УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

„Ако държавата е силна, тя ни смазва. Ако е слаба, ние загиваме“

Paul Valéry (1871-1945)

 

 

Държавата е понятие, което най-често употребяваме, за да назовем политически институт на човешките общности, който се появява в определен момент на историческото развитие на обществата и се свързва с тяхното усложняване. Онова, което назоваваме като държава, е много различно в зависимост от епохите, за които говорим. Важно е да разграничаваме традиционните (домодерните) от модерните държави – последните се появяват като модел някъде преди 500 години в няколко европейски страни.

 

На български език употребяваме една и съща дума, за да назовем общата политическа организация на обществото, независимо дали става дума за държавата на Аспарух от VІІ в., или за модерната българска държава след 1878 г. Държава първоначално обозначава орб, символът на царската власт в християнските общества от Ранното Средновековие като малка сфера с кръст отгоре.

 

В латинските и други западни езици днешната дума за държава е с един и същи корен и има италиански произход – stato (на английски – State, френски – État, на испански – Estado, на немски – Staat). Тези думи отвеждат към латинската дума status, имаща значението на трайно, неподвижно „състояние“, през Средновековието думата означава съсловие. Stato започва да се употребява за първи път в италианския език през ХІІІ - ХІV век, за да обозначи общата политическа организация на обществото.

 

Преди това в европейските езици са използвали други названия за традиционната държава: империя, кралство, царство, владение, република. Произведението на Платон „Държавата“ (на гръцки то е πολιτεία) се превежда на френски или английски език с république или republic, което, разбира се, не означава тип политически режим, различен от монархията, а отвежда към старото латинско значение – res publica, общи дела, нещата, които засягат цялата общност. Държавата е в случая синоним на политическа общност, политическа организация на обществото.

 

Традиционните държави не са истински суверенни (т.е. пълновластни), владетелят ги управлява и като собственик, при което публичната и частната власт не са разделени. Така владетелят има властта да раздели владението между синовете си, което в модерните времена вече е невъзможно. Модерната държава е рационална държава, основана на неперсоналната власт, на анонимната бюрократична машина, организирана рационално. Тя е всеобщо достояние, а не собственост на владетеля.

 

Теорията на обществения договор, която възниква, за да обясни появата на държавата, се формулира заедно с появата и развитието именно на модерните държави в Европа през ХVІ – ХVІІ век. Държавата е превръщането на естественото състояние в гражданско състояние или civitas, политическа общност, политическа държава. И при Томас Хобс, и при Джон Лок, и при Жан-Жак Русо това е решаваща крачка към цивилизованост.

 

С появата на модерната държава в Европа след края на ХV век се налага и нова дума, с която тя се назовава – stato. Именно това е образуванието, което Томас Хобс ще определи в средата на ХVІІ в. като „обща власт, която всява страх у хората и насочва действията им към общото благо“. Появата на модерната държава в Европа е свързана с появата на система на управление, която в по-голяма степен е деперсонализирана и публична, която се упражнява чрез сложна мрежа от институции и служби. Наличието на деперсонализирано институционализирано управление, поверено на постоянен административен апарат, отличава модерната държава (stato) от нейните предшественици.

 

Първата форма на модерна държава в Европа е абсолютизмът, който навсякъде предприема мащабни проекти за унифициране на обществата: чрез обща нормативна уредба, която заменя старите феодални права и привилегии и преодолява нормативната и политическата разпокъсаност на територията; чрез обща данъчна система, която заменя старото право на сеньорите да събират данъци от собствените си домейни; чрез налагане на официалния език на администрацията като национален език.

 

Абсолютизъм създава чрез тази унификация нова връзка между обществото и държавата, затова модерната държава често се нарича нация-държава (Nation-State, État-Nation, Nationalstaat). Новата модерна държава има много по-големи материални и политически ресурси, в сравнение с предходните държавни форми. Тя вече е в състояние да предприема скъпоструващи проекти, като например строителството на военен флот, който да гарантира морските пътища за търговското мореплаване. Тази модерна държава е в състояние да финансира и подкрепя колонизацията, която е предприета в Новия свят от европейците, и не е случайно, че това първоначално са експедиции на първите модерни държави: Испания, Англия, Франция, Португалия и Нидерландия.

 

Покрай конфликта на аристокрацията и абсолютната кралска власт ще се появи в Европа (първоначално в Англия и Франция) и втората форма на модерната държава – представителното управление.

 

Същността на модерната държава е обект на множество дефиниции в социологията, антропологията, политологията, философията и разбира се, правото. Юридическите квалификации на държавата са отделна област на знанието, свързана най-вече с дефинирането на понятието за „суверенитет“. Тук ни интересуват дефиниции от друг порядък, които изтъкват връзката на държавата с политиката, обществото, икономиката.

 

Френският социолог Емил Дюркем  дава следните причини за възникването на държавата: „Колкото повече се развива обществото, толкова повече се развива държавата; нейните функции стават по-многобройни, проникват все повече във всички други функции, като с това ги концентрира и обединява“. Според Дюркем държавата е съвкупността на „социалните тела, които единствени имат качеството да говорят и действат от името на обществото“.

 

Съвременник на Дюркем, немският социолог Макс Вебер, дефинира държавата чрез притежанието на монопол върху легитимното физическо насилие. Държавата според Вебер е „политическо предприятие с институционален характер дотогава и доколкото неговото административно управление постига успешно, чрез прилагането на регламенти, монопол върху легитимното физическо насилие“.

 

По-специфично е разбирането на Карл Маркс, друг немски философ от ХIХ век. Според него държавата е формата, която приема в политическия ред социалното господство на дадена социална класа. Това господство може да бъде основно обяснено с нейното икономическо положение, чрез мястото, което тя заема в производствените отношения. В теорията на Маркс държавата трябва да изчезне заедно с изчезването на разделението на обществото на икономически противоположни класи.

 

Функционалистката школа в социологията през ХХ век също дава своето определение за държавата. Американският социолог Толкът Парсънз  дефинира държавата като сложна съвкупност от сравнително автономни структури, които като цяло осъществяват специфични обществени функции – функциите от най-общ порядък. Сред тях са функциите на общото управление, общия контрол, общото властване. Функции, необходими за запазването на целостта на общественото тяло.

 

Независимо от разновидностите си, държавите изпълняват навсякъде няколко общи функции:

• Оцеляване на общността (организиране на изхранването и общите дела);
• Защита срещу външните заплахи (създаване на постоянна военна организация);
• Интеграция на обществото (организирането на общите ритуали и институциите на общата принадлежност).

 

Антоний Тодоров