УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

ФИНАНСИ

 

Финанси на предприятието

Икономическата дейност на всяко предприятие се осъществява посредством парични потоци, които са входящи (положителни) и изходящи (отрицателни). Докато положителните покриват отрицателните, предприятието е във финансово равновесие и продължава дейността си. В противен случай ликвидността му, а следователно и съществуването му, са поставени под въпрос. Решенията и дейностите, свързани с управлението на паричните потоци в съответствие с целите на собствениците, са приоритет на финансите (финансовата област) на предприятието. Преди изложението на същността на тези решения, се налага описание на техния обект – паричните потоци.

Парични потоци на предприятието

 

В рамките на предприятието реално-икономическата (производствената) и финансовата област са тясно обвързани една с друга. Реално-икономическата дейност предполага отрицателни парични потоци (плащания) по производството и пласмента (1)  – за материали и услуги, заплати и инвестиционни стоки (машини, съоръжения, оборудване, патенти, лицензи и др.). Положителните парични потоци (постъпления) са главно от продажби на стоки и услуги, но към тях се прибавят и тези от продажба на дълготрайни активи, използвани за дейността (2). Салдото (3) между тези положителни и отрицателни потоци се нарича реално-икономически нетен паричен поток. Той може да бъде разделен на оперативен и инвестиционен.

     Постъпления от продажба на стоки/услуги

–  Плащания по производството и пласмента                

= Оперативен нетен паричен поток

 

    Постъпления от продажба на дълготрайни активи

–   Плащания за дълготрайни активи (инвестиции)

=  Инвестиционен нетен паричен поток

 

     Оперативен нетен паричен поток

+   Инвестиционен нетен паричен поток

=   Реално-икономически нетен паричен поток

В едно нормално функциониращо предприятие оперативният нетен паричен поток е  положителен, откъдето и реално-икономическият нетен паричен поток преди инвестиции е положителен. Инвестициите (напр. при основаване на предприятието или при пазарна експанзия) често го превръщат в отрицателен (след инвестиции), което поставя финансовата област пред проблема за финансиране на дефицита (запазване на ликвидността, на финансовото равновесие на предприятието). Дефицитът на производствената сфера може да се финансира чрез положителен паричен поток отвън (външен капитал), което поражда последващ (отрицателен) паричен поток от предприятието към собствениците на капитала. С предоставянето на външен капитал (4, 6) могат да бъдат придобити имуществени права в предприятието (в т.ч. право на дял от печалбата и ликвидационен дял (5)) или право на лихви и обратно изплащане на капитала (главницата) (7). В първия случай предоставящите капитал стават собственици на предприятието и капиталът им е собствен, а във втория – те са кредитори, а капиталът им се нарича привлечен (или дълг). Плащаните от предприятието данъци (8) и получаваните от него субсидии (9) образуват паричните потоци между него и държавата. Данъците и субсидиите са съществен елемент от финансовата среда, в която предприятието оперира. Някои от данъците (напр. ДДС) се съдържат в цените на материалите, услугите и инвестиционните стоки, закупувани от предприятието, а, от друга страна – те се начисляват и върху цените на стоките и услугите, продавани от него. Тези данъци не могат да се управляват пряко чрез решенията във финансовата сфера както други (напр. върху печалбата и върху доходите), които пряко зависят от тези решения, в т.ч. от избора на правно-регистрационна форма, от отношението дълг/собствен капитал, от амортизациите и др. Последната двойка „постъпления-плащания“ (10 и 11) е свързана с финансовите инвестиции на предприятието, т.е. инвестициите, нямащи нищо общо с реално-икономическата му дейност и служещи за краткосрочно „съхраняване“ на ликвидни финансови средства или за формиране на дългосрочни резерви. На практика това могат да бъдат инвестиции в краткосрочни и дългосрочни ценни книжа, в недвижимости, благородни метали, антики, произведения на изкуството и др. Плащанията (10) са свързани с придобиването на инвестиционните обекти и с поддръжката им (напр. при недвижимости, антики, произведения на изкуството), а постъпленията (11) са резултат от продажбата им, но могат и да са лихви, дивиденти, наеми и др. Салдо (12) се нарича финансов нетен паричен поток. Той също може да бъде разделен на оперативен и инвестиционен, както и да бъде разглеждан преди и след инвестиции (аналогично на реално-икономическия).

 

Централна особеност на икономическата дейност, в т.ч. осъществявана от предприятие в качеството си на колективен икономически актьор, е необходимостта от авансиране (инвестиране) на плащания с цел реализиране на максимални бъдещи постъпления. Поставя се въпросът за източниците на финансови средства, постъпващи в предприятието, с които плащанията по инвестицията трябва да бъдат финансирани, за да бъде запазено финансовото му равновесие (ликвидността). 

 

Общите плащания за придобиване на инвестиции са:

     Плащания за (реални) инвестиции

+ Плащания за финансови инвестиции                 

=   Общи плащания за инвестиции

 

Те могат да бъдат финансирани от положителното салдо на всички останали положителни и отрицателни парични потоци, както и от налични финансови средства в предприятието. За финансиране на инвестиции често се използва външен капитал (дялово участие и/или кредити), който предизвиква последващ отрицателен паричен поток (обратно изплащане на дялов капитал и дивиденти, лихви и погашения по главницата на кредита). Салдото на тези положителни и отрицателни парични потоци показва размера на външното финансиране:               

 Постъпления от дялов капитал

–  Обратно изплащане на дялов капитал                

= Финансиране от дялов капитал

 

    Постъпления от кредити

–  Плащания  по кредити

=  Финансиране от кредити

 

     Финансиране от дялов капитал

+   Финансиране от кредити

=   Външно финансиране

 

От друга страна, отрицателните парични потоци за придобиване на дълготрайни активи (инвестиции) могат да бъдат финансирани от оперативните нетни парични потоци (преди инвестиции) на реално-икономическата област и на финансово-инвестиционния сектор на финансовата област (вътрешно финансиране), от които са приспаднати плащанията за лихви и данъци/субсидии:

             Оперативен нетен паричен поток

+  Оперативен финансов нетен паричен поток

–   Лихви  

–  (Данъци – субсидии)

=  Нетен паричен поток (cash flow)

–   Плащания за дивиденти (разпределена печалба)

+  Постъпления от продажба на дълготрайни активи 

=   Вътрешно финансиране

 

Външното и вътрешното финансиране образуват салдото на всички парични потоци на предприятието за финансиране на разходите за инвестиции:  

     Външно финансиране

+   Вътрешно финансиране

–    Увеличаване (или + намаляване) на наличните пари в предприятието

=   Общи плащания за инвестиции

 

Докато общите плащания за инвестиции се покриват от положителния паричен поток от външно и вътрешно финансиране, както и от наличните средства в предприятието, то не е изправено пред ликвиден проблем. Следователно финансовата област успешно изпълнява една от задачите си – запазване на финансовото равновесие в предприятието. Тя подпомага производствената област, осигурявайки й необходимите средства за инвестиции. От финансовата сфера не произтичат негативни въздействия върху реално-икономическата – например принудително ликвидиране на производствени дейности, оборудване и др.

 

Решенията са фундаментът на икономическата дейност, а чрез нея икономическият индивид постига целта си – максимално задоволяване на потребностите посредством потребление на блага. За постигането на тази финална цел той се нуждае от богатство, а то се измерва във финансово изражение. Ето защо финансовите решения са от централно значение в предприятието. Те винаги се отнасят до бъдещето, съдържат риск и несигурност и трябва да бъдат вземани от перспективата на собствениците, а не от тази на други заинтересовани групи, в потенциален конфликт с тях за разпределяне на нетните парични потоци от дейността (богатството).

 

Важно е да се подчертае, че стопанското предприятие не е механизъм за коопериране между индивиди с оглед оптимално използване на богатство за потребление, а механизъм за използване на богатство с цел увеличаването му. Тъй като потреблението е извън сферата на предприятието, а всички собственици имат по правило различни потребителски преференции, се поставя въпросът коя всъщност е тяхната перспектива. Потреблението е поток от блага (структуриран като стойности и съответните им времеви периоди), отразяващ индивидуалните преференции. За да изпълнява функцията си – управление на паричните потоци в съответствие с целите на собствениците, финансовото ръководство на предприятието не само трябва да познава потребителските преференции на всички тях, но да може да ги остойностява в монетарно изражение, както и да отчита възможността, те по всяко време да се променят. По-конкретно не е ясно как нетният паричен поток от предприятието към собствениците да бъде структуриран, в т.ч. съобразен с обективните възможности на икономическата среда и на предприятието, така че да финансира желаните потоци от блага на всеки собственик. Неокласическото и неоинституционалното направление правят опит да решат този централен за финансите на предприятието въпрос.

 

По-принцип неокласиците издигат на преден план пазарът като механизъм за коопериране и регулиране в икономиката. Конкретно, с негова помощ всеки паричен поток може да бъде разменен за друг с произволна структура (колко и кога), но със същата стойност. Следователно предприятието трябва само да генерира нетен паричен поток с максимална стойност, независимо с каква структура. Всеки собственик може да размени своята част от този поток за равностойностен, чиято структура да отговаря на потребителските му преференции. Така вече предприятието има ясна и изпълнима финансова цел – да генерира за собствениците си нетен паричен поток с максимална стойност (най-малко равна на стойността на потока от сравними по риск алтернативи), без да взема под внимание потребителските им преференции. Щом само стойността на паричния поток има значение, поставя се следващият въпрос – как тя да бъде измервана?

 

Отговорът не е тривиален – например елементите на паричен поток не могат просто да бъдат събрани в обща сума, която да представя стойността му. Подходът е правилен, но реализацията му погрешна заради номиналната несравнимост на разнопериодните елементи на паричните потоци – елементите нито могат се събират, нито да се вадят един от друг без значителна грешка. Това е така поради стойността на парите, която зависи не само от количеството (номинала) им, но и от времето (периода) на плащането/получаването им, от темпа на инфлация, както и от несигурността. В свят без инфлация и несигурност, колкото по-далеч в бъдещето дадена сума пари трябва да бъде получена или платена, толкова по-малка е стойността й в сравнение със същата по номинал сума в настоящето. Причината е, че парите са капитал за икономическия човек, а той носи доход и нараства с него във времето – колкото по-рано е получен капиталът, толкова повече ще нарасне той до даден бъдещ момент. Следователно роля за обезценяването на парите (в свят без инфлация и несигурност) играе не само времето, но и нормата на доходност на капитала. Тя на практика е действащият в икономиката лихвен процент. Дали той е нисък или висок зависи от склонността на икономическите индивиди към настоящето. Колкото тази склонност е по-силна, толкова възнаграждението (лихвеният процент) за отказ от настоящо потребление е по-високо, и обратно. За да бъдат направени сравними, паричните потоци трябва да бъдат приведени към един и същ момент. Ако този момент е настоящето, стойността на паричния поток е настоящата (съвременната) стойност. Ако това е крайният период от протичането на потока, тогава стойността му е бъдещата стойност. Логично е, че равностойностните парични потоци ще бъдат безпроблемно заменяни на капиталовия пазар един с друг само ако са изчислени въз основа на една и съща норма на доходност и ако за всеки един, който се предлага, бъде намерен такъв, който се търси, като няма неразменени. За да отговаря на тези изисквания, капиталовият пазар трябва да е съвършен.

 

Финансовите решения са базирани на количествени прогнози, което позволява да бъдат моделирани. Те могат да бъдат класифицирани на стратегически и оперативни. Стратегическите финансови решения са не само дългосрочни, но и определящи за цялостната дейност на предприятието. Те са свързани с оценяването и избора на парични потоци, протичащи в рамките на повече от един бъдещ период, т.е. те са многопериодни. За да бъдат приведени в сравним вид разнопериодните елементи на нетните парични потоци, те трябва да бъдат коригирани със (сигурната) възвращаемост, която носят като капитал, с инфлацията и с риска, на който са изложени. В зависимост от това при какви допускания са моделирани, те са решения при (квази)сигурност и решения при риск. В първия случай несигурността не е обхваната експлицитно (явно) в модела, предполагайки, че неговите елементи са сигурни, т.е. достоверно прогнозируеми. Във втория случай, обратно, рискът се отчита при решенията. За да бъде несигурността отчетена във финансовите решения, е необходимо да бъде измерена, което се осъществява чрез вероятностни разпределения. Измеримата несигурност се нарича риск и именно той се отчита при прогнозирането на паричните потоци.

 

Стратегически финансови решения са решението за инвестиране, решението за финансиране и решението за разпределяне на печалбата на предприятието.

 

Решението за инвестиране е двояко, от една страна, то се отнася за инвестиции в реални активи, а от друга – за инвестиции във финансови активи (инструменти). Инвестициите в реални активи имат централна роля в стопанското предприятие. От тях зависи пазарният и финансовият му успех. Те се свързват със значителен риск (инвестирани са значителен обем финансови средства за продължително време, често – в голяма степен необратимо). Това решение се прилага в две фази – оценка на финансовата ефективност на инвестиционен проект и избор на проект измежду инвестиционни проекти, оценени като финансово ефективни. Инвестициите във финансови активи служат за формиране финансови резерви и имат подчинено значение за предприятието. Те могат да бъдат във всякакъв обем поради делимостта на финансовите инструменти (напр. акции, облигации, депозити и др.). Въпреки че и този тип инвестиции са изложени на риск, „влизането“ и „излизането“ от тях е лесно и бързо, т.е. те са ликвидни, за разлика от инвестициите в реални активи. И двата типа инвестиционни решения се моделират по подобен начин – преди всичко целта е нетните парични потоци от периода на функциониране на инвестицията да бъдат сравнени с разходите за придобиването й, отчитайки и обезценяването на парите във времето. Така се оценява увеличаването/намаляването на богатството като капитал (т.е. в абсолютно изражение), породено от инвестицията, което е известно като нетна настояща стойност. Познати са и други модели на решението за инвестиране – такива генериращи относителни величини (напр. норма на възвращаемост на инвестиционен проект) и хронологични величини (напр. време за откупуване на инвестиционните разходи). Всички модели могат да се прилагат при предпоставка за сигурност и с отчитане на риска. В моделите за вземане на инвестиционни решения се отчитат и подоходните данъци.

 

Решението за финансиране е пряко свързано с решението за инвестиране, защото от страна на финансирането трябва да бъдат осигурени средства за придобиването на инвестициите, както беше показано по-горе в еднопериоден хоризонт. При предпоставка на съвършен капиталов пазар финансирането не влияе върху богатството на собствениците. Ако обаче тази предпоставка не е валидна, това решение се състои в избора на оптимална пропорция между собствен и привлечен капитал, която да максимизира богатството на собствениците.

 

Решението за разпределение на печалбата е в тясна връзка с решението за инвестиране, защото се отнася за разпределяне на резултата от планирани и осъществени инвестиции. От друга страна, то може да бъде интерпретирано и като част от решението за финансиране, защото неразпределената печалба е един от основните източници за вътрешно финансиране. И двете са верни, ако предприятието е от затворен тип. При публични предприятия се намесва още един съществен фактор – капиталовият пазар. Той преработва честите промени в разпределяната печалба (дивидентите) в снижаващи се курсове на акциите на предприятието. Причината е, че промените се възприемат от публиката като риск. Ето защо разпределението на печалбата се концептуализира отделно в рамките на т.нар. дивидентна политика, която трябва да се отчита в рамките на инвестиционните и финансовите решения. Тя е дългосрочна и има стратегическо значение за финансите на предприятието.    

 

Оперативните финансови решения засягат управлението на краткотрайните активи в предприятието и начините за финансирането им от дългосрочни и краткосрочни пасиви. Краткотрайните активи блокират капитал, носещ доход при алтернативно използване. Към загубите от пропуснат доход се добавят и тези по поддържането, придобиването и обслужването на краткотрайните активи. От друга страна, краткотрайните активи са необходими за функциониране на предприятието, а липсата (недостига) им може да доведе до прекъсване на дейността му, което, дори и временно, може да предизвика големи загуби. Управлението на краткотрайните активи цели постигането на оптимален баланс между загубите от пропуснат доход и възможните загуби от нарушена дейност на предприятието. Финансирането на краткотрайните активи също цели постигането на баланс – в случая между цената и риска, свързан с финансирането (напр. риск от неполучаване на следващ краткосрочен кредит за финансиране на краткотрайни активи). Дългосрочните източници за финансиране са по-скъпи и носят по-нисък риск за предприятието, докато краткосрочните са по-евтини, но по-рискови.

 

Според неоинституционалистите стопанското предприятие се появява в отговор на несъвършенството на пазарите при създаването на богатство. Богатството в крайна сметка служи за потребление, което представлява индивидуален поток. За да бъдат координирани потребителските потоци на собствениците с нетния паричен поток от предприятието към тях, е необходим координационен механизъм. За такъв неокласиците предлагат (капиталовия) пазар. Поради неговото несъвършенство той има частично приложение. Че капиталовият пазар е несъвършен, е очевидно – няма един единствен лихвен процент, появяват се и се пукат спекулативни балони, други институции (напр. банки) свързват продавачи и купувачи на парични потоци срещу заплащане (трансакционни разходи), не всички пазарни участници са еднакво информирани (информационна асиметрия) – например продавачът на обещанието, че ще върне кредита, е по-информиран от банката дали ще стори това; той може да вземе кредита с намерението да не го върне (морален хазарт). Неоинституционалното направление концентрира своя анализ върху механизмите за разрешаване на проблеми, свързани с информационната асиметрия и моралния хазарт (moral hazard) при инвестиционните и финансиращите решения, посредством институции (напр. организации, закони, устави, договори, обичайни правила и др.). Така водещата неокласическа теория за инвестициите и финансирането е допълнена по подходящ начин, което я прави по-реалистична и приложима в практиката. Главна институция, регулираща потенциални конфликти на интереси е финансовата среда. Тя задава поведението и стратегиите на икономическите актьори – индивидуални и колективни, т.е. Ето защо за структурата и управлението на финансите на предприятието е изключително важно в каква финансова среда действа то. Финансовата система и системата от налози, които предприятието трябва да плаща на публичната власт, изграждат финансовата среда.

 

Финансовата система обхваща финансовия сектор, системата за корпоративно управление и системата от стратегии на предприятията в дадена икономика. Схващайки я като съвкупност от горните три взаимосвързани елемента, от ключово значение за ефективността на функционирането й е дали те се намират във вътрешно съответствие един с друг. Само тогава финансовата система е в равновесие и работи ефективно, т.е. приемливо за различните заинтересовани групи регулира кооперирането и конфликтите на интереси по отношение на предприятията.

 

Първият елемент на финансовата система – финансовият сектор, предоставя на предприятията средства за инвестиции и текущо финансиране. Най-общо той се състои от банковата система и капиталовия пазар (фондовите борси). Факторите, влияещи на предприятията при избора на източник за финансиране, се илюстрират най-ясно от постановката за разпределяне и преработване на информация. Според нея са налице два полюса – екстернализиране и интернализиране на вътрешнофирмена информация. Пример за екстернализиране е информирането на заинтересованите групи относно имуществото на предприятието, печалбите, важните персонални и стратегически решения и т.н. Обратно, интернализиране имаме, когато предприятието не предоставя или само определя каква информация да предоставя. Ползите от екстернализирането се заключават, на първо място, в реакцията на ценовия механизъм. Например предприятие оповестява иновативен проект, което се отразява в цените на акциите му, и това позволява на мениджмънта да сравни своите очаквания с тези на публиката, вследствие на което проектът може да бъде форсиран или отхвърлен. На второ място, намалява се информационната асиметрия между предприятието и инвеститорите, което съдейства за повишаване качеството на капиталовия пазар – той става по-съвършен. На трето място, поради постигнатата прозрачност се минимизират конфликтите между принципал и агент и така, четвърто, предприятието има по-лесен и широк достъп до финансови средства. Информация за проекта получава обаче и конкуренцията, което може (в екстремен сценарий) да го обезсмисли и е сериозен аргумент срещу предоставянето на вътрешнофирмена информация. Прибавя се и фактът, че регулярното подаване на информация навън е скъпо за предприятията. Ползите и загубите от инернализиране на вътрешнофирмена информация са огледален образ на тези при екстернализацията й. Тези два полюса предполагат и съответно организиране на финансовата среда, в която оперират предприятията: екстернализацията се нуждае от механизъм, който максимално добре агрегира и преработва информация, т.е. от капиталов пазар; интернализацията, обратно, предполага доверени експерти, които събират, обработват и анализират вътрешнофирмена информация – роля, която банките много добре изпълняват.

 

Вторият елемент на финансовата система е системата за корпоративно управление. Основният въпрос е как собствениците, кредиторите и служителите влияят върху вземането на решенията в предприятието и дали те защитават интересите си чрез външен или чрез вътрешен контрол.

 

Позицията на собствениците се откроява между полюсите „максимален нетен паричен поток“ и „контрол“.

 

Ориентираните към максимален и бърз финансов резултат собственици преследват максимална възвращаемост от портфейла си. За да могат бързо да реагират на нова информация, диверсифицирайки съответно портфейла си, те трябва да купуват и продават акциите си бързо и на справедлива цена. Механизмът за това е капиталовият пазар – ако собствениците смятат, че мениджмънтът не максимизира богатството им, те или могат да продадат акциите си, или да купят нови, достигайки съответното мнозинство, позволяващо замяната на мениджмънта.

 

Собственици, преследващи преди всичко контрол и влияние върху мениджмънта, притежават (често) основния пакет акции. Така те ограничават ликвидността на капиталовия пазар и той не може прецизно да изпълнява контролната си функция (става по-несъвършен). Такива собственици изграждат подходяща организационна структура на компанията (напр. двустепенна), в рамките на която могат да контролират мениджмънта. Те по правило преследват стабилност на предприятието, а в повечето случаи и дългосрочен растеж.

 

Кредиторите (банките), защитавайки интересите си, се стремят да контролират своите длъжници. Практиката познава дистанцирани и тесни отношения между кредитор и длъжник.

 

Дистанцираните отношения обикновено са по-краткосрочни и се базират главно на договорите и законодателството. При тях банката финансира с по-малки обеми и по-краткосрочно. Тя няма нито интерес, нито възможност да предпази длъжника от несъстоятелност и ликвидация.

 

Обратно, при тесните отношения между кредитор и длъжник банките (често) притежават дялове в предприятието, финансират го дългосрочно и в голям размер, а техни служители участват в контролните съвети на предприятията. Банките в този случай имат интерес и възможност да подкрепят предприятието с цел избягване на обявяването му в неплатежоспособност.

 

Дистанцираните отношения предполагат свобода и гъвкавост в действията на длъжника и не го ограничават – той често се финансира в значителен размер и от капиталовия пазар. Тесните отношения, напротив, обвързват предприятието с определена банка и могат да имат ограничаващ ефект върху отношенията му с фондовата борса. От друга страна обаче, в първия случай предприятията са изложени в по-голяма степен на риска от внезапен ликвиден шок, който във втория случай би бил „по-мек“.

 

Служителите на предприятието могат да му влияят отвън и отвътре, т.е. да го напускат и да търсят по-добри условия другаде (навън) или да израстват (вътре) благодарение на лоялността и специфичния хуманен капитал, които натрупват в предприятието. Предимствата на влиянието отвън са свързани с по-голямата гъвкавост на компанията по отношение на нови технологии и промяна в пазарните условия. От друга страна, с напускането на служители се губи специфичен хуманен капитал, който при втория тип поведение се запазва.       

 

Третият елемент на финансовата система – системата от стратегии на предприятията, е обусловен от разпределението на влияние, които различните групи актьори имат при вземането на решенията в предприятието, както и от особеностите на финансовия и хуманен капитал, с който разполага то. По подобие на първите два елемента на финансовата система, във връзка със стратегиите ще бъде разгледана дихотомията „голям скок – последователни малки стъпки“. Големият скок изисква по-малко време, но за сметка на това е по-рискована стратегия – скокът може и да не успее. Стратегията на последователни малки стъпки, обратно, изисква повече време и последователност, но пък е по-сигурна.

 

Ясно е, че дистанцираното отношение на предприятията към служителите и банките и интензивните отношения с капиталовия пазар съответстват по-добре на стратегията „голям скок“. Обратно, стратегията „последователни малки стъпки“ е по-подходяща при дългосрочен ангажимент на предприятието към служителите и банките.

 

Не може дефинитивно да се определи кой от двата типа системи – базираната на капиталовия пазар или ориентираната към банковото посредничество, е по принцип по-добър. Например първият тип по-бързо реагира на промени в икономическата среда, но за сметка на това се характеризира с по-голям риск и несигурност. Финансови системи, доближаващи се най-плътно до първия тип, са английската и американската, а до втория – японската и германската. На това място е важно да се подчертаят най-малко две обстоятелства: първо, и двата типа финансови системи не са константни, а се променят и развиват, като по-скоро японската и германската се доближават до англо-американската; второ, елементите и на двата типа финансови системи се намират във вътрешно съответствие, което гарантира ефективна работа и на двата.

 

Не може да се определи към коя от познатите и утвърдени финансови системи може да причислим действащата у нас. Нейните елементи са твърде противоречиви в себе си, а си противоречат и един на друг. Банковата система има ясно изразена доминираща роля у нас, а капиталовият пазар е по-скоро спекулативен и все още не изпълнява в пълен размер своята алокационна (насочваща) и контролна функция.

 

Налог е събирателно понятие за данъци, публични такси и публични социално-осигурителни вноски. Налозите са определящ елемент на финансовата среда, отразяващ отношението на държавата към стопанските предприятия и индивидуалните икономически актьори (вж. по подробно „данък“).

 

Емил Калчев

 

 

 

 

 

 

 

Обратно към списъка