пример е амбицията на Европейския съюз за „все по-единен съюз“, публикувана през 2000 година. Тази формулировка е типична идеология, тъй като описва какво не е наред със света (т.е. че няма достатъчно координация между политиките на националните държави в ЕС) и предлага решение („все по-единен съюз“).  Друг пример са икономическите политики, доминиращи в края на ХХ в. в Европа и Америка. Тези политики са основани върху вярата, че онова, което е сбъркано в икономиката е прекомерната държавна намеса; и че това трябва да се поправи чрез оттеглянето на държавата от сферата на икономиката („дерегулация“).

 

Въпреки това, „идеология“ продължава да бъде мръсна дума в политиката в първите години на XXI в. Политиците и държавниците говорят все по-убедено за „прагматизъм“: т.е. идеята, че в света всичко е наред; и че управлението, следователно, е процес на текущ ремонт на възникващи дребни повреди в системата.

 

Този начин на мислене е разтърсен от терористичните атаки срещу Световния търговски център в Ню Йорк от 11 септември 2001 година. Те показват, че предвиденото от Фукуяма оспорване на либералната демокрация от страна на радикалния ислям е реалност. Към 2008 – 2010 година, когато политиките на дерегулация в икономиката довеждат до световна финансова криза, вече са малко хората, които реално вярват в смъртта на идеологиите.

 

За да станат нещата още по-сложни, след още няколко години Русия се обявява като идеологически опонент на либералната демокрация и през 2013 година завладява, с помощта на въоръжена сила, територия, принадлежаща на съседна държава. Това нанася силен удар върху установения световен ред, основан върху същата тази либерална демокрация (в частност върху принципа, че никой няма правото да завзема чужда територия със сила). Редица по-малки страни, виждайки примера на Русия, също се обявяват за противници на либералната демокрация. Тежък проблем за привържениците на демокрацията е, че сред подобни страни се нарежда Унгария – член на ЕС и на НАТО, т.е. на двете основни организации на либералната демокрация.

 

Към 2015 – 2016 година за всички е ясно, че в света има твърде много сбъркани неща. Противниците на либералната демокрация и на пазарната икономика по света се увеличават главоломно. Днес, когато хората в десетки страни по света си задават обичайните в такива случаи въпроси: „Къде сбъркахме?“ и „Как да го поправим?“ – идеологията се връща, с гръм и трясък, в нашия живот (ако изобщо някога си е отивала).

 

 

Евгений Дайнов