УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

ГРАЖДАНИН

 

Гражданинът е изкуствено творение. Той не е човекът като такъв.

Ърнест Гелнер

 

Прозрението на професор Гелнер от Централноевропейския университет ни казва поне две много важни неща:

 

а/ Не можем да очакваме, че граждани ще се появят, рано или късно, във всяка точка на земното кълбо като продукт на някакъв „природен” процес на съзряване. За да се появи гражданинът, необходимо е наличието на ред предварителни условия и възможности;

 

б/ Като всяко изкуствено творение – т.е. нещо, което е създадено от човека с някаква цел и не е част от природния ред на нещата – състоянието на „гражданство” изисква постоянно усилие по своята поддръжка. Ако това усилие престане, то и конструктът „гражданин” постепенно ще се разпадне. Ще бъде превзет от „природата”, както изоставена сграда. В дадения случай това означава – отмиране на онова, което Аристотел нарича „гражданска (политическа) власт”, т.е. власт между равни; и доминация на „господарска власт”, т.е. власт между не-равни.

 

Нещо подобно наблюдаваме днес в голяма част от Европа и света.

 

Не всеки пълнолетен човек има капацитета да стане гражданин – нещо, отбелязано още от Аристотел преди около 2 300 години. Според него, статутът „гражданин” може да принадлежи само на мъже, които водят независим живот: те са „свободни”, т.е. не са роби или слуги; и те са глави на състоятелни семейства и стопанства.

 

Такива хора могат да бъдат граждани, тъй като имат способността да гледат отвъд тяхното и на семействата им благополучие. Притежават капацитета да виждат големия хоризонт – т.е. потребностите, интересите и благополучието на цялата политическа общност, на полиса. Въпросът обаче, още при Аристотел е, че гражданите трябва не само да имат капацитета да схващат общото благо, но и да действат в негова услуга. Ще рече, че гражданите трябва да са готови по всяко време, когато общото благо изисква това, да зарежат бизнеса и заниманията си за определен период от време, за да работят за общия интерес.

 

Така гражданинът е основната фигура в една държава. Дори, според Аристотел, държавата – това е просто сборът от публичните длъжности, заемани от граждани.

 

Лесно разбираме, че по времето на Аристотел само една малка част от хората са могли да бъдат граждани. Все пак жените и чужденците са изключени по дефиниция; същото се отнася за бедните, със следния аргумент. Ако ти всяка вечер се тревожиш, какво ще ядат децата ти утре –няма как да вдигнеш поглед и да видиш общото благо, камо ли да имаш възможността да работиш за него.

 

Това е положението до края на 18-ти век, когато под влиянието на Френската революция в Европа се заражда неотстъпчивото настояване всички – „народът” – да имат статута на граждани, да могат да гласуват на избори и да бъдат избирани на публични длъжности. Освен огромния обществен натиск, философски съображения също правят невъзможно отхвърлянето на това настояване. Към началото на 19-ти век се е променила доктрината за местоположението на суверенитета в една държава. Все повече хора са убедени, че суверенитетът не е в короната, а в народа. Оттук следва доктриналният извод, че след като народът е суверен, всички негови членове би трябвало да могат да бъдат граждани.

 

По силата на тези и други обстоятелства, в първите десетилетия на 19-ти век развитите общества се сблъскват с мащабен проблем: как да се направи така, че всички да могат да изпълнят основното изискване към един гражданин, т.е. да могат да вдигнат поглед от всекидневието си и да схванат общото благо? Този проблем, разбира се, е усложнен допълнително и от Аристотелевото изискване гражданинът да бъде човек, водещ независим живот. Как да се случи това в началото на 19-ти век, когато все повече хора се превръщат в индустриални наемни работници като следствие на преминаването от аграрен към промишлен модел на производство?

 

Решението е открито доста бързо: образование. Всеки, дори работникът (който инак не води независим живот, бидейки наемник), би могъл да развие независим ум и способности за отговорно отсъждане, стига да получи съответното образование.

 

„Длъжни сме да образоваме нашите (бъдещи) господари”, обобщава британският парламентарист Робърт Лоу по време на дебатите по Втория закон за реформа (на електоралното законодателство) през 1867 година. Този закон разширява обхвата на гражданските права, които вече обхващат двамина от всеки седем пълнолетни мъже в Англия и Уелс. Онова, за което Лоу предупреждава е, че както е тръгнало, не след дълго абсолютно всички ще имат граждански права, дори най-бедните и безработните. Но преди да постигнат тези права – да станат „господари” на парламента – те трябва да бъдат образовани така, щото да имат отговорно гражданско поведение. Да не гласуват, например, за първия попаднал пред очите им демагог.

 

От това разбиране следва взривообразният ръст на училищата в Европа и Америка във втората половина на 19-ти век. Видният тогава либерален философ Джон Стюарт Мил подкрепя това усилие и се опитва да убеди властите да го разширят и по посока на жените, които според него рано или късно също ще трябва да придобият статута на граждани. Мил също така отстоява тезата, че целта на образованието не трябва да е едно просто прехвърляне на знания от учителя към ученика – а да е цялостен процес на „изграждане” на „характера” на ученика, на неговите морални основания, с оглед превръщането му в отоворен и активен гражданин.

 

Бумът на училищата в българските земи съвпада както по време, така и по намерения с този процес. С помощта на хилядите образователни институции, училища и читалища, които българите изграждат със собствени средства, нацията изрично подготвя хора, които в недалечно бъдеще да са способни да функционират като граждани на една независима България.

 

В навечерието на Освобождението, в България има около 1 700 училища – с около една-трета по-малко от Англия, но при население четири пъти по-малобройно от английското. По-големият обхват на българското образование от английското помага на независима България да преодолее липсата на аристократичен елит с помощта на голяма маса българи, притежаващи капацитета да бъдат граждани.

 

С развитието на образованието и с появата на различни движения за граждански права, след Първата световна война европейските страни започват да включват все по-голяма част от своето население в категорията „граждани”. След Втората световна война става правило, всички пълнолетни мъже и жени в дадена държава да имат правата на граждани.

 

Хората могат да постигнат и поддържат поведението на граждани при наличието на следния минимум условия и възможности:

 

а/ Образователна система, която е фокусирана върху развитието на умения, необходими за постигането на независим живот и критично съждение, а не просто върху снабдяването на учениците с професионални умения;

 

б/ Разделение между държавата и стопанската сфера, като така се освобождава място за стопанска инициатива и постигането на успех и независимост;

 

в/ Върховенство на закона, така щото отделните граждани да не могат да бъдат потискани и ограничавани нито от държавата, нито от силни корпоративни субекти;

 

г/ Голяма и стабилна средна класа, която се характеризира с независимост на съжденията, стремеж към лични постижения и решително неприемане на дестабилизиращи политически идеи;

 

д/ Свобода на словото, публикуването и събиранията.

 

Онзи, които би желал да превърне независимите граждани в зависими поданици винаги започва с ликвидирането на тези именно условия и възможности, с което прави невъзможно поддържането на изкуственото творение „гражданин”. При липсата на необходимите условия, на мястото на „гражданската власт” постепенно се намества „господарската власт”; демокрацията е сменена с някаква форма на диктатура.

 

В началото на 21-ви век виждаме нагледно, как това се случва, в политиката на авторитарни държавници като Владимир Путин в Русия, Таип Ердоган в Турция, Виктор Орбан в Унгария. В смекчен вариант подобни процеси се наблюдават в Полша, България, Румъния. За да не потъне Европа в нерадостното съществуване в „господарска власт”, където хората са покорни поданици, остра е необходимостта от възстановяване на усилията по поддържането на изкуственото творение „гражданин”.

  

Евгений Дайнов

 

 

Аристотел. Политика. Издателство на Фондация Отворено общество, София, 1995; Ърнест Гелнер. Условията на свободата: отвореното общество и неговите съперници. Обсидиан, 1996.

 

 

ГРАЖДАНИН

 

Значението на този термин може да търсим в две основни посоки – от една страна всеки човек, роден по стечение на обстоятелствата в град и/или живеещ в град наричаме гражданин, въз основа на това, че той е жител или обитател на голямото населено място, наричано град. От друга – всички поданици на една държава също наричаме граждани на съответната държава, на която те са данъкоплатци и електорат (избиратели).

 

Тези две определения все повече се припокриват, поради факта, че пренебрежимо малко деца в България се раждат на село, тъй като болниците с родилни отделения са приоритет на градовете и това автоматично прави новите бебета граждани, дори да живеят на село, а родените в миналото на село постепенно изчезват поради естествени причини. Така погледнато – тенденцията е всички граждани на България да са родени в градове – т.е. да са граждани и по местораждане.

 

Разбира се, остава една не голяма част от населението, която е родена в град, но специално пожелава да стане жител на някое село, но и тогава те отново са граждани, поради причисляването им към второто определение, а именно – електоратът на една държава.

 

Става ясно, че всички ние по една или друга причина може да се наречем граждани и деленето на граждани и селяни, така характерно за нашето общество, всъщност остава само културологично.

 

Всъщност културологично може да разгледаме и самото понятие ‘гражданин’ – извън неговия пряк смисъл. Кога един човек става културологично гражданин? Дали това че е поданик е достатъчно или е необходимо и друго, за да може да го определим като такъв?

 

Граждани в полиса (предтечата на съвременния град) са наричали хората, които имат повече права от обикновените, били са образовани, можели са да гласуват закони и са имали собственост. Не може да не ни направи впечатление връзката между правата и необходимостта от образованието и собственост – неща, които ни правят отговорни не само към себе си, но и към другите обитатели на града и самия град. Т.е. това да се наречеш гражданин носи със себе си не само права, но и отговорности, и определено – характерна градска култура, свързана с тези права и отговорности, свързана с живеенето заедно на сравнително малка площ и необходимостта от съобразяване с другите. (виж думата „град“ в речника)

 

‘Гражданин’ е човекът, който изявява едно свое особено качество: „да не е безразличен към общността и към държавата, в която живее. Ако си казваш: “Пука ми, да става каквото ще, слабо ме интересуват държавата, страната, управниците…”, ти не си гражданин на своята държава. Е, пак си “гражданин”, сиреч имаш някакво “гражданство” (да речем, “българско”), но то е формално, неистинско.“ – казва Ангел Грънчаров в своята книга „Космополит, или гражданин на света“.

 

Този цитат ни кара да наричаме граждани хората, способни да заемат активна позиция спрямо ставащото около тях, които имат достойнство и отстояват свободата си, които знаят, че със свободата идва и отговорността за действията. Граждани са хората, които може да наречем личности – т.е. да отличим, да различим. Хора носещи в себе си благородство, граждански дух, висока култура, будна съвест, зрялост. Хора знаещи и разбиращи, не съдещи, хора имащи аргументирана гражданска позиция.

 

Добрите граждани правят добра и силна държавата, в която живеят, а лошите – слаба и насилническа. (виж в речника думите „гражданско общество“ и „гражданско участие“)

 

Понятието гражданин няма да е пълно, ако не се разгледа една негова съвременна употреба, а именно – ‘глобален гражданин’. Глобални граждани са хора, които се самоопределят на първо място не като членове на държава, нация или племе, а като членове на човешката раса. Идеята е, че идентичността на човек преодолява всякакви географски и политически граници и неговите отговорности или права произтичат от принадлежността му към по-широко обхващаща класа, тази на човечеството. Това не означава, че този човек се отказва или пренебрегва националността си или друга самоличност, а по-скоро че те са поставени на второ място след принадлежността му към глобалното общество. (виж в речника думата „глобализация“)

 

В общия си смисъл думата може да има почти същото значение като ‘гражданин на света’ или ‘космополитен’, но също има и други смисли, които се тълкуват различно според контекста. Така например в контекста на образованието терминът ‘глобален гражданин’ най-често се използва, за да опише светоглед или съвкупност от ценности, към които образованието е ориентирано. В образователната система концепцията за образование за глобално гражданство (на англ. „global citizenship education“) започва да измества или достига движения като мултикултурно образование, образование за мир, образование, свързано с човешките права, и международно образование. Всъщност терминът прави референции към всички тези движения. Концепцията, свързана с глобалното гражданство, се свързва с награди за помощ на човечеството. Учителите са тези, които носят отговорността и се превръщат в агенти на социална промяна.

 

Глобалните граждани проявяват активност за решаването на глобални проблеми - борбата срещу крайната бедност, климатичните промени, неравенството на половете и пр. „Гражданството не е нещо, от което просто се чувстваш добре. Гражданството означава, че трябва да действаш.“ твърди Хю Евънс, инициатор на движение, което мобилизира глобалните граждани.

 

Други понятия, свързани с понятието ‘гражданин’, са:

  • Гражданска война - това е война вътре в една държава по политически или етнически причини.
  • Граждански брак – брак, който се сключва в държавна, а не църковна институция.
  • Граждански иск. – това е юридически термин и означава искане пред съда за уреждане на спор между гражданите.
  • Почетен гражданин – това е обществено звание, което се присъжда от органа на местно самоуправление (общинския съвет на община или друг) на изявена личност, свързана по някакъв начин с общината. Обикновено с това звание вървят и някои привилегии, които се ползва на територията на населеното място, за което е избран даден почетен граждани (напр. безплатна карта за градски транспорт, безплатно посещение на музеи и др.).

 

В едно изречение може да обобщим, че ‘гражданин’ в културологичен смисъл е човек образован, живеещ в градска общност и спазващ правилата на тази общност, носител на градска култура (за разлика от селската култура) и с гражданска позиция.

 

 

Людмил Георгиев

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Обратно към списъка