УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Един от най-важните елементи на нашата реч са изказванията за действителността. Това са изказвания, в които на някакъв предмет в най-широкия смисъл на думата се приписва някаква характеристика (свойство или отношение) като в самото изказване се съдържа и претенцията то да бъде вярно. На езика на традиционната логика изказванията от този тип се наричат „асерторични твърдения“, а в съвременната теория на речевите актове са познати като „асертиви“. С тях ние характеризираме нещата в света такива каквито те са сами по себе си, независимо от нашите склонности, желания, интереси, целеполагания, емоции и фантазии. Чрез такива изказвания съобщаваме на други хора каква е природната и социалната среда, какви възможности открива пред нас и какви опасности крие тя. Наред с това без тях ние не бихме могли за самите себе си да осъзнаем какъв е светът, да се приспособим към него и да го променим в съответствие с нашите цели.

 

Нека вземем за пример изказването „Днес на Витоша вали сняг“. С него казваме, че на дадено място по дадено време е регистрирано някакво събитие, в случая природно явление. Казвайки това, ние същевременно утвърждаваме, най-често без специално да изказваме това с думи, че изказването е вярно. Ако решим да направим съдържащата се в изказването претенция за истинност видима, пълното изказване ще звучи така: „Вярно е, че днес на Витоша вали сняг“. Кога обаче претенцията за истинност ще е удовлетворена? Когато по достоверен начин установим, че днес на Витоша действително вали сняг. Когато се качим на Витоша и сами видим или усетим снеговалежа или когато видим натрупаната днес нова снежна покривка или когато други хора, които са били на Витоша днес, на базата на собствения си опит ни кажат, че там днес е имало снеговалеж. При всички тези случаи се позоваваме на собствения си опит и/или на опита на други хора. Станали сме свидетели на едно положение на нещата в действителността, благодарение на което нашето изказване „Днес на Витоша вали сняг“ е истинно. Тези положения на нещата в действителността, които правят нашите изказвания за нея верни, се наричат факти. Затова друг начин да се каже „Вярно е, че днес на Витоша вали сняг“ е „Факт е, че днес на Витоша вали сняг“. И съответно – изказването „Днес на Витоша вали сняг“ не е вярно, когато няма такъв факт, тоест когато не се наблюдава такова положение на нещата. От казаното до тук личи, че понятието „факт“ е корелативно понятие. Корелативни понятия са онези понятия, които имат смисъл само във връзка с други понятия и по отношение на други понятия. В дадения случай понятието факт е в корелация с понятията „асерторично изказване“ и „истина“. Няма как да разберем какво е факт без да вземем предвид претенцията за истинност, която се съдържа във всяко едно изказване за действителността.

 

С понятието „факт“ се дава израз на идеята за достоверност на знанието за нещо, което съществува или се е случило. Фактите са в основата на научните изследвания. Науката ги установява, изучава и търси обяснения за тях. Изказванията и теориите на науката са истинни когато се основават на фактите и се съгласуват с тях. От една страна това са природни явления, които подлежат на наблюдение, описание, измерване, систематизация и евентуално на прогнозиране. Те са в основата на природните науки. От друга страна факти могат да бъдат и човешките индивидуални и колективни действия, които също са предмет на изучаване от науката – само че от хуманитарните и социалните науки. Както се вижда фактът е централен елемент на човешкото знание, основано на опита и подлежащо на опитна проверка.

 

Специален интерес за познанието представляват онези факти, които се отнасят до минали действия на хората. Поради това, че не могат да се наблюдават непосредствено, те имат по-различен статут в науката и се установяват и проверяват по по-различен начин. Ако вярваме на анализа на британския историк Едуард Халет Кар в неговата книга „Що е история?“ историческите факти не са непосредствено наблюдаеми дадености на опита, а са резултат от проучвателната работа на историка. Историкът черпи сведения за минали събития от наличните исторически извори, подбира, датира, сравнява и степенува по важност тези сведения и от тях възстановява една повече или по-малко пълна и точна картина на миналите събития. Неговият стремеж е максимално да се доближи до миналото каквото то в действителност е било.

 

Емпиричните данни, с които си служи историческото познание и въз основа на които се създава картината на минали събития, са историческите извори. В архивите и историческите документи историкът търси следите от минали времена, които се превръщат в градивен материал на човешкото знание за миналото.

 

Когато поколения наред смятат знанието за случили се в миналото събития за сигурно и несъмнено, то наистина става достоверно и придобива статута на исторически факт. Проверката на такива факти не става както в природните науки по лабораторен път, а чрез човешки представи, които дълго време в хода на поколения хора остават непроменени. Разбира се, винаги е възможно да се появят документи, които да разклатят достоверността на подобни исторически факти. С такива случаи се занимава един специален дял на историческо знание – архивната евристика. Когато емпиричната база на историческото познание се промени като се открият нови извори или вече познати извори получат нова трактовка, се налага да се направи преоценка на достоверността на познатите до момента факти. Тук съвсем не става дума за съзнателно фалшифициране или манипулиране на неща от миналото с политическа или идеологическа цел, а за развитие на самото историческо знание. Подобно на знанието във всяка друга област на науката и историческото знание еволюира като се разширява по обхват и се уточнява. Както всички други развити науки така и историческата наука има свои собствени механизми на научна критика и вътрешен контрол на изследователските резултати.

 

Най-сигурните исторически факти са свързани с живота на хората и на институциите. При вторите имаме среща с документи, които в миналото са имали юридическа или административна сила, но са остарели и в настоящето са загубили практическия си смисъл. Такива документи обаче имат съществен исторически смисъл. Възникващите от дейността на хората факти могат да имат институционални измерения. Те често представляват голям интерес при изясняване на миналото и настоящето. Особено ценни в това отношение са нарочно създадените от човека документи като писма, бележки, дневници, спомени и др.

 

Въпросът за това какви са фактите (тоест какво е действителното положение на нещата) и въпросът за това какво те означават за нас, са два различни въпроса. Във всекидневието ние без усилие правим разлика между установяването на фактите и тяхното тълкуване като поведението ни обикновено се съобразява с тази разлика. Изхождайки от един много специфичен комплекс от твърде спорни теоретични допускания, германският философ Фридрих Ницше (1844–1900), издига предизвикателната теза, че факти не съществуват, а съществуват само интерпретации. С това Ницше казва, че върху нашите възприятия на действителността неизменно и непреодолимо се проектират нашите субективни желания, целеполагания и интереси и затова хората са по начало неспособни, дори и с приближение, да познаят какво е положението на нещата в действителност или какво действително се е случило. Редица съвременни философи черпят вдъхновение от възгледа на Ницше за поглъщането на фактите от техните интерпретации и с това неизбежно дискредитират едно от най-важните философски и житейски понятия – понятието „истина“. Ако по начало не можем да знаем какво е действителното положение на нещата, а оперираме единствено и само с обременени от субективните ни желания образи на действителността, няма как да направим разлика между истина и неистина. Тази разлика има смисъл само по отношение на някаква независима от нашите субективни преживявания и интереси инстанция каквато е действителността.

 

Премахването на разликата между факти и интерпретация и обезсмислянето на истината не биха представлявали кой знае какъв интерес ако следствията им си оставаха затворени само в рамките на философската теория. Те обаче имат огромни негативни последици в сферата на публичната реч и медиите. Целенасоченото игнориране или изкривено представяне на фактите от политическата пропаганда и преднамереното разпространяване на т. нар. „фалшиви новини“ и „алтернативни факти“ има за цел да манипулира убежденията на публиката и да насочи нейното поведение в желана от манипулаторите посока. Да се противодейства на това в новия технологичен свят е неимоверно трудно, защото дигиталните медии и са безброй и не е възможно те да бъдат поставени под какъвто и да било централизиран контрол. Водещ в този плуралистичен медиен свят е комерсиалният интерес, а онова, което удовлетворява най-добре този интерес, съвсем не е истината, а сензацията. Скрито зад свободата на изразяване, гоненето на сензация в безкрайно море от медийни гласове не се спира пред никакви прегради, включително пред фактите и пред истината.

 

На фона на казаното до тук едва ли не най-важна задача на съвременните учени-хуманитари, в това число на историците и философите, е да възстановят авторитета на истината и да поддържат безкомпромисно разграничението между фактите и техните интерпретации. Точно защото в сърцевината на тяхната собствена работа стои интерпретирането на факти, те трябва да пазят разделителната линия между едното и другото. Това никак не е трудно. На практика елементарната коректност изисква при тълкуването на определени факти просто да се конкретизира, че става дума за лично мнение, опряно на конкретна ценностна система. А и науката разполага с огромен познавателен капацитет за това. Историографията е натрупала огромно количество факти от античния свят насетне, които не са оспорвани в продължение на стотици, а някои от тях и на хиляди години. Това дори дава основание на мнозина да определят историята като точна наука. Историците са хора, школувани в проверка и удостоверяване на факти. А тъкмо проверката за достоверност е от особена важност днес. Търсенето на коректно предаване на случилото се – новинарско, историографско и всяко друго е свидетелство за морала, а и за цялостния облик на търсещия. Но фактите са представителни за облика не само на отделните хора, а дори и за характера на цели институции.

 

Човечеството е просъществувало благодарение на своята способност да променя външната среда съобразно своите потребности. Това е възможно защото благодарение на езика хората могат, наричайки предметите и самите себе си с различни думи, да отделят себе си от средата и да я познават такава, каквато тя е сама по себе си, независимо от техните желания и интереси. Огромен потенциал за промяна на средата в съответствие с човешките нужди се крие и в нашата способност чрез езика да натрупваме, усъвършенстваме и предаваме от поколение на поколение знание както за природния, така и за човешкия свят. Основа и отправна точка на това знание са и си остават винаги фактите.

 

 

 

Едуард Халет Кар. Що е история? Изд. СОНМ, София 2002.

 

 

Веселин Методиев

Христо П. Тодоров