УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Виктор Юго казва, че всяка война в Европа е гражданска война. Това твърдение е изказвано неведнъж в историята на Европа след Средните векове, а може, с известни уговорки, да се отнесе и до предишни епохи, особено до Римската империя. То подсказва колко съществен е феноменът на гражданската война в европейската история и как в него редица автори виждат граничната форма на обществена дезинтеграция.

 

Гражданската война има две съществени измерения, които ще бъдат резюмирани по-долу. Едното засяга въоръжени граждански конфликти, които протичат фактически и могат да бъдат описани в своите емпирични особености. В по-модерната история, особено след Втората световна война, а още по-силно след разпадане на двуполюсния модел на Студената война, броят на гражданските войни постоянно расте.

 

Другото измерение се отнася до гражданската война като метафора за екстремен вътрешен срив в политическата организация на една общност. Радикалният разпад на политическата форма довежда общността до хаос и унищожение. Тази възможност е централен обект на дискусия в модерната политическа философия. Всъщност тя е и отправна точка в мисленето за обществен ред и държавен суверенитет.

 

 

Определение

 

Гражданската война е въоръжен конфликт между значителни групи в границите на една държава, свързан с дестабилизация на суверенитета й.

 

Тази дефиниция има теоретико-емпирична насоченост и е лишена от метафизическия компонент, който доминира в съчиненията на Хобс, например. Нейната ориентация е повече към описание на действително протичащи конфликти. При пределната им радикализация, обаче, те достигат до граничните състояния на анархия, на които са посветени разсъжденията на Хобс за произхода суверенитета.

 

Преди всичко съществен момент е участието на значителни групи, на големи общности. Величината не може да се дефинира, тя варира според контекста. Но при ограничено въвличане на групи граждани, суверенната власт е в състояние да овладее конфликта и да обяви някоя от страните за противозаконна. В частност, суверенната власт може да се идентифицира с една от страните в конфликта. Например при (неблагоприятен) сценарий, в който Каталуния радикално се обяви срещу централната испанска власт, в един възможен въоръжен конфликт суверенната власт на Испания би воювала срещу сили на автономната общност; завареният суверенитет би търсил начини да се утвърди и стабилизира, предизвикан от движението за независимост.

 

Редица подобни ситуации имаше по време на Югославските войни през 1990-те години. Централната власт на Югославия се опита, макар в съвсем кратък период и неуспешно, да спре отделянето на Словения и Хърватия от федерацията. През 1999 година Косово, което не е република, а автономна провинция в рамките на Сърбия, успя по драматичен начин да се отдели от суверенната власт на Сърбия. В тези и други случаи участието на големи групи, изобщо мащабът на конфликта, е от решаващо значение. И, обратно, при конфликти без достатъчно мащабно въвличане на групи, суверенната власт по правило се позовава на конституционни положения и наказателен кодекс и възстановява реда предшествал конфликта.

 

За да бъде конфликтът категоризиран като гражданска война, необходимо е той да ескалира до въоръжено стълкновение, при това достатъчно продължително, а не инцидентно. В противен случай е възможно, например, той да се оформи като мирен протест или дори като гражданско неподчинение и да няма характер на вътрешна война. В по-модерната история има множество случаи на гражданско неподчинение, което не само не прераства, но и съзнателно избягва ескалация до въоръжен конфликт. Характерен пример е движението на Ганди, което има висока ефективност, избягвайки по условие употреба на насилие. Гражданското неподчинение може да се изостри и доведе до насилие и дори въоръжена съпротива. Но тогава то се трансформира в нещо друго, в частност в гражданска война, и губи характера си на протестна акция.

 

Гражданската война радикализира политическия конфликт до нива на разколебаване на съществуващия държавен суверенитет. Този момент предполага едно времево условие: гражданската война започва в границите на съществуващ държавен суверенитет. В процеса на ескалацията й съществуващият суверените е оспорен, отслабен и прекъснат. Тъй като суверенитетът традиционно се свързва с легитимна власт върху територия, според някои автори този аспект предполага, че конфликтът става териториален. Ако се водят военни операции, те имат съответно пространствено, т.е. териториално разгъване. Но този момент не е дефинираща особеност на конфликта и разделението. Съществената черта на гражданската война е частичното или цялостно суспендиране на суверенитета. Това състояние може да се приеме като задължително и дефинитивно. В противен случай, при ефективен суверенитет централната власт ще наложи волята си, ще установи мир и ще възстанови предишния ред.

 

В тази перспектива гражданската война може да се сведе до двата елемента: въоръжен вътрешен конфликт и отслабен или суспендиран суверенитет. Суверенитетът дефинира равнището на неделимост на политическата организация на общността. Гражданската война по дефиниция разделя и противопоставя групи, които имат алтернативни намерения и проекти за самата политическа организация. Разпадането на суверенитета повдига кръг въпроси около ново конституиране на суверенната власт, а оттам и политическата форма на общността.

 

 

Радикализацията на Хобс

 

Левиатан на Томас Хобс дава началото на модерната политическа философия и мисленето за обществен ред и държава чрез една изначална референция към образа на гражданската война. Идеята на Хобс е сравнително проста. Редът е резултат на усилие, докато естественото състояние е „война на всеки срещу всеки“. В този израз гражданската война, дадена по-горе в теоретично определение, е радикализирана и доведена до метафизична метафора. Зад метафората за война на всеки срещу всеки не стои конкретен факт или състояние на нещата, което може да се наблюдава. Идеята на Хобс е по-скоро свързана с това, че ако няма общо усилие за поддържане на обществен ред, обществата се разпадат. Пределното им разграждане води до човешките индивид, които са неделими и са граница на разпадането.

 

Войната на индивидите се съзнава от тях, те имат този минимален капацитет. Тук идва и повратната точка, в която те, „всеки с всеки“, сключват обществен договор. В резултат на обществения договор възниква представителството. То се конституира като суверенна власт, която застава над индивидите и гарантира тяхната сигурност. Суверенната власт отменя състоянието на война на всеки срещу всеки. В емпиричния свят на действителни събития няма нито граничната война на всеки срещу всеки, нито сключване на договор на всеки с всеки. И двете понятия се отнасят до предусловия на реда и сигурността, а не до действителни събития и процеси. Хобс всъщност казва, че без суверенна власт, организирана в държава, светът потъва в хаоса на гражданската война.

 

Хобс търси произходът на реда по принцип, не исторически и не като процес, който може да бъде предвиждан или управляван. В неговата конструкция преходът от естественото състояние на гражданска война към ред е една посока, която не изключва обратната, от ред към гражданска война и хаос. При отслабване на суверенитета, състоянието на анархия или гражданска война се връща. Редът има свое условие и гарант в суверенитета и разколебаване на суверенитета отменя реда. Това двустранно условие означава, че гражданската война трябва да се мисли като постоянна възможност даден установен ред, поддържан с ресурсите на суверенната държавност, да се дестабилизира и разпадне. Действителните граждански войни са процеси, които се развиват в тази посока. Те отменят обществения договор, поддържащ суверенната власт, която стои зад реда и сигурността.

 

Тези условия дават формалната структура и зависимости между война, договор, суверенитет, ред, сигурност. Те не казват нищо за конкретните случаи и характер на даден ред. Общественият ред може да се окаже, например, несправедлив или непоносим за големи групи граждани. Той може да е резултат на политическо инженерство, която поражда изкуствени и неправдоподобни конструкции. Такъв случай имаме с федерацията Югославия. Намерението да се построи федерация на национални държави с пренесена към федералния център суверенна власт е концептуално неиздържано. Идеята за федерация на национални суверенитети носи противоречие от гледна точка на доминиращата след Хобс модерна форма на организация на суверенитета и държавността. А действителната история показва, че той няма и емпирични шансове за съхранение и може да бъде поддържан, докато международната среда осигурява съответните условия.

 

 

Тенденции 19-21 век

 

Вътрешен конфликт, който ескалира във въоръжени стълкновения, е наречен гражданска война, bellum civile, в Римската империя още век преди Христа. Причината войната да бъде наречена гражданска е фактът, че страни в нея са римските граждани. В този план „гражданско“ няма още значенията, които носи днес. Преди римските граждански войни всички антични общества познават вътрешния конфликт, в който може да се стигне до въоръжено насилие. В Гръцката античност думата за подобни конфликти е stasis. Но тя не е редно да се превежда като гражданска война по редица причини, включително и конвенцията изразът да се употребява за по-мащабни конфликти. Независимо от това гръцкото stasis остава форма и прототип на гражданска война. „Гражданска война“ се употребява през 17 век при войните на Кромуел в Англия, след което постепенно се налага.

 

Модерната епоха, обаче, променя и уточнява значението на израза гражданска война. След 17 век гражданската война се мисли под условието на формиран държавен суверенитет, като вътрешен въоръжен конфликт. Оттук нататък броят и разнообразието на граждански войни са значителни. Могат да се отделят две съществени причини за големия брой войни, които отговарят на определението по-горе и биха се квалифицирали като граждански. Едната е свързана с войни за независимост, другата с революции, в които се отменят стари режими.

 

Войни за национално освобождение и обединение имат характер на граждански войни. В тях дадена общност оспорва съществуващата върховна власт, много често в рамките на империя, която обхваща различни национални общности. Във войната за независимост политически достатъчно зряла национална общност иска да вземе решенията за общите дела в свои ръце. Този процес е спонтанен, естествен и в 19 век се развива като възход на национализма. В този период той е обвързан и с либерални идеи за свобода, равенство, независимост и пр., които му придават прогресистки характер. Гражданските войни за независимост подпомагат процеса на формиране на национални държави в целия свят. По този начин те имат значителен принос и в изграждане на съвременната международна среда. В нея независимите национални държави са основните субектни единици.

 

Революциите, които целят смяна на стар режим – в общия случай монархически – и установяване на либерално-демократична държавност също попадат в категорията на гражданските войни с прогресистки характер. В тях не се търси независимост от външна сила и власт, каквито са случаите на борбите за национална независимост. Целта е вътрешна смяна на властта, отделяне от заварена политическа форма и построяване на нова. Класическият случай на европейска революция, своеобразна парадигма на революциите, е Френската революция. Нейното значение е трудно да се опише, тъй като тя дава образци за всякакви последващи революционни движения и радикални политически изменения. Макар да не се смята за революция с цел смяна на държавен режим, Гражданската война в САЩ (1861-1865) парадигмален случай на конфликт, в който се търси нова политическа форма по повод въпроса с робството на чернокожите. Новата форма запазва Съюза и открива измерение за прилагане на Конституцията на САЩ в духа на Хартата за правата (10-те първи допълнения).

 

Гражданската война може обаче да цели установяване на диктаториална или тиранична власт. Такава е революцията в Русия в началото на 20 век, както узурпацията на властта в различни точки на света след Втората световна война, извършвана под съветски надзор в началото на Студената война.

 

След Втората световна война се формира и друга тенденция, която се засилва и след края на Студената война. Биполарният модел на Студената война успява да блокира директен вонен конфликт между двете военни суперсили, САЩ и СССР и броят на междудържавните войни намалява. За сметка на това силите на двата полюса се насочват към локални конфликти, каквито са Корея, Виетнам, страни на Южна Америка, страните в Източна Европа, Куба, страни в Африка. Конфликтът между двете държави се консумира по този начин косвено. Генералната идея зад това изместване е рационална и промислена в метафората за доминото. Според нея една суперсила не трябва да отстъпва и предава под влиянието на другата региони и държави, тъй като засилването на влиянието, което противникът получава може да доведе до домино ефект и, в крайна сметка да стигне до полюса, до едната от двете сили. Тази страна в парадигмата на Студената война води до множене и интензификация на локални и регионални конфликти, включително подпомагане на революции.

 

След края на Студената война този тип вътрешни конфликти не само че не с намалява, а драматично се увеличава. Днес по света се водят граждански войни с различни мащаби и продължителност на десетки места. Някои, като Арабската пролет, започват като революции с демократични проекти, но завършват в неопределеност и хаос. Други, като проточените конфликти в Сомалия, водят до трайно разграждане на държавността и дават основание за употребата на израза провалена държава. Има и граждански войни, които се превръщат в гигантски хуманитарни катастрофи, каквато е войната в Сирия. Наблюдават се и зле прикрити граждански войни, какъвто е конфликтът в Източна Украйна, в които предишната имперска власт на СССР търси начини да възстанови доминацията си.

 

Последните тенденции на разпространение на държавни имплозии – през синдрома на слабата държава до провалена държава и потъване в хаоса на перманентни граждански войни подсказват поне две посоки за разсъждение и разработка на политики. Едната е рисковата социология, чиито предмет е ранна идентификация и мерки за избягване на граждански война чрез вътрешен срив. Другата е живата връзка с идеите на Хобс и условието, според което гражданската война и пределните й форми на хаос са постоянна възможност, която лежи зад крехкия обществен ред.

 

 

Стефан Попов

 

 

 

Литература

Аристотел. Политика. Прев. Герджиков, Ан. София: Отворено общество, 1995; Collier, P., Sambanis, N. Understanding Civil Wars. Evidence and Analysis. Vol. I, II. The World Bank, 2005; Kaldor, M. New and Old Wars: Organized Violence in a Global Era (3rd ed.). California: Stanford University Press, 2012; Kalyvas, S. The Logic of Violence in Civil War. Cambridge University Press, 2006; Платон. Държавата. Прев. Милков, Ал. София: Изток Запад, 2014; Попов, Ст. Атлантис. Дезинтеграция на политически тела. София: Обсидиан, 2017; Хобс, Т. Левиатан. Прев. Русев, Р. София: Наука и изкуство, 1970.