УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Понятието „фолклор“ (Folk_Lore) е предложено за първи път през 1846 г. от археолога Уилям Джон Томс, който го дефинира като народно знание (непрофесионално, неспециализирано) за човека и окръжаващия го свят. По онова време авторът на новата дума е търсел да означи явления, които са с по-древен произход и са се запазили във всекидневния живот на селското население на Англия. Това първо пределно широко разбиране за фолклор претърпява множество трансформации в следващите 170 години.

 

Трудностите да се определи какво е фолклора, идват от няколко посоки. Преди всичко фолклорът е многообразен по форма. Ако приемем, че това са неписаните традиции на един народ или общност от хора, които се предават устно от човек на човек, то те включват от песни, танци, разкази и вярвания, до храна, облекло, ритуали и език. В същото време употребите на „фолклор“ във всекидневното говорене по-скоро или силно редуцират този феномен – обикновено до танц, носия, песен, или го профанизират като нещо простонародно, дочуто, мълва или грешка. Някъде по средата е установилото се дълго време разбиране за фолклора като предлитература. Специално в българската ситуация то рефлектира в поместването на фолклорни текстове в учебниците по литература и има за резултат погрешното допускане, че песенният фолклор например е поезия, подобно на авторската лирика, само че с неизвестен автор – народа. По-новите определения на фолклора се фокусират върху неинституционалния характер на фолклора. Според подобен възглед фолклорът е неофициалната, традиционната част на културата на една общност и обхваща цялостно знанието, разбиранията, ценностите, отношенията, нормативността, вярванията, чувствата, предавани по устен път или чрез обичайни практики каквито са ритуалите. Друг акцент е уникалното съществуване на фолклора в ситуацията на неговото изпълнение в процеса на общуване на хората помежду си. През 1987 г. ЮНЕСКО публикува собствено определение на фолклора, създадено с усилията на международен екип фолклористи: „Фолклорът е групово ориентирано и основаващо се на традицията творчество на групи или индивиди, отразяващо очакванията на общността като адекватен израз на нейната културна и социална идентичност. Неговите модели и ценности се предават устно посредством имитиране или по други начини. Формите му включват например език, литература, музика, танц, игри, митология, ритуали, обичаи, занаяти, архитектура и други изкуства“.

 

Науката, която се занимава с изучаването на фолклора е фолклористиката. За начало на възникването на тази наука се приемат разработките на братята Якоб и Вилхелм Грим върху немските народни приказки от края на 19-ти и началото на 20-ти век. Те основават и първата теоретична школа във фолклористиката, наричана митологическа школа. Тезата на братята Грим е, че фолклорът (под който основно разбират народните немски приказки) възниква от древните митове, като ползва идентични сюжети и персонажи, но ги трансформира от сакрални (свещени) текстове в текстове за всекидневието и семейната среда. В следващите десетилетия изследванията върху фолклора се разгръщат в множество теоретични подходи, методологически инструментариуми и аналитични парадигми. Първоначално доминира филологическият възглед за фолклорните текстове, който в средата на 20-ти век се заменя постепенно от структуралистки и семиотични подходи главно към словесните фолклорни форми. Всъщност променя се гледната точка към фолклора – от съсредоточаване върху знанието, скрито в текстовете, акцентът се пренася върху функционирането на тези текстове в конкретна културна среда. Така се появява например контекстуалистката теория, поддържана от авторитетни имена като тези на А. Дъндес и Дан Бен-Амос. От друга страна, развиващата се фолклористика все повече се насочва към изследване на съвременни форми на фолклора и към все повече разновидности на фолклора, смятани по-рано за периферни или маргинални културни явления като графитите, некролозите, рекламите и пр.

 

Българската фолклористика следва същите процеси с предимството да има за изследване една жива и устойчива традиция чак до края на 20-ти век. Започнала романтично като народоука чрез усилията на плеяда чужденци да посочат древния и самобитен характер на българския народ, запазен в неговото устно песенно творчество, тя постепенно укрепва и придобива статут на академична дисциплина. В началото личат имената на Юрий Венелин, братя Миладинови, Васил Априлов, Стефан Веркович, Кузман Шапкарев, свързани с появата на първите печатани сборници с български фолклорни материали. Едва след Освобождението събирането и изучаването на фолклора се поставя на нова основа – възникват институции, които имат грижа за систематичното обследване на българското фолклорно наследство – Министерството на народното просвещение, Народния етнографски музей, Софийския университет и Българското книжовно дружество, записало още при основаването си, че негова първа задача е „да издава колкото се може повече народни песни, приказки, пословици, гатанки и пр.“. Силна българска следа в европейската фолклористика оставят нашите първи музикални фолклористи – Петко Стайнов, Филип Кутев, Панчо Владигеров, Марин Големинов. Добри Христов и Васил Стоин създават теоретичните основи на българската народна музика (вокална и инструментална), а Стоян Джуджев и Райна Кацарова надграждат с нови приноси върху неравноделните тактове, песенния двуглас и танцовия фолклор.

 

В периода между двете световни войни в българската фолклористика творят международно признати учени като Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Христо Вакарелски, Цветана Романска. Боян Пенев, Боян Ничев, Никола Георгиев са следващите големи имена, макар техните основни научни занимания да са в областта на литературата и културната история. Лидер на българските фолклористи от този период е академик Петър Динеков, който основава Института за фолклор към Българската академия на науките през 1975 г.

 

В последните десетилетия на 20-ти век се оформя нова научна парадигма около публикациите и семинарите на проф. Т. Ив. Живков за фолклора като културна система. Културологичният подход на Живков среща подкрепата не само на фолклористи, но и на изследователи от други области – траколози, филолози, музиковеди, етнографи. Според Т. Ив. Живков има три аспекта на изследване на фолклора като културна система – структурен, регионален и генетичен. В редица свои студии и статии Живков доразвива и подкрепя с конкретни примери тезата за системния характер на фолклора като тип култура.

 

Характеристика на фолклорните форми. Изследователите се обединяват около пет по-едри качества на „автентичните“ фолклорни текстове (под текстове тук се разбира пределно широкото, семиотично определение за текст: от дума, име или разказ до занаят, храна или къща). На първо място тяхното устно предаване между хората синхронно и между поколенията. На второ място е стремежът това „предаване“ (traditio) да запазва максимално наследената форма.

 

На следващо място е вариативността на текстовете на няколко равнища – локално, регионално и етнично. За пример мога да посоча широко разпространеният фолклорен обред коледуване. То има своите локални варианти практически във всяко селище, където се коледува като песенен репертоар, названия на обредните лица, костюми и пр. След това имаме регионалният вариант на коледуването в Добруджа, този в Тракия, в Югозападна България и пр. И накрая българското коледуване е вариант на коледуването при източните славяни, различен от коледуването на руси, украинци, сърби и др.

 

Четвъртата характеристика на фолклора е неговата анонимност. Този признак принципно отличава фолклорните текстове от литературните, макар и често да се преплитат или заимстват. И накрая фолклорните текстове активно използват т.нар. формули – устойчиви словосъчетания, цели изрази и дори сюжетни схеми, които от една страна по-лесно се запомнят в процеса на устното предаване, а, от друга, помагат за търсената автентичност или, казано по друг начин, за поддържане на традицията.

 

Фолклорът не се предава по официални пътища – чрез учене в училище, печатане на текстове или музикални записи. Неговото предаване е спонтанно, неформално и задължително неинституционализирано. Това означава, че „ученето“ във фолклора се извършва в семейната среда, в групите по пол и възраст. По начало фолклорът се разпространява, както и създава, в група, независимо дали говорим за етническа общност, професионална група – занаятчии или гурбетчии, локална група – селищна общност, или за подвижна група – футболните фенове, участниците в ларп игрите, студентите и пр.

 

Процесът на изучаване на фолклора преминава през три фази: на събиране на фолклора, на неговото класифициране и анализ. В най-общ вид тези три фази съответстват и на периодите на развитие на самата наука за фолклора – фолклористиката. Ако в началото тя е разчитала на натрупването на записани текстове и тяхното публикуване, впоследствие се фокусира върху класификацията на фолклорните материали и ние виждаме как практически цялата първа половина на 20-ти век е белязана в спорове и терминологични уточнения върху фолклорните „жанрове“, за да се стигне до аналитичните парадигми и теории, доминиращи през последните четири десетилетия.

 

Методите за събиране на фолклорни текстове са разнообразни, но по-голямата част от тях се базират на интервю със събеседник, наричан още информатор. Подобно на етнографите, фолклористите използват широко въпросници за събиране на фолклор. Тези въпросници могат да бъдат много подробни и да включват стотици въпроси по определена тема. В българската фолклористика Христо Вакарелски прилага подобен подход при събирането на етнографски материали, както и по принцип музикалните фолклористи ползват стандартизиран въпросник за целите на своята работа. В Института за фолклор на БАН (днес Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей) са разработени десетки такива въпросници по теми като фолклорна сватба, погребална обредност, календарни обреди (с отделен въпросник за всеки), оказионални обреди, музикален фолклор и пр. Използват се също така анкети.

 

В последните десетилетия се налага интервюто като основен метод на теренна работа, съпроводено с подробно описание на контекста на записа. По принцип записите могат да бъдат в реална фолклорна ситуация – например по време на изпълнение на ритуал или на трудова дейност, когато се изпълняват фолклорни текстове – песни, гатанки, пословици, благословии. Описанието на контекста включва участниците в ситуацията, реакцията им на конкретния текст, събитията преди и след изпълнението, обстановката и т.н.

 

Самите фолклорни ситуации от своя страна могат да бъдат естествено генерирани или пресъздадени по повод на сцена – събор, местен празник, специално организирани за посещението на фолклориста и пр.

 

Все повече се използват методите на визуалната антропология, която има в началото си опита на антрополога от български произход Асен Баликси. Фолклористите създават видеозаписи на своите интервюта със събеседниците, което изключително обогатява информацията за контекста и за самия изпълнител, а и съществува като самостоятелен документ с най-разнообразно приложение.

 

Типология на фолклорните форми. Съществуват многобройни опити за класификация на фолклорните форми в цялата над 200 годишна история на фолклористиката. Обикновено се отделят словесните и материалните от изпълнителските форми на фолклора – ритуал, песен, танц.

 

Съвременно състояние на фолклора. Днес полето на фолклора е изключително широко. И ако в края на 20-ти век се отправяха апели да се съхрани автентичния фолклор и да се предотврати изчезването му, днес никой не мисли, че фолклорът е застрашен от нещо. Едни форми на фолклора наистина се изгубват, но се появяват нови, трети отново се завръщат, но с нова функционалност и начин на съществуване и т.н.

 

Бочков, Пл., Увод във фолклорната култура, ПУ „Паисий Хилендарски“ 2002; Брунванд, Йл Х., Изследване на американския фолклор, ИК „Критика и хуманизъм“ 2011; Български фолклор, периодично издание на БАН; Динеков, П. Български фолклор, Т. 1, С.,1959; Живков, Т. Ив., Народ и песен, Наука и изкуство, С., 1977; Живков, Т. Ив. Увод в етнологията, ПУ „Паисий Хилендарски“, 2000; Abrahams R. D., The Folklorist as a Comparativist, 1963, Western Folklore, V. 45: 1-20; Abrahams R. D., Folklore in Culture: Notes Toward an Analytic Method, Texas Studies in Literature and Language, 1968, V. 5: 98-110; Ben Amos D., Toward a Definition of Folklore in Context In : Toward New Perspectives in Folklore 1971: 3-15; Dundes A., Texture, Text and Context In : Interpreting Folklore, 1964: 20-32; Georges R. A., Folklore in Culture: Notes Toward an Analytic Method Texas Studies in Literature and Language, 1980, V. 5: 98-110; Georges R. A. The Folklorist as Comparativist Western Folklore, 1986, V. 45: 1-20.

 

 

 

Пламен Бочков