УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

ХУМАНИЗЪМ

 

Думата „хуманизъм“ намира място в речника на науката в началото на XIX век. Тя произхожда от латинската дума humanitas, която означава хуманност, човечност. Под хуманност се разбира човеколюбива, добронамерена, безкористна, благосклонна и разбираща нагласа към хората. Думата humanitas се утвърждава в публичната реч и литературата в епохата на Древния Рим главно благодарение на знаменития политик, юрист и оратор Марк Тулий Цицерон (106–43 г. пр. Хр.) В наши дни най-често употребяваме хуманност във всекидневната публична реч в нейното главно значение на човеколюбие. Много често като почти пълен неин синоним използваме и думата „хуманизъм“.

 

Цицерон обогатява обичайното значение на humanitas с един допълнителен аспект – този на образованието. Според него човечността не е дадена на хората по природа, а е нещо, което се култивира чрез образованието. Горещ почитател на образоваността на древните гърци, Цицерон утвърждава в Рим идеята за устойчив образователен канон. Този канон, получил по-късно името „седем свободни изкуства“, включва комплекс от седем предмета, чието изучаване е необходимо за култивирането на хуманност. Тези предмети се делят на две групи. Към първата група спадат граматика, реторика, диалектика, а във втората се включват аритметика, геометрия, музика, астрономия. Когато през XI–XII век в Западна Европа започват да се създават като нови образователни институции първите университети, „седемте свободни изкуства“ стават необходима част от техните програми и се изучават в рамките на отделен факултет като общообразователна подготовка за специализираното обучение по богословие, право и медицина. Наследници на образователния канон на свободните изкуства са т. нар. „хуманитарни науки“. Когато през XIX век в хуманитарните науки и във философията влиза в употреба понятието „хуманизъм“, то вече е погълнало в себе си дългата традиция на образованието по свободни изкуства и в него връзката между хуманност и образование е станала неразривна.

 

Понятието „хуманизъм“ има изключително разнообразни употреби в най-различни контексти. Все пак обаче, макар и с голяма доза условност, в тези употреби могат да се различат две големи тенденции. На първо място хуманизъм е културно-историческо понятие, с което се обозначават определени периоди или епохи в културната история на Европа – в такъв смисъл се говори за античен хуманизъм, ренесансов хуманизъм, неохуманизъм и пр. Общото между различните епохи на хуманизма е, че всички те поставят в центъра на философския и естетическия светоглед човека с неговите способности, постижения и потенциал за развитие, утвърждават достойнството на човека и имат оптимистична нагласа относно неговото бъдеще. От друга страна понятието „хуманизъм“ има място в областта на философската антропология – онзи дял от философията, който се занимава с изясняването на съществените отличителни характеристики на човека. Тук понятието се използва за обозначаване на специфични философско-теоретични възгледи. Тези възгледи – хуманистичните възгледи на Пико дела Мирандола или Еразъм Ротердамски, на Фридрих Шилер или Вилхелм фон Хумболт, на Лудвиг Фойербах или Карл Маркс, на Ерих Фром или Жан-Пол Сартр – нерядко имат малко общо помежду си. Все пак обаче, все едно дали в утвърдителен или в критичен план, те се отнасят до същността на човека и неговото особено място в света. Всички форми на хуманизъм са организирани около идеята, че човекът има някакви изключителни качества или способности – безсмъртна душа, достойнство, свободна воля, съзнание, език, разум, способност за предвиждане и планиране на бъдещето, способност за колективно действие и пр. Благодарение на тях той заема изключително място в света, а поради това, че има битие на личност, животът му представлява незаменима ценност и следва да се радва на специална защита от моралния и правовия ред. Човекът просто не бива да бъде третиран произволно подобно на предмет или на животно, защото има достойнство.

 

Основната идея на античния хуманизъм е, че човешкият живот е изживян пълноценно тогава, когато във възможно най-пълна мяра индивидът е реализирал онова, което е присъщо на човека изобщо. Античният свят вярва, че съществува „човешка природа“ така както всеки един съществуващ вид – все едно дали става дума за камък, растение, животно или божество – има своя собствена природа. Хората живеят щастливо когато реализират потенциала на човешкото и се доближат до идеала за човек изобщо. Това изисква от индивида самостоятелно усилие за образование (на гръцки paideia), чиято цел е разгръщането на неговите способности и заложби и оформянето на живота съобразно общочовешки идеал. Крайната цел на образованието е т. нар. kalokaghatia – особено единство на доброто и красивото у човека. Животът на човек е щастлив когато върши добри дела, добри дела се вършат от добродетелни хора, а добродетелни хора се формират чрез обучение и упражнение в контакта с красиви предмети, красиви хора и красиви постъпки.

 

Античният възглед за човека и свързаният с него образователен идеал губят своето значение в периода на европейското средновековие. Тогава господстваща е християнската представа за човека, според която човекът е Божие творение, създадено „по образ и подобие“ на Бога. От такава гледна точка достойнството на човека се дължи не толкова на това, че той сам по свободна воля и решение е в състояние да култивира в себе си добродетели, а на това, че Бог му е отредил особено място в Творението, дарявайки го с безсмъртна душа и свободна воля. По силата на сложно преплетени религиозни, политически и културни развития през XV век най-вече в Италия сред образованите хора се засилва интересът към наследството на античния свят. Решаващ тласък за появата на такъв интерес още в предходното столетие дава със своето творчество най-големият поет на епохата Франческо Петрарка (1304–1374). Петрарка става родоначалник на онази епоха в културната история на Европа, която по-късно получава името „Ренесанс“, или „Възраждане“, като с това название се има предвид възраждане на античното наследство. Петрарка формулира пръв няколко основополагащи идеи на Ренесанса, които по-късно намират развитие в творчеството на редица други автори. Такава е идеята, че обществено-политическият модел на Древния Рим трябва да бъде възприет в неговото съвремие като непреходен образец за обществено устройство. Същият образцов характер за съвременността има и античната литература. Ето защо Петрарка се заема с издирването, събирането, датирането, разчитането и критичното изучаване на смятани за загубени антични литературни и философски текстове. Подходът му към тези текстове е новаторски. Той формулира и следва принципа, че чрез тях съвременният читател влиза в пряк диалог с античните автори, а не ги възприема наготово единствено чрез стандартизирани и канонизирани от Църквата прочити. Най-сетне Петрарка отхвърля господстващия по онова време в университетите схоластичен аристотелизъм и насочва вниманието към преоткриване на Платоновата философия.

 

Главно средище на Ренесанса в изкуството и във философията през XV век става Флоренция. По това време градът се управлява от богатата банкерска фамилия Медичи, която влага огромни средства за развитието на науката, литературата, изобразителното изкуство и архитектурата. Най-яркият представител на тази фамилия Лоренцо „Великолепният“ (1449–1492) е не само меценат, но и сам пише поезия и се занимава с философия. Флоренция става център на ренесансовата философска мисъл благодарение на основаната от Марсилио Фичино (1433–1499) философска школа, по късно станала известна под името „Флорентинска академия“. Никак не е случайно, че школата получава името Академия, каквото е било името на школата, основана от самия Платон в Атина през IV век пр. Хр. Флорентинските философи си поставят за цел да възкресят наследството на платонизма. Те издирват забравени произведения на Платон и други антични автори-платоници, превеждат ги от старогръцки на латински и ги снабдяват с критични коментари. Следвайки примера на Петрарка, флорентинските платоници развиват особена филологическа техника на работа с антични текстове. Те обаче създават и своя собствена философска програма, която се вдъхновява от античния неоплатонизъм – продължаващо традицията на платонизма философско течение, съществувало през периода III–V век. Сред идеите на флорентинските платоници се откроява концепцията за човека и човешкото достойнство, която напълно заслужава наложилото се по-късно название „ренесансов хуманизъм“. Най-яркият документ на ренесансовия хуманизъм е произведението на Джовани Пико дела Мирандола (1463–1494) „Реч за достойнството на човека“ (1486). Тази „реч“ в действителност никога не е била произнесена пред публика, нещо повече, тя е била публикувана едва след смъртта на автора. Независимо от това обаче тя и до ден днешен се смята за програмното произведение на ренесансовата философска антропология. Напълно в духа на християнското учение за човека Пико дела Мирандола намира източника на човешкото достойнство в това, че човекът е бил създаден от Бог „по образ и подобие“. Това достойнство се състои в свободата на волята, каквато другите живи същества нямат. За разлика от другите животни, които са приспособени да живеят само в определена среда, човекът няма фиксирано място в порядъка на света, той сам избира своето място. Именно от този избор зависи и човешкото достойнство. За човека е възможно както да се извиси до ангел, така и да води „растително“ съществуване или да падне до нивото на животното. Сред флорентинските хуманисти личат още имената на Николо Николи, Леонардо Бруни, Амброджо Травезари, Анджело Полициано и др. Ренесансовият хуманизъм е просъществувал до края на XVI век. Най-ценни в неговото наследство са преоткриването на античната култура, създаването на филологическа техника за работа със стари текстове и оригиналният възглед за достойнството на човека.

 

В края на XVIII и началото на XIX век в Германия около Вилхелм фон Хумболт (1767–1835) се оформя интелектуално течение, което получава името „неохуманизъм“. Личността на Хумболт се свързва най-вече с основаването на Берлинския университет, който и до сега носи неговото име. Наред с това обаче той е един от създателите на езикознанието като наука и автор на оригинална образователна философия. Подобно на ренесансовите хуманисти Хумболт изпитва огромно възхищение и почит към античния свят. Той превежда гръцките класици Пиндар и Есхил и пише редица съчинения, посветени на античността. По-важните от тях са „Сократ и Платон за божеството“ (1787–1790), „Лациум и Елада“ (1806), „История на упадъка и гибелта на гръцките полиси“ (1807–1808), „Върху задачата на историографа“ (1821). С поглед към гръцката античност Хумболт формулира своя образователен идеал, на който според него трябва да служи цялата интелектуална култура. Този идеал включва два компонента – идеята за автономия на индивида и идеята за космополитизъм. Тези два компонента са свързани помежду си. Само способни на независимо самоопределение хора имат способността и готовността за участие в едно световно общество на свободни хора. Решаваща роля при осъществяването на този идеал играе науката. Нейната крайна цел е моралното усъвършенстване на човека. Науката е в състояние да допринесе за постигането на индивидуалната автономия поради това, че в основата си тя представлява самостоятелно изследване на даден предмет. Това изследване се ръководи не от стремеж към максимална полза, а от безкористен познавателен интерес. В този смисъл Хумболт говори за „чиста наука“. Поради това, че е самоцел и има ценност сама по себе си, такава наука може да се прави само в самоуправляващи се и саморегулиращи се институции с гарантирана независимост от държавата. Тази идея за „академична автономия“ става основополагащ принцип при градежа на един модерен университет.

 

Във философията от последните десетилетия понятието „хуманизъм“ има редица несвързани с културно-исторически периодизации употреби. На много широка популярност и до ден днешен се радва есето на френския писател, драматург и философ Жан-Пол Сартр (1905–1980) „Екзистенциализмът е хуманизъм“ (1946). Този текст се превръща в нещо като манифест на модната след Втората световна война философия на екзистенциализма. По това време екзистенциализмът се свързва най-вече с имената на самия Сартр и на Албер Камю. Отговаряйки на разнообразни критики от различни философски позиции, Сартр обяснява кое е същественото за екзистенциализма. Той изтъква два главни идейни постулата, които определят екзистенциализма именно като хуманизъм. Първият от тях е, че човекът има изключително място в света, защото единствено за него важи, че неговото съществуване (тоест единичното) предшества логически и фактически същността му (тоест общото). Ако искате да разберете какво е даден предмет, трябва да схванете, кое е общото, което го характеризира, а това общо е предварително известно и непроменливо. Ако искате да разберете обаче какво е даден човек, ще трябва да видите как той живее, какви избори прави, какви решения взема и как действа, което, именно защото не е дадено предварително, прави човешката индивидуалност неповторима. Хората сами създават своето съществуване, защото по начало имат свободата да избират. Според втория постулат на екзистенциализма поради свободата на избора и уникалността на човешкия живот, философията трябва да поставя в центъра на своето размишление човека и винаги да започва от човешката субективност. Прилагането на тези два постулата според Сартр няма отношение към въпроса за съществуването на Бога и затова екзистенциализмът се реализира както в религиозни, така и в атеистични варианти. Към атеистичния екзистенциализъм Сартр причислява освен своята собствена философия още и философията на широко известния по онова време германски философ Мартин Хайдегер (1889–1976). Провокиран от текста Сартр, през 1947 г. Хайдеер публикува своето придобило не по-малка известност „Писмо за хуманизма“. Никак не е случайно, че в заглавието на това произведение думата „хуманизъм“ е в кавички. Най-напред Хайдегер оспорва, че неговата собствена философия има нещо общо с екзистенциализма. После той предлага едно ново, критично разбиране за „хуманизма“, което се различава от това на Сартр, но и от по-ранните схващания за хуманизма. След като прави преглед на основните проявления на хуманизма в историята на философията, Хайдегер обобщава, че „хуманизмът“ представлява един в основата си погрешен възглед за човека, в който се търси и заявява някаква негова устойчива „същност“. Самият стремеж да се намери такава същност подкопава основите на всяко „хуманистично“ усилие човекът да се схване като неопределено, свободно и самоопределящо се същество. Особено енергично Хайдегер се противопоставя на възгледа на Сартр, че философията трябва да започва от човешката субективност. Това „очовечаване“ на света според него предлага превратна и деформирана картина на действителността и е в противоречие с изконния идеал на философията да гледа на действителността непредубедено. Изводът от това е, че трябва да бъде отхвърлен не само екзистенциалисткия хуманизъм на Сартр, но и всеки друг хуманизъм.

 

В наше време понятието „хуманизъм“ се използва и в социално-критичен план. Редица автори го вземат на въоръжение с цел да се противопоставят на глобалната тенденция към икономизиране на всички видове обществени отношения. Така например на преобладаващия в наши дни технократичен възглед за образованието, според който неговата крайна цел е подготовката на квалифицирана работна сила за икономиката, швейцарският философ Петер Бири (р. 1944) противопоставя „хуманистичен“ възглед за образованието, чиято крайна цел е формирането и развитието на човека като автономна и независима личност. В подобна линия на мисленето германският философ Юлиан Нида-Рюмелин (р. 1954) се застъпва за „хуманна“ икономика, която се ръководи не само от безогледен стремеж към увеличаване на печалбите, но и държи сметка за това, че стопанските отношения имат ценностни основания, които самата стопанска дейност не е в състояние да създаде със свои собствени средства. Социологът Хартмут Роза (р. 1965) пък открива сериозна заплаха за „хуманността“ в безграничното ускоряване на темпото на живота, наложено от стремежа на икономиката да поддържа и повишава своята конкурентноспособност. В този смисъл каузата на един нова хуманизъм би следвало да бъде установяването на контрол над това ускоряване и поддържането на темпо на живот, което не лишава хората от възможности за автономно личностно развитие. Във всички тези случаи, независимо от критичното намерение, с което се използва понятието „хуманизъм“, интуитивно то се взема в неговия първоначален смисъл на човечност и човеколюбие.

 

 

Христо П. Тодоров

 

 

 

Обратно към списъка