УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Въпросът за възпитанието на хората в граждански дух възниква винаги, когато се  появи възможност те да участват в упражняването на публичната власт. През по-голямата част от историята на човечеството повечето хора са били лишени от възможността да участват във вземането на решения за делата на политическите общности. Такива решения обикновено са се вземали от малобройни елити: крале, благородници, висши духовници, знатни и заможни хора и пр.

 

В епохата на гръцката древност възпитанието на младежите като добри граждани се е смятало за задача на държавата. В диалога на Платон „Протагор“ във връзка с едно цялостно описание на процеса на възпитание се казва: “Когато свърши училище, градът от своя страна го (гръцкия младеж – Хр. Т.) принуждава да научи законите и да живее според тях, за да не постъпва, както му дойде наум.”[1] Тъй като гръцкият град-държава разбира себе си като общност с изначално възпитателна задача, той просто продължава започналото в семействата възпитание на младежта. Тази съгласуваност между семейното и държавното възпитание се основава на идеята, че няма разлика между добрия гражданин и добрия човек и затова възпитанието на гражданина от страна на държавата е същевременно и морално възпитание Градът-държава е възпитавал своите граждани в дух на безусловна лоялност. Тази лоялност не зависи от формата на управление. Аристотел развива в пета книга на „Политика“ мисълта, че навиците на гражданите трябва да отговарят на формата на управление и на законите на държавата[2]. 

 

В наши дни ситуацията е различна. Съвременната либерално-демократична държава не може да изисква от своите граждани абсолютна лоялност и не може да прилага принуда без тяхното доброволно съгласие. Либерално-демократичната държава не е нито Божие творение, нито природно явление. Тя е създадена от хората с цел да защитава достойнството, правата и свободите на своите граждани. Едно от тези права е свободата на съвестта. Гражданите са свободни да имат каквито искат убеждения, стига с действията си да не престъпват границите на закона, а държавата е длъжна да се въздържа от това да им налага каквито и да било идеи. Ето защо когато съвременните държави решават да въведат образование на младежите като граждани, те трябва да предложат убедителни основания за това. Главното основание е, че модерните държави, в които политическата власт произтича от народа и се упражнява в името на народа, не могат да изпълняват своите функции без участието на гражданите. От друга страна самите граждани с неизбежност губят съществена част от личната си свобода на самоопределение, ако нямат възможност да участват в общите дела. Гражданското образование е необходимо за да се гарантира възможността и да се развие у хората способността да упражняват правото си на участие като граждани в политическия смисъл на думата. За гражданско образование може да се говори само ако под „гражданин“ разбираме човек, който е носител на права и който участва в устройването на общите дела. Демократичното гражданство е активно гражданство и никой от нас не се е родил подготвен за него. Налага се да се положат специални грижи за подготовка на хората, така че да станат способни да действат като граждани. Необходимо е образование за демократично гражданство.

 

В модерния свят – епохата от XVIII век до наши дни –  все по-голяма част от хората се оказват въвлечени в общите дела. Първо, самите държави вече не се схващат като възникнали по волята на Бога, а като резултат от доброволно споразумение между хората, живеещи на една и съща територия с цел колективна защита на живота, собствеността и свободата им. И второ, онези, които по своя собствена воля създават държавите, се ангажират с тяхното устройство, управление и отбрана. Държавите се създават по волята на народите и властта в тях преминава в ръцете на народа – в този смисъл говорим за народен суверенитет. Самото оперативно управление на държавите, но и управлението на все по-обширни  области на обществения живот, във все по-голяма степен зависи от волята на гражданите. В този смисъл може да се говори за процес на напредваща обща демократизация.

 

Необходимо условие за ангажимента на гражданите с общите дела е правната и стопанската независимост на отделните хора и техните семейства. Независимите индивиди не са ничие притежание, те не са роби, нито пък крепостни и никой не може да се разпорежда с тях. Заедно с това те имат защитена от закона собственост и са в състояние сами да осигуряват прехраната си. Независимостта на индивидите придобива плът и кръв чрез система от права, гарантирани от конституцията. Тези права, както и ангажиментът с общите дела, правят от индивидите граждани в политическия смисъл на думата. Законодателствата на съвременните държави прокламират и гарантират равни права на всички свои граждани, без разлика на раса, пол, религия, етническа принадлежност, образование, собственост и пр.

 

В наши дни са познати три основни модела на гражданско образование. Първият от тях е моделът на възпитание на лоялен гражданин, който се идентифицира със своята държава и нация и проявява висока степен на жертвоготовност в името на общността. Най-важно тук е възпитанието в патриотизъм. Това е възпитателният модел на модерния национализъм, който до Първата световна война няма конкуренция. Този модел се почти не се различава от античния. И тук държавата вменява на гражданите задължението за безусловна лоялност, приемайки тяхното съгласие за даденост. Недостатъците на този модел са очевидни. Той не е нито либерален, нито демократичен. Не е либерален, защото в него не се зачита индивидуалната автономия. Не е демократичен, защото не намира оправдание в съгласието на гражданите. Като поставя собствената нация и собствената национална държава над всичко друго този вид възпитание не се спира нито пред премълчаването на неудобни факти, пред фалшификации и манипулации в името на безусловната вярност към родината. В наше време този модел не намира сериозна подкрепа.  

 

Вторият модел е известен като партиципативен републиканизъм. Целта на гражданското образование тук е възпитанието на гражданите в дух на лоялност към демократичната държава и нейните институции. За разлика от първия модел тази лоялност не се предпоставя като безусловно задължение на гражданите, а се приема на базата на определени основания. Като главно основание за лоялността се сочи обстоятелството, че всички граждани имат полза от една добре функционираща либерално-демократична държава. Благата, които осигурява едно либерално и демократично общество, обаче не са даденост, а се създават от човешките действия. Ако човек иска и занапред да се ползва от предимствата на такова общество, той трябва да полага усилия за тяхното създаване и възпроизвеждане. Тази аргументация обвързва моралното задължение за участие с рационалния егоистичен интерес на всеки гражданин да поддържа либерално-демократичната държава. За да могат обаче да изпълнят това свое задължение, бъдещите граждани трябва да придобият определени компетентности. Да формира именно такива компетентности е главната задача на гражданското образование. Преди всичко то трябва да дава познания за конституционния и правовия ред, за разделението на властите, за функциите на институциите, за политическия ред, за правата и задълженията на гражданите. Същевременно гражданското образование трябва да развие способност за сътрудничество, способност за съждение за обществените дела както и да култивира добродетелите на толерантност и взаимно уважение, на солидарност с другите и гражданска доблест. Две критични възражения срещу този модел изглеждат близки до ума. Първото се отнася до степента на оценностяване на либерално-демократичната държава. Такова гражданско образование не може да не изтъкне специално предимствата и благата на либерално-демократичната държава. В замяна на това обаче то проявява склонност да омаловажава недостатъците на държавата, разбира се, преди всичко на реално съществуващата държава. Такова гражданско образование може лесно да се изроди в сляпа апология на съществуващото. Второто възражение се отнася за участието. Макар да е възможно да се направи опит чрез насочване на вниманието към добре разбрания егоистичен интерес гражданите да бъдат убедени, че от участието им има смисъл, все пак не е възможно в строгия смисъл на думата те да бъдат задължени да участват. В съвременните либерални демокрации правата на гражданите не се поставят в зависимост от тяхното участие в обществения живот. В края на краищата към всяко право принадлежи и правото човек да не се ползва от него. Тъй като обаче съществуването на гражданско образование от този вид се оправдава чрез участието, никога не може да се изключи напълно възможността да се намерят родители или ученици, които на базата на своето скептично или безразлично отношение към демократичното участие отказват да участват в гражданското образование.

 

Друг, по-различен модел на гражданско образование развива Ейми Гатмън. Когато се определя главната цел на гражданското образование при този модел се вземат под внимание в равна мяра както интересите на държавата, така и интересите на индивидите. Тази цел е възпитанието в автономия и със самото това в демокрация. За разлика от модела на републиканизма, който строго разграничава гражданското образование в училище от моралното възпитание в семейството, Гатмън поставя тези две неща в тясна връзка помежду им. Тя пише: “Повечето, ако не и всички способности и добродетели, които са необходими и достатъчни за възпитанието на децата като граждани в една либерална демокрация, са онези способности и добродетели, които са необходими и достатъчни за възпитанието на децата за общо (не толкова политическо) събеседване върху техния начин на живот“[3]. Акцентът се премества съществено. Ако не се прави разлика между гражданско образование и общо морално възпитание и двете неща се приемат за две страни на една и съща монета, не е нужно да се търси оправдание на гражданското образование. Човек може чисто и просто да се позове на общото задължение на родителите да възпитат децата си като морални личности.

 

Как обаче може да стане това след като в съвременните плуралистични общества съществуват силно различаващи се помежду си морални представи? Днес очевидно не съществува споделена от всички представа за добър живот. Либерално-демократичната държава не може да налага на своите граждани определен морал и ако си позволи да го прави тя просто не би била либерална. Чрез училищното образование обаче държавата може да развие у младежите способности за критическо мислене и дискутиране, които биха им дали възможност да преценяват сами съществуващите представи за добър живот и самостоятелно да избират собствени нормативни представи за такъв живот. Чрез пренасянето на акцента на гражданското образование от преподаване на ценностни представи към развиването на способности трябва в пълна мяра да се гарантира индивидуалната автономия на учениците. Защитниците на този модел биха имали пълно право да кажат на родителите: за вашите деца е добре да получат гражданско образование, все едно дали това е добре за държавата или не, защото по този начин те ще станат автономни личности. С това обаче проблемът едва ли е решен. Има поне два важни критични въпроса, които се повдигат във връзка с този модел. Първият се отнася за предпоставената равноценност на различните представи за добър живот. Наистина ли по силата на изискването за неутралност на либерално-демократичната държава всички морални представи следва да се разглеждат като равноценни? Дали са допустими и представи, които са ксенофобски, нехуманни или расистки? Явно не. Гатмън предлага следния отговор на този въпрос: с оглед на гражданското образование принципът за неутралност трябва да се прилага с две важни ограничения. Не бива да се проявява търпимост към репресивни и дискриминиращи ценностни представи, защото те подкопават самата основа на възпитанието в индивидуална автономия. Репресивните представи представляват пряко отрицание на принципа на автономия. Дискриминиращите представи отхвърлят уважението към другия, което трябва да е налице като минимално условие на възпитанието в автономия, тъй като другите (или поне част от тях) не се възприемат като равноценни в морално отношение личности. Вторият въпрос се отнася до ценността на самата автономия. Напълно мислимо е да има родители, които по някакви причини разглеждат автономията на децата си като нежелателна. Може да се каже например, че способностите за критична рефлексия и автономно самоопределение са потенциална опасност за традиционния начин на живот на семейството или общността, защото критичната рефлексия на техните деца върху този начин на живот в края на краищата може да доведе до неговото отхвърляне. Защо и с какво право държавата насърчава това? Отговорът на Гатмън на този въпрос изглежда така: за да имат полза от социалното многообразие учениците трябва да влязат в контакт с начини на живот, които се различават от начина на живот на своето собствено семейство и затова те трябва да приемат най-малкото ценността на взаимното уважение. Този отговор не изглежда особено убедителен. Откъде можем да бъдем толкова сигурни, че учениците и техните родители ще възприемат контакта с други морални представи и други начини на живот като обогатяване, а не като заплаха за собствените им ценности. Същият въпрос обаче може да се формулира и в по-обща форма като критичната рефлексия се отнесе към самия политически ред на либералната демокрация. Ако наистина се отнасяме сериозно към критичната рефлексия, а не я смятаме само за прикрита форма на апология, то ще трябва да допуснем и възможността някои граждани въз основа на определени размишления и автономни решения да я възприемат като несправедлива и нежелателна. Принципният въпрос, който се поставя тук, е въпросът за критериите, въз основа на които се решава кои начини на живот са желателни. Моделът на автономията не познава друг критерий освен самата автономия. Желателни в такъв случай са онези ценностни представи, които подкрепят и насърчават автономията. Тук се проявява самодостатъчността на автономията – тя е ценност сама по себе си и не може да се изведе от друго. Възпитанието в автономия е абсолютно необходимото условие за съзнателно приемане на чужди ценностни представи и за истински отговорното обвързване с тях. Не е възможно да си представим морална общност, в която такова обвързване да не е желано и ценено. Така че автономията предлага добро основание в полза на едно демократично гражданско образование.   

 

Моделът на гражданско образование, възприет в средното училише в нашата страна съчетава елементи от втория и третия от разгледаните по-горе три модела. В него се търси както развитие на способността за участие, така и изграждане и насърчаване на личната автономия на учениците. Той е напълно адекватен на съвременната българска обществена реалност, не противоречи на традициите на българското образование и се вписва добре в цялостната рамка на днешното българско училище.

 

Като учебен предмет гражданското образование се отличава от останалите предмети в нашето средно училище. В тях се преподават знания от относително обособени науки. Биологията се занимава с живото, историята – с миналото, математиката – с формалните количествени отношения, физиката – с общите закони на материалния свят и пр. За разлика от тях гражданското образование обединява в себе си знания от различни науки: право, социология, политически науки, история, икономика, философия и др. Тези знания се представят в цялостна взаимовръзка – взаимовръзката на съвременния социален свят. Всички основни въпроси, с които учениците се срещат в часовете по гражданско образование – произходът и природата на властта, конституционното устройство на демократичната правова държава, справедливостта и човешките права и свободи, гражданските отговорности, гражданското общество и гражданското участие, личната и колективната идентичност, националните и наднационалните институции, медийната реалност, отношенията на собственост и икономическите отношения – се представят не изолирано, а в система от взаимосвързани и взаимно обусловени неща. Накрая трябва да се получи една диференцирана и многомерна картина на съвременното българско общество и неговите най-важни институции. Целта и надеждата е, че в часовете по гражданско образование българските ученици ще успеят да стигнат до едно по-дълбоко разбиране на обществото, в което живеят. По-важно от това обаче е нещо друго. Обучението по гражданско образование трябва да подготви младите хора да действат адекватно като будни и ангажирани хора. Хора, способни да виждат проблеми, да слушат и разбират чужди мнения и техните основания, да водят разговор добронамерено, да формулират и обосновават собствени мнения, да разпознават различия в позициите, да се отнасят критично към информация, да вземат решения на базата на сигурна информация, да изграждат отношения на доверие и сътрудничество с другите.

 

Христо П. Тодоров 

 

ЛИТЕРАТУРА:

Платон, Протагор в: Платон, Диалози, т. 1, София 1979 (прев. Георги Михайлов).

Аристотел, Политика, София 1995 (прев. Анастас Герджиков).

Galston, William A., Civic Education and Political Participation – In: Political Science and Politics, Vol. 37, No. 2 (Apr., 2004).

Gutmann, Amy, Democratic Education, Princeton University Press 1987.

 

[1] Платон, Протагор 326 c-d, в: Платон, Диалози, т. 1, София 1979, с. 371 (прев. Георги Михайлов).

[2] Вж. Аристотел, Политика 1310 a, София 1995, с. 158 (прев. Анастас Герджиков).

[3] Amy Gutmann, Democratic Education, Princeton University Press 1987, p. 578.