УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Езикът е система от знаци, където е съществено само съединяването на смисъла и акустичния образ. […]    В езика не съществува нищо, освен акустичния образ, който може да се приведе към постоянен зрителен образ.

Знаците, от които е съставен езикът не са абстракции, а реални обекти. Лингвистиката изучава именно тях и техните отношения; можем да ги наречем конкретни същности на тази наука.

Ф. дьо Сосюр

 

Езикът е интелектуално-физиологично функционална, спонтанно възникнала в човешко общество и исторически развиваща се система от дискретни (членоразделни, значими комплекси от звукови) символни знакове, служеща за целите на общуването и способна да изрази цялата съвкупност от знания и представи на човека за света. Признакът спонтанност на възникването и историчността на развитието, както и безграничността на областите на приложение и възможностите за изразяване, отличава естествения език от т. нар. изкуствени езици и от различните системи за сигнализация, създадени на основата на езика. По признака способност да изразява не само конкретни, но и отвлечени категории на мисленето (образни представи, понятия, съждения) и свързаното с тази способност свойство дискретност (вътрешна членимост на съобщението), езикът качествено се различава и от т. нар. езици на животните, представляващи набор от сигнали, предаващи реакции на ситуации и регулиращи поведението на животните в определени условия. Владеенето на език е една от най-важните характеристики, отделяща човека от света на животните. Езикът е едновременно и условие за развитието, и продукт на човешката култура.

 

Като средство за изразяване и съобщаване на мислите, езикът е свързан с мисленето и служи като основно средство (органон) за формирането на категориите на мисленето, на личностната и общностна идентичност, и по-обобщено – на цялостното съзнание.

 

Както в повечето езици, така и в български, терминът език, очевидно мотивиран от физиологичната база за съществуването му, е развит от всекидневното значение на думата език 'подвижен мускулест орган в устната кухина, участващ в говора при човека'. Науката, изучаваща езика, е известна като езикознание, а в по-ново време надделява използването на международния термин лингвистика. В науката съществуват различни схващания за същността на термина естествен език, разбиран като: език (изобщо), етнически език, реч, говор, речева дейност, езикова способност, в зависимост от съответните познавателни интереси и от степените на абстрахиране, ограничаване и аспектуализация или теоретично диференциране и прецизиране. В съвременната лингвистика, след капиталния труд на Ф. дьо Сосюр „Курс по обща лингвистика“ (1916), се различават две основни форми на съществуване на езика, съответстващи на противопоставянето на понятията език (в по-тесен смисъл на термина, фр. langue) и реч (фр. parole). Езикът, разглеждан като система, схематично казано, има характер на своеобразен знаков код, а речта се явява като един вид съобщение, реализация на този код, представляваща особена форма на социалната активност на човека, която може да се разглежда в резултативно-статичен аспект като текст и в процесуално-динамичен аспект като речева дейност. Езикът формира специални средства – езикови знакове и правила – граматика за образуване на конкретни речеви съобщения. Действието на езиковите средства за актуализация (напр. отнасяне на името-знак към конкретен предмет) позволява на „стария“ език да се прилага към нова действителност, създавайки речеви изказвания. Като една от формите на социална активност, речта (речевата дейност) притежава признаци на съзнателност (намерение) и целенасоченост. Без съотнасяне с определена комуникативна цел, изречението не може да стане факт на речта (в речевото общуване). Комуникативните цели, които имат универсален характер, са разнородни (съобщение, в което се твърди нещо за нещо, въпрос за получаване на информация, подбуждане на адресата към действие, поемане на задължения и др.). Някои речеви действия и постъпки са немислими без речеви актове (обещание, извинение, поздравление и под.). Речта по необходимост участва и в много други видове социални дейности. Всички форми на книжовна дейност, пропаганда, полемика, договор и др. са възникнали на базата на езика и се осъществяват във формата на реч. С участието на речта се организира съзидателната и много други видове дейност от обществения живот на хората.

 

Освен фундаменталното различаване на езика от речта, в концепциите на генеративната лингвистика, ориентирани към психологията на владеенето на езика, се описват творческите способности на езиковата система, в съответствие с комуникативните нужди на (потенциално) безкраен брой употреби. С такова динамично разбиране за езика се характеризира генеративната трансформационна граматика. В такъв смисъл, според теорията на Н. Чомски се говори не само за реч и говорене, а за изпълнение (англ. performance), противопоставяно на знаене на езика или езикова компетентност (англ. competence). В тези концепции основното внимание се отделя на процесите и етапите на прехода от конкретен смисъл към звучене, а системата на езика се разбира като един вид „пораждащо устройство“, притежаващо динамически възможности.

 

Може да бъдат представени редица съществени особености на езика в противопоставяне на речта като следните: Езикът (като система) се състои от знакови единици, абстрахирани от аналогични конкретни, материално възприемаеми чрез сетивата (слуха, зрението) единици на речта. Речта се състои от последователности от думи, т. е. тя е линейна, докато езикът организира тази линейна последователност в йерархични отношения. Езикът поддържа отделността на думите, докато речта има тенденцията да слива думите в речевия поток. Речта е съотнесена към предметите от действителността и може да бъде оценявана от позицията истинност/ неистинност, за разлика от езика, за който такава оценка е неадекватна. Докато езикът е абстрактен и възпроизводим, речта е конкретна и неповторима, т. е. тя е актуална, а езикът е както потенциален за речта, така е и съществуваща на разположение на говорещите общностно споделяна знакова реалност. Езикът е независим от условията на конкретното общуване, а речта е преднамерена и насочена към определена комуникативна цел дейност, тъй като е ситуативно обусловена. Като събитийно действие, речта е динамична и се разгръща във времето и пространството, а езикът е статичен. Речта е подвижна, а езикът е стабилен, езикът е ограничен, като определен набор от знакови средства, а речта е безкрайна. Речта е вариативна, а езикът във всеки период на своето съществуване е инвариантен. Като социално явление, езикът е обективен и задължителен за говорещите, докато, доколкото е психофизическо явление, речта е субективна и произволна до степен на един вид свободна творческа дейност на говорещите индивиди. Речта допуска елементи на случайност и ненормативност, за разлика от езика, който е образуван от постоянни характеристики на своите единици и отношенията между тях. Речта е израз на опита на индивида, а езикът чрез системата от изразявани чрез него значения изразява и предава опита на общността като култура.

 

Освен изложените характеристики на езика (като система) в противопоставяне на речта, езикът притежава и свойствени само за него характеристики, определящи го като уникално явление със специфична същност. Във формите на съществуване на езика се открояват универсални и национално-специфични признаци. Към универсалните са отнасят всички свойства на езика, които съответстват на общочовешките форми на мислене и различните видове дейност. Универсални са и тези черти на езика, които му позволяват да изпълнява своето предназначение (наличие на различителни елементи и на формата, и на значението – дискретност), както и характеристиките му, които възникват като следствие от едни и същи за всички езици закономерности на развитието (напр. асиметрия в отношението между форма и съдържание). Към национално-специфичните признаци се отнасят конкретни особености на членението, изразяването и вътрешната организация на значенията.

 

Съвпадението на структурни черти обединява езиците в типове (като флективни, аглутинативни, изолиращи, инкорпориращи езици). Близостта на материалния състав на единиците, обусловена от общност на произхода, обединява езиците в групи или езикови семейства (като напр. индоевропейското). Структурната и материална общност в резултат на езикови контакти, обединява езиците в езикови съюзи (като напр. балкански езиков съюз).

 

В езика звуковата субстанция е основна и първична форма за изразяване на смисъла. Съществуващите видове писменост (освен йероглифната) са само транспозиция на звуковата форма в зрително (или осезателно) възприемаема субстанция. Те се явяват вторични форми на плана на израза на езика. Доколкото звуковата реч се разгръща във времето, тя се характеризира с признака линейност, който обикновено се запазва във формите на писмеността.

 

Способността за съотнасяне на звук и значение съставя същността на езика. Връзката между значение и звучене е неразривна и едновременно с това – диалектически противоречива. Естествено развиващите се езици (за разлика от изкуствените кодове) допускат вариране на звуковете, несвързано с изменение на значението, както и изменение на значението, не изискващо непременно вариране на звученето. В резултат на това, на едно значение може да съответстват различни комплекси от звукове (т. нар. хетерофония или хетеронимия, напр. синонимия) и едно звучене за различни значения (т. нар. омофония, напр. омонимия). Асиметрията в съотношението между звуковата и смисловата страна на езиковите единици не възпрепятства общуването, доколкото наборът от средства, изпълняващи смислоразличителна роля, се състои не само от постоянни, образуващи системата на езика единици, но и от множество променливи (като реда на последователност от единиците на езика, тяхната синтактична позиция, интонацията, ситуацията на речта).

 

Знаковите единства от специфични комбинации между единиците от плана на израза (системата от звукови единици като фонемите) и единиците от плана на съдържанието (системата от значими единици като значенията) образуват системата от двустранни знакови единици като морфеми, думи, словосъчетания и изречения в повечето езици.

 

Връзката между двата плана на такъв род единици е арбитрарна: едно или друго звучене не предполага по необходимост строго определено значение и обратно. Доколкото обаче думите от родния език артикулират понятия, разграничават ги и ги фиксират в паметта, връзката между звученето и значението за носителите на даден език е не само постоянна, но обикновено се и схваща като естествена, органична.

 

Езикът е организиран от принципа на различителност на образуващите го единици. При минималност на различията в звученето или в значението, знаковите единици на езика образуват опозиции по определен признак. Противопоставените единици се намират помежду си в парадигматични отношения, основани на тяхната способност за разграничение в една и съща речева позиция. Между единиците на езика възникват и отношения по позиционна близост, определящи тяхната способност за съчетаемост (синтагматика). Парадигматичните и синтагматичните отношения съответстват на двата (едновременно действащи) основни принципа на построяване на речта: избор на единици за изразяване на някакво съдържание и техните комбинации.

 

Вътрешната организация на езиковите знакови единици, които в единството си образуват система, е известна като структура. Тъй като знаковите единици в езиковата система като фонеми, морфеми, думи са от различен ранг (като тези от по-нисък ранг като напр. морфемите, се формират от елементи като фонемите, а пък самите морфеми са в ролята на елементи на единиците от по-висок ранг на сложност като думите), то (парадигмите от) всички единици от един и същи ранг образуват своя подсистема в рамките на цялостната и единна езикова система. Всяка такава подсистема съставя особено езиково равнище, което заема своето структурно определено място в йерархията от равнища в така организираната езикова система.

 

Езикът има изключително важна роля за взаимоотношенията на човека със сложната среда, в която живее – средата на външния свят около него, който той споделя с другите хора в обществото, чрез изразяване на своя вътрешен свят от чувства, мисли и преживявания. В съответствие с тези сложни взаимоотношения, езикът има три основни функции: репрезентативна – за представяне на предметите, свойствата и отношения в света, експресивна – за изразяване на мисли и чувства и апелативна – за въздействие чрез съобщения върху другите хора. Според К. Бюлер езиковият знак едновременно се проявява като символ по отношение на назоваваните предмети и ситуации в репрезентативната му функция, като симптом в експресивната му функция и като сигнал в апелативната. При отдаване на доминираща роля на комуникативния аспект на езика (както напр. от автори като Р. Якобсон), се отчитат всички компоненти на комуникативната ситуация (автор, адресат, това, за което се съобщава, езиковият код, контакта между събеседниците и самото съобщение). От такава гледна точка, освен отбелязаните три основни функции, се отделят и допълнителни функции като магическа (специфично апелативна, заклинателно насочена към свръхестествени или неодушевени адресати) и фатическа (специфично експресивна, обхващаща изказвания, свързани със започването, поддържането и прекратяването на комуникацията). Отбелязват се и две вторични семиотични функции. Едната от тях е метаезиковата (по Йелмслев – метасемиотична), при която езикът е схващан в неговата собствена изразно-съдържателна същност, обясняваща самия този език (като език-обект, с неговите план на израз и план на съдържание), като напр. в граматическите и лингвистични текстове, а другата е поетическата (по Йелмслев – конотативна), при която езикът (с неговите план на израз и план на съдържание) е в ролята на средство за изразяване на идейно-художествени съдържания, като напр. в митологични и литературни произведения.

 

Известни са различни форми на съществуване на езика. Приема се, че в наши дни, на границата между XX и XXI век, известните езици по целия свят наброяват между 5 и 7 хиляди, а в лингвистичните енциклопедии се посочват ок. 5 600. Точният брой е трудно да бъде установен по редица причини, но главният проблем се корени във формите на съществуване и на реализация на езиците. Докато типичните форми на реализация на езика са ясни – устна и писмена, то от отчитането на различията между двете основни форми на съществуване на езика – стандартен (нормативен или книжовен) език и диалект зависи до най-голяма степен разликата в броя на установените езици. Междинни на посочените основни форми на съществуване на езика са т. нар. разговорно (наддиалектно регионално или градско) койне и просторечието. През предмодерния период на общественото развитие основна форма на съществуването на езика са диалектите, от които един диалект (или регионален говор от група диалекти) функционално надделява като обща разговорна форма на етническия език, на базата на който се развива езикът на поезията, на религиозните култове и на социално-правните отношения, и така прераства в общ стандартен и книжовен език. Такъв стандартен и/или книжовен език се характеризира с нормативност, култивираност в употребите (известни и като узус), цялостен обхват на обществено функциониране, обща споделеност за членовете на обществото и функционално-стилистично разслоение. Специфичният начин на функционално съществуване на езика – и социално, и индивидуално – води до развиване както на функционални регистри и социални стилови различавания по използване на „престижни езикови ресурси“ или социолекти според статуса и стила на живот, така и до традиционно поддържани общностни диалектни говори и на индивидуални стилове или идиолекти. Така, от една страна, в езика се запазва традиционното етнически специфично в т. нар. идиолектна идиоматика, а от друга страна, наред със социолектно стратифициращата и консолидираща функционална стилистика на популярната култура, в езика, на базата на т. нар. „езиково чувство и вкус“, се развива и реторично-иновативното индивидуално стилистично своеобразие на общата и на високата култура.

 

+++

Обикновено се изтъква, че естествените човешки езици се характеризират с продуктивност, рекурсивност и заместване. Продуктивността се основава на владеенето на граматичните процеси от говорещите един език като роден, до степен да разбират не само различните словоформи като форми на една и съща дума, но и на словообразувателно нови и по-сложни или рядко използвани думи в тенденцията им към лексикализация, по аналогия и въз основа на известните граматични форми на по-прости стари и традиционни думи. Напр. трудностите при адаптацията на нови думи в български като шоу или лого показва необходимостта от езикова способност за образуване на граматично правилни форми за род, число и членуване. Ако съществува съгласие за формалното причисляване на тези думи към ср. род, то не може да се каже същото и за формите им за мн. число (шоа и лога или шоута и логота), съпоставени с формите им за определителен член в мн. число (шоата и логата или шоутата и логотата). Пример за рекурсивност в езика е генеративисткото правило, че, след като изречението се състои от именна и глаголна фраза, това, което стои след глаголната фраза, е ново изречение като в „Дора смята, че вещиците са опасни“, където „Дора смята“ и „Вещиците са опасни“ може да се разглеждат като две отделни изречения. По този модел от всяко просто изречение може да се съставят сложни. Ето в допълнение и един пример за това правило, които в някои научни среди се привежда и като анекдотичен: „Ако вече знаете отговора на въпроса какво е рекурсивност, запомнете го, а ако не знаете, намерете някой, който знае, и го попитайте какво е рекурсивност.“. Заместване е свойството на езика да замества неща, които липсват (пространствено и времево) и не съществуват в момента на говоренето за тях.

 

Всъщност, разгледаните три характеристики на езика продуктивност, рекурсивност и заместване много по-ясно и обхватно се изразяват чрез разбирането за езика като за най-разпространената естествена рекурентно-генерираща система. За рекурентност обикновено се говори (освен в математиката) в лингвистикката на текста. Рекурентността е обща характеристика на свързаността на текста, осигурявана от смисловата свързаност чрез повтарящи се елементи в различни варианти в текста – кохезия (сцепление) и формалната взаимосвързаност на понятията и релациите – кохерентност. Рекурентността обаче не е само (последователно-възвръщателна, т. е. рекурсивна) синтагматична характеристика на свързания текст, а и генерираща – по рекурентната формула, по която може стъпка по стъпка да бъдат определени нарастванията на значенията на всеки от следващите членове от една редица, ако е известно значението на първите членове. Ясен пример е развоят на значенията в словообразуването от значението на корена-основа (като мотивационна база) в значения на производните думи (според диференциращите значения на афиксите) във всяко словообразувателно гнездо. Така рекурентността се оказва не само словообразувателен кохерентен механизъм, но и кохезионна прогностична семантична свързаност на единиците в граматичната система на езика. Това обаче още не значи, че принципът на езика може да бъде сведен само до принципа на рекурентността, тъй като езикът е не само граматика, но и речник, т. е. словесно-знакова репрезентативна семантика, която е семантично организирана в опозитивни значения. И все пак, същността на езика като рекурентно-генерираща система се проявява принципно и във фонологията, и в морфологията, и в словообразуването, и в семантиката. Езиковата система е не само самоописваща се, но и интерпретиращо разбираща, и не толкова, и не само назоваваща нещата от действителността, колкото откриваща ги, обособяваща ги в „предмети“, и разбираща ги в значения-идеи въз основа на символната образност на думата-знак.

 

При представянето на трите основни функции на езика: репрезентативна (representative – буквално по re-’отново’ и presentative ‘представяща’), експресивна – за изразяване на мисли и чувства и апелативна – за въздействие чрез съобщения върху другите хора, бе изтъкнато, че те са израз на изключително важната роля на езика за взаимоотношенията на човека със сложната среда, в която живее – на външния свят около него, който той споделя с другите хора в обществото, чрез изразяване на своя вътрешен свят от чувства, мисли и преживявания. Репрезентативна е функцията на езика за означаване чрез знаково представяне на предметите, свойствата и отношения в света и затова тази функция се нарича още номинативна и референтна или денотативна, а също и когнитивна. Тези различни названия на репрезентативната функция показват различните аспекти от сложната взаимовръзка на езиковия знак (име) с това, което се означава – интелектуално разбиране (представа-понятие) на разпознаваем (тип) предмет в процеса на езиковото назоваване. Посочените три аспекта представят ролята на езика като необходим посредник между мисленето и действителността, а отношението между език и мислене – като най-важното. Доколкото езикът е преди всичко средство за изразяване на мисълта, той е непосредствено свързан с мисленето. Единиците на езика (думи, изречения) са основа за установяване на формите на мисленето (представи, понятия и съждения). Езикът обаче е не само изразно средство за мислите за всичко от света, а и средство за формиране на самите мисли и за организация на цялата психическа дейност на човека. Благодарение на тази организираща роля на езика чрез неговите знакови единици – думите, способни да изразяват както образни представи, така и отвлечени понятия, той по специфичен начин артикулира (разчленява), фиксира и структурира знанията за света в човешкото съзнание. Във всичко това се състои същността на репрезентативната функция на езика, която, заедно със социалната и комуникативната му роля, обуславя неразривното диалектическо единство между език и мислене: „Езикът е толкова древен, колкото и съзнанието…“ (Маркс и Енгелс). В края на краищата, езикът е предпоставка за паметта, а като резултат, благодарение на езика става възможно определянето на индентичността – както на всеки отделен човек, така и на всяка етническа езикова общност.  

 

Вече бе отбелязана особената двойственост в съществуването на езика – и индивидуално и социално. Обществото не е само външна среда на съществуването на езика (както изглежда от някои социолингвистични опити за изучаването му), а самият той има социална природа, тъй като може да функционира само в общуването с другите хора от същата общност. „В живота на индивидите и обществата езикът е фактор, по-важен от всеки друг“ – пише Сосюр, но той не приема езика за „социална институция, приличаща във всичко на другите социални институции…, но по същество – пише той – езикът е една арбитрарност и е безразлично каква е природата на знака, за който е постигнато съгласието“. Влиянието на дадено общество върху неговия език се проявява в развитието и актуализацията на неговата лексика, в някои синтактични особености, както и върху формирането на функционалните и социолектни регистри и стилове. Обществото може да влияе дори и върху граматиката напр. чрез специфичен избор, обусловен от „категорията вежливост“, при обръщенията в много езици, с промяна на спрежението, както в японски или на системата от лични местоимения, както в корейски. Без общ език обаче не е възможна необходимата консолидация на едно общество, за да се стигне до неизбежната му стратификация, чиито езикови прояви поддържат социалните йерархии. Така става ясно, че език и общество възникват заедно, т.е. че никакъв език не може да просъществува без общуваща на него езикова общност, както и че всеки език отмира с разпадането и изчезването на общността, която го е говорила. Или, за да бъде довършена марксистката формулировка от предходния параграф: „…езикът е практическо, съществуващо и за другите хора и само по този начин съществуващо и за самия мен, действително съзнание и, подобно на съзнанието, езикът възниква само от потребността, от настоятелната необходимост от общуване с другите хора.“

 

Накрая е нужно да бъде специално отбелязана най-важната особеност на езика., без която трудно може да се обясни единството на субектно-обектното когнитивно-езиково означаване чрез репрезентативната функция на езика с междусубектното (експресивно-апелативно) общуване чрез комуникативната функция, състоящо се в изразяването, предаването и разбирането на идеи чрез разпознаваеми за всички от дадена езикова общност езикови знакове. Това обединяващо всички аспекти на езика и обясняващо принципа на появата, съществуването и функционирането му (в единството на всичките му функции) понятие се изразява чрез феноменологическия термин интенционалност, означаващ, преди всичко, ‘насоченост на съзнанието към осъзнавания предмет’. Този термин е зает в когнитивната семиотика и в най-новите изследвания (П. А. Бранд) интенционалността се изтъква като качествено по-висше (символно) ниво на знаковост, което се проявява едва с въвеждането на втора субективност, което значи и на интенционалност, в сферата на така разглежданата символна знаковост. Възможно най-добра илюстрация на проблема би бил описателният пример на П. А. Бранд (цитиран в статията за термина символ), според който необходимо и достатъчно условие за разпознаването и разбирането на знака е интенционалността, водеща до символизацията, основаваща се на човешката способност целенасочено да „види“ даден предмет през очите на някой друг, който (също) е насочил вниманието си към него. Нашата интенционална насоченост към даден неразбираем добре предмет може да достигне да разбирането му, ако той бъде видян чрез нашия образ за семиотичния процес в Другия спрямо предмета. Този образ е и значението на предмета (което е неизбежно и необходимо за другия, но е само като възможност за значение, т. е. арбитрарно за нас). И когато предикатният предмет (като обект – О) е възприеман двойно: от „нас самите“ (като S1) и от външно възприеман субект (S2). S2 е позициониран между S1 и О (в реда S1: S2: О). С други думи, S1 трябва да вижда S2 като имащ определени мисли или поне чувства, свързани с този предмет на внимание. S2 трябва да вижда О чрез някакви знаци за него, от определена „гледна точка“… S1 : S2 : (О)/О –> (знак) : референт...

 

И щом символът означава нещо, и щом той се произвежда чрез човешки средства, той може да бъде използван в същинска комуникация за изразяване на съдържание – мисли и чувства, които ние искаме да предадем на някой друг. И освен това, за човешкото същество, за да бъде един предмет (а може би и човек) не само комуникабилен, но и адекватно (т. е. „обективно“) интерпретативно разбираем, той неизбежно трябва да бъде не само „виждан като“ (някакъв), от определена „гледна точка“, но и „виждан през“, т. е. в перспектива (през виждането) на другия, независимо от това как („субективно“) ни се струва или чувстваме, че възприемаме или разбираме даден предмет.

 

С това разбиране на арбитрарността на езиковия знак се обясняват крайно незадоволителните опити за лансиране на идеите за т. нар. конвенционален, условен, произволен и дори случаен характер на знаковата връзка между означаващо и означаемо в езиковия знак. Прибързаната интерпретация на френския термин арбитрарен на английски (и оттам в преводите на други езици) като ‘произволен’ се оказва не само крайно незадоволителен, но и подвеждащ, тъй като във френското схващане за арбитрарен ясно личи словообразувателната му мотивационна връзка с арбитър, което едва ли допуска свързаност с деятел, чиито характерни действия са „произволни“ или „случайни“. Ясно е, че арбитрарността се основава на многократно повтаряна негласна преценка за споделянето (и огласяването чрез езикови знакове) на общностно оценявани като нормативни типични предмети и общностни „законови“ същности.

 

Основаният на интенционалната знаковост арбитрарен символизъм е в състояние да обясни както антиномиите на езиковото означаване, така и езиковата комуникация, при която (за разлика от телепатията), от страна на говорещия се предават идеи чрез постоянно съответстващи им звучащи изрази, които се възприемат като звучене, което (благодарение на същото знаково съответствие) се очаква да предизвика (почти) същите и подобни идеи у адресата. В принципа на езика няма място за друга конвенционалност, освен тази на постоянно повтарящите се езиково-речеви актове, разбираеми и приемани като адекватни и типични за човешките действия в различни ситуации, т. е. за нормативно-нормални (вариативно-инвариантни) за всички хора от съответната езикова общност.

 

И в заключение, освен всичко изложено дотук, следва да се припомни и все още недостатъчно оценената идея на Сосюр, че: „още по-очевидно е значението на лингвистиката за общата култура“, тъй като „езиковите символи са единици на културата“, както впоследствие е забелязал и У. Еко. Организираните езикови единици съставят особени „езикови картини на света“, определящи спецификата не само на всеки език, а и на всяка съответстваща му етническа култура. А за ролята на писмеността и развитата от нея книжовност, основани на езика, като решаващ за дадена култура цивилизационен фактор, тепърва има много да се говори.

 

W. Humboldt, Gesammelte Schriften, 1903-1936, S. W. Akademie Verlag.; Ф. дьо Сосюр, Курс по обща лингвистика; Ф. дьо Сосюр, Ecrits de linguistique générale, 2002, Gallimard.; L. Hjelmslev, Prolegomena to Theory of Language.; K. Buhler, Sprаchtheorie, Jena, 1934.; E. Cassirer, Philosophie der symbolischen Formen., I Tail: Die Sprache [1923], Darmstadt, 1964 (бълг. превод: Е. Касирер, Езикьт. Философия на символичните форми, С., Евразия, 1998), E. Cassirer, Language and Myth, Dover Publications Inc., New York, 1946.; Э. Сепир, Язык (рус. превод от англ.), М. – Л., 1934; Ж. Вандриес, Язык (рус. превод от фр.), М., 1938; О. Есперсен, Философия грамматики (рус. превод от англ.), М., 1958; Л. Блумфилд, Язык (рус. превод от англ.), М., 1968; N. Trubetzkoy, Grundzüge dar Phonologie, 1939; R. Jakobson/M. Halle, Fundamentals of Language, 1956, The Hague; U.Eco, Semiotics and Philosophy of Language, The MacMillan Press, 1984, (бълг. превод: У. Еко, Семиотика и философия на езика, С.,1993).; 1966 ;  E. Benveniste, Problèmes de linguistique générale, Paris, I, 1966, II, 1974, (бълг. превод: Е. Бенвенист,  Езикът и човекът, С., 1993); N. Chomsky, Lectures on Government and Binding, Dodrecht, Foris, 1981; Per Aage Brandt, Morphologies of Meaning, 1995, Aarhus Univ. Press.; И. Касабов, Лингвистиката между строгите науки и свободните изкуства, Изд. на НБУ, С., 2008; H. Bussmann, Lexikon der Sprachwissenschaft, 1990, Kröner Verlag. David Crystal, The Cambridge Encyclopedia of Language, 3rd Edition, University of Wales, Bangor, 1990. Русский язык. Энциклопедия, М. 1979.
  

 

Иван Касабов