УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

„Общата полза е основанието на гражданското общество“

Jean-Jacques Rousseau (1712-1778)

 

Гражданското общество е понятие, което отвежда към различаването на организираното цивилизовано общество от държавата, възможността и условията за независимост на обществото от държавата.

 

Особено важно е разграничаването на гражданското от „цивилизованото общество“. В латинските езици има обща етимология на термините Цивилизация и Гражданин, откъдето и Status Civilis (Хобс) или Etat Civil (Русо) са идентични на Stato и Etat (Държава). Цивилизованото общество е политически порядък, основан на разделение на властовите роли в зависимост от социалния статут. Гражданското общество предполага равенство на всички граждани и автономност на индивида от полиса. Това произтича от самия характер на Града – той е историческа социална общност, но не на всяка цена държавна общност. Следователно за гражданско общество можем да говорим тогава, когато са налице поне две основни предпоставки: политическо равенство и автономия на гражданите.

 

Тезата за автономията на обществото от държавата срещаме за първи път у Джон Лок, който разграничава „обществото“ и „системата на управление“, като първото е решаващо. Двете са резултат от различни пактове между хората: социален и политически. Политическият пакт предоставя на държавата суверенитет. Но разпускането на политическото тяло не води до смърт на общественото тяло, а само до връщане на делегирания суверенитет към всеки гражданин. Така гражданското общество в политическата философия започва да се разграничава от политическия ред.

 

Идеята на Лок пронизва политическата философия след него. Хегел определя гражданското общество като състояние между държавата и семейството (т.е. обществено състояние, което не съвпада нито с публичната сфера на държавата, нито с частната сфера на личния живот). Докато Маркс противопоставя политическата държава на гражданското общество, разбирано като „цялостното материално общуване на индивидите“ на едно общество, т.е. икономическата система. Един италиански марксист, Антонио Грамши, дава едно от най-често цитираните определения на гражданското общество:  съвкупността от организациите, обикновено наричани „частни“. Но ако за Маркс гражданското общество е цялостният икономически живот на хората, за Грамши то е цялостният духовен и интелектуален живот. В тази концепция гражданското общество е активната страна на обществото (а не държавата, както е у Хегел).

 

Според Грамши гражданското общество не е универсално, а е специфичен за социалната история на Запада феномен. Така според него основанията на властта на Запад са в установената хегемония (културна, нравствена) на буржоазията именно в гражданското общество, което „предшества“ държавата. Поради това не е възможно (и достатъчно) да бъде сменена просто политическата власт, тъй като тя е само върхът на един айсберг на социално влияние. В Русия е обратно – няма гражданско общество, в което едната класа да е установила своята културна хегемония. Грамши пише: „На Изток държавата е всичко, а гражданското общество е примитивно и неустойчиво; на Запад между държавата и гражданското общество съществува равновесие и в една разклатена държава веднага се открива яката структура на гражданското общество. Държавата е само една предна траншея, зад която има яка верига от фортове и укрепления.“

 

В съвременната политическа теория се приема, че гражданското общество има универсален характер и основният спор е за това какво включваме в него: само гражданските организации, но без тези с икономически цели, или цялата частна сфера, включително пазара и неговите институции. 

 

Съвременните последователи на Грамши в неомарксистката парадигма като Джийн Коен и Ендрю Арато, Клаус Офе, Джон Кийн, Агнеш Хелер или Юрген Хабермас анализират гражданското общество като самоорганизираща се публична сфера (не частна като пазара), основана на солидарността и комуникацията. Хабермас употребява понятието „жизнен свят“, различен от логиката на икономиката (пазара) и администрацията (държавата). Коен и Арато определят гражданското общество като „сфера на социално взаимодействие, намираща се между икономиката и държавата, съставена преди всичко от интимната сфера (особено семейството), сферата на асоциациите (особено доброволните асоциации), социалните движения и формите на публична комуникация.“

 

Либералният възглед за гражданското общество го разглежда като общност от независими индивиди и техните организации, обхващаща цялата частна сфера. Това е организираната частна сфера, включително институциите на пазара, но също така гражданските, религиозните, културните и други асоциации и организации. Според Томас Кародърс „гражданското общество е едно по-широко понятие, включващо всички организации и асоциации, които съществуват извън държавата (включително и политическите партии) и пазара.“

 

Но други, като Лари Даймънд, дефинират гражданското общество като „междинно по отношение на частния сектор и държавата”, което изключва индивидуалния и семейния живот, но също частната дейност, носеща печалби (пазара), както и политическата дейност, целяща установяването на контрол над държавата (партиите). Според него гражданското общество се свежда само до гражданските асоциации с неполитически характер.

 

Гражданското общество се разглежда като противотежест най-вече на държавата. Ернст Гелнър го определя като „онзи набор от неправителствени институции, които са достатъчно силни, за да служат като противотежест на държавата и, без да лишава държавата от способността да изпълнява ролята на миротворец и арбитър между основните интереси, въпреки това може да й попречи да доминира и атомизира останалата част от обществото.“ Друг либерален мислител, Ралф Дарендорф, изтъква три основни характеристики на гражданското общество: многообразието на неговите елементи; автономията на многото организации и институции.(независимостта от някакъв център на властта) и „учтиво, толерантно, без насилие“ човешко поведение.

 

Въпросът е, дали гражданското общество не е единствено и само една от страните, наред с правовата държава, на демокрацията. Ако е така, то е само елемент на представителната демокрация – частно-организираното активно гражданство – и тогава то не е универсално, а е присъщо най-вече на обществата от западен тип (където има специфично съвместно съществуване на демокрацията и капитализма). В този смисъл гражданското общество е само контрапункт, контратежест на политическата държава, нещо като неин коректив. Но в политическата теория се развива и друга хипотеза, която противопоставя гражданското общество не само на държавата (политическата институционална сфера), но и на пазара (икономическата институционална сфера).

 

Днес повечето разбирания за гражданското общество го употребяват в смисъл на мрежа (без единен организиращ център) от разнородни и автономни елементи:

• Неправителствени организации с нестопанска цел;
• Автономни организации като църкви и религиозни общности, университети и др.
• Автономни производители и контролиращи собствеността си фирми;
• Свободни медии;
• Групи за натиск;
• Благотворителни институции и фондации;
• Политически партии;
• Независими интелектуалци;
• Активни и отговорни граждани.

 

 Антоний Тодоров