УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

ЕПОХА

 

Под епоха обикновено се разбира дълъг период от историята, през който многообразието от случилите се събития и процеси се обединява от общи признаци. Пълен синоним на епоха е думата „ера“. Думата „епоха“ има старогръцки произход. Тя се използва като специален термин в две от най-влиятелните философски школи през елинизма – стоицизма и скептицизма. Там под епохé се разбира въздържането от съждение на благоразумния човек, който си дава сметка за това колко съмнителни и несигурни са човешките мнения. Между това най-ранно специфично значение на думата и днешната й значително по-широка употреба може да се открие известна смислова връзка. За да можем да видим общите характеристики на многообразните процеси, протичащи през много дълги периоди от време, е необходимо със съзнателно усилие на ума да се изключим от хода на времето и да погледнем на случващото се отстрани и от дистанция. Именно това по силата на своята професия са длъжни да правят историците, доколкото техните разкази за миналото трябва да отговарят на изискването да бъдат истинни, да възпроизвеждат събитията такива, каквито те са се случили в действителност. Ето защо, макар да е намерило място и в някои природни науки, каквито са да речем астрономията или геологията, понятието „епоха“ се използва най-вече в сферата на историческото познание в целия негов обхват. Говорим за епохи в обществения живот, политиката, религията, изкуствата, архитектурата, занаятите, науките, техниката, философията и пр. При това далеч невинаги епохите в историческото развитие на отделните сфери на живота съвпадат или са съгласувани помежду си.

 

Историческото познание се занимава с времеви феномени. Негова първична задача е да определи „мястото“ на дадени събития или процеси в потока на времето. Самият израз „място във времето“ би изглеждал абсурдно, ако не вземем под внимание, че историческото мислене си представя времето по аналогия с пространството. В основата на историята е залегнала представата за хронологическо време. Според нея времето е единно, линейно и необратимо (неговата посока е винаги от миналото през настоящето към бъдещето и никога обратно), хомогенно (неговите елементарни части миговете са еднакви и равноценни помежду си), непрекъснато и заедно с това делимо (за това може да се измерва), празно (неутрално по отношение на това, което се случва в него) и най-сетне обективно (независимо от волята, преживяванията и делата на хората). Неотменна задача на историка е да „датира“ събитията и процесите, към които се насочва неговият интерес. Дали дадено събитие действително се е случило зависи от възможността то да бъде датирано, от възможността въз основа на достъпните исторически извори да се посочи възможно най-точно кога то се е случило. Датирането предполага наличието на универсална система на отчет на времето, някаква форма на календар и летоброене. Всички човешки цивилизации, при които е засвидетелстван някакъв специален интерес към миналото, развиват календари и системи на летоброене. Обща черта на всички тези системи е, че за да могат да служат за отчитане на промените във времето, самите те са устойчиви и се променят изключително рядко.

 

Не е възможно които и да било събития от миналото да бъдат датирани изолирано от други събития. За всяко едно събитие важи, че с едни събития то се намира в пряка причинно-следствена връзка и те са близки по време до него, докато връзката му с други, по-далечни във времето събития, е само косвена. За да може да решава успешно задачата по определянето на свързаността на дадено събитие с други събития и съответно на тяхната близост по време, историкът прибягва до разделяне на континуума на времето на периоди. Епохите са хронологически дълги отрязъци от време, които после за удобство се разделят на по-кратки периоди и подпериоди. Не само първичната работа по датирането, но и много по - сложната дейност по реконструкцията на събитията, тяхното обяснение и разбиране предполагат поставянето им в по-голяма взаимовръзка от събития. Рамката на тази взаимовръзка се задава от представата за епоха.

 

Епохите не са „наблюдаеми“ с оптиката на историческото изследване опитни обекти. Те са създадени от историческата наука по пътя на абстракцията нейни познавателни инструменти. Обикновено представата за дадена епоха с нейните хронологични граници се формира едва много време след като тази епоха хронологически е отминала и се е превърнала в предмет на познавателен интерес от страна на историографията. Така например никой от държавниците, военачалниците, поетите или философите на Древна Гърция и Древния Рим не е имал съзнанието, че живее в епохата на античността. По същият начин едва ли някой от европейските императори, крале, папи или патриарси в християнска Европа след краха на Римската империя е знаел, че живее през епохата на Средновековието. Представите за Античност и Средновековие са се формирали много столетия след края на всяка една от тези епохи. Ако понятията за отделните епохи са инструменти на историческото познание, то тогава е напълно излишно на базата на извори да търсим в сферата на историческия опит отговор на въпроса, къде  минават границите между епохите. Прокарването на такива граници не е въпрос на регистрация, а въпрос на историческа интерпретация. И понеже всичко в историята търпи повече от една интерпретация, е напълно разбираемо, че границите между епохите се оспорват. Да вземем за пример въпросът за края на Средновековието. Според много историци тази епоха завършва през 1492 г. с откриването на Новия свят, довело до огромни икономически промени в света. Други смятат, че краят на Средновековието настъпва с началото през 1517 г. на най-голямата религиозна революция – Реформацията. Трети пък датират края на Средновековието през 1648 г., когато с Вестфалския мирен договор приключва общоевропейската  Тридесетгодишна война и се слага началото на нов международен ред в Европа. Не е трудно да се види, че датирането на границата на дадена епоха зависи от това, на какви фактори – икономически, религиозни или външнополитически – историците придават решаващо значение за обяснението на историческите събития.

 

Това, че спорът за границите между епохите е в последна сметка спор между историческите интерпретации важи с пълна сила и за случаите, в които, опирайки се на своя усет за значимото и истински важното в историята, съвременниците сами се опитват да характеризират своето собствено време. Така например в качеството си на съвременник на Френската революция от 1789 г. германският философ Имануел Кант казва, че революцията е епохално събитие от такъв мащаб, че, дори и да искаме да го забравим, не бихме могли. Новото в случая е, че Кант и заедно с него много други съвременници на революцията, без да разполагат с историческа дистанция спрямо нея, без колебания я определят като граница между епохи. И изобщо след XVIII в.– едно време, познато в политическата история и в историята на идеите като епоха на Просвещението – понятието епоха вече се използва за самопознание на настоящето. Епохата на Просвещението, а в по-общ смисъл и модерната епоха като цяло (обикновено се приема, че тя започва около 1750 г. и продължава чак до наши дни), е първата епоха в историята на човечеството, която се опитва сама да си даде дефиниция и сама да определи своята собствена същност и собствените си граници. Причината за настойчивите опити за самоидентификация на съвремието се крие в силния интерес на модерния свят към бъдещето и в неговата може би илюзорна увереност, че бъдещето може да се създава съзнателно от човека. И наистина, който иска да изгражда бъдещето, трябва да знае откъде започва.

 

Модерната епоха си дава множество различни определения. За да определи себе си спрямо предходните периоди от историята, тя нарича себе си „Ново време“ – епоха, която е безпрецедентна спрямо всички предходни „стари“ епохи. Определението „модерна“ епоха е от същия вид – модерното (в изкуството, архитектурата, философията и пр.) е модерно спрямо „античното“, „старото“, отживялото времето си. Съществуват обаче и редица други определения на модерната епоха, с които се казва нещо съществено за нейното историческо съдържание. Така например се говори за „епоха на абсолютизма“, „епоха на индустриализацията“, „епоха на науката и техниката“, „епоха на секуларизацията“, „епоха на национализма“, „епоха на империализма“, „епоха на колониализма“, „епоха на дигитализацията“, „епоха на глобализацията“ и пр. Определения от такъв вид, с които съвремието се самоопределя социологически, обикновено не се конкурират помежду си и могат да съжителстват, допълвайки се взаимно. Най-често те включват процесуални понятия каквито са понятията индустриализация, секуларизация, урбанизация, глобализация и пр. Използването на такива понятия съвсем не е случайно. Когато се опитваме да уловим същественото в нашето собствено време, ние го правим неизбежно от позицията на наблюдатели на протичащи пред очите ни и все още незавършени процеси. По сходни причини за целите на диагностиката на нашето съвремие използваме и друг специфичен вид понятия, съдържащи представката „пост“ – „постиндустриална ера“, „постмодерна епоха“, „постколониална епоха“, „епоха на постматериалните ценности“ и пр. Особеното при тези понятия е, че те се използват като индикатори за завършеност на дългосрочни процеси, която завършеност ние можем да удостоверим като непосредствени свидетели. Използването на подобни понятия по правило е предмет на ожесточени дискусии. Спори се най-вече за това, доколко те обхващат адекватно опитни съдържания. Когато обаче си дадем сметка, че функцията на понятията от този тип е не да бъдат непосредствени описания на опитни феномени, а да служат за ориентири на мисленето в океана на опитните феномени, основанията за спорове до голяма степен отпадат.

 

Христо П. Тодоров

 

 

 

 

 

 

Обратно към списъка