УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

ДУМА

 

В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.

Евангелие от Йоан /1.1./

[Знаковата езикова единица] ще съвпадне на практика с думата – този толкова критикуван и същевременно незаменим термин.

                                                            Е. Бенвенист

 

За думата и за нейната форма и съдържание може да се говори съвсем общо и недиференцирано. Философите са открили думите като впечатляващ обект на изследване поне от V век пр. Хр. и с анализираното от Платон отношение между звученето на думите и техните значения са поставени основите на философията на езика. Митологията показва, че божественото слово е първото, с което се свързва и произходът на света, и произходът на човека във всяка религиозна философия. Древните ръкописи и Евангелието от Йоан също показват първостепенната важност на словото, преведено на гръцки като „логос". Не е задоволително изяснено кога и как точно старобългарската дума слово за разглежданото тук понятие след вековна конкуренция (достояние вече предимно на високия стил) е изместено от дума, но етимологично думата е свързана с ‘разбиране’ (от стбълг. (до)оумѣти(до)оумити ‘доумявам, разбирам’), а в източнославянските езици с ‘мисъл’).

 

Най-общо думата може да бъде определена като основна самостойна единица на естествения човешки език, представляваща единство от няколко звука (или понякога дори и един) с определено значение, служеща за наименование на предмети, хора, процеси, свойства и др. В научна употреба „дума“ се явява основополагащо (аксиоматично) понятие в лингвистиката. Доколкото езикът е тясно свързан с всички най-разнообразни области от обществения живот, понятието дума и неговото изследване не се ограничава само в рамките на лингвистиката, а попада в сферата на внимание и на други науки, които изучават или езика като система, или речевата дейност, каквито са философията, богословието, психологията, логиката и др. Въпреки разбирането за интуитивния характер на схващането за думата като основна езикова единица, поради което думата се смята за недостатъчно определено и априорно понятие, това не се оказва пречка въз основа на него да се развиват цели теории в съответните науки.

 

Дума е широко използвано интуитивно разговорно понятие за основната единица на езика, но за нея има многобройни езиковедски дефиниции, отличаващи се с редица непоследователности и с не малко противоречия. Думата се определя в зависимост от теоретичните предпоставки или от контекста и от различни (а в някои случаи не винаги последователни характеристики) като в следните дефиниции, изброени според равнищата на описание на езика:

  • На фонетико-фонологично ниво: думата е най-малкият теоретично отделим звуков сегмент със собствено ударение и сигнализирани с паузи граници, а на правописно-графематично ниво думата е учебна и писмено изолирана единица;
  • На морфологично ниво: думата е основна единица на граматична парадигма – флективно разпознаваема и с различавани според граматични характеристики словоформи като напр.: чета и четеш, чете…, четох, чел съм, ще чета…, така че думата е структурно стабилна и неделима, за да може чрез специфични правила от нея да се образуват производни думи като напр. игра, играя, играч, играчка, игрище;
  • На лексикално-семантично ниво: думата е най-малката самостоятелна единица, лексикализирана (установена в речниковата система на езика), като устойчиво съотнасяна с определено (предметно) значение.
  • На синтактично ниво: думата е най-малката заменима и заместваща единица на изречението.

 

Ако се извлече същественото от тези основни характеристики на думата, изпъкват нейното фоно-семантично идентифициращо свойство, нейната морфологична стабилност и нейната синтактична мобилност. От обединението на тези същностни характеристики може да се изведе следната дефиниция за думата като основна (разделно категориално-граматично оформена) пълнозначна езикова единица, непосредствено и неизменно означаващо съотнасяща се с типизиран предмет на мисълта, способна да съществува самостоятелно в езика и да съставя изречения. От тази дефиниция става ясно, че въпреки многобройните и понякога противоречиви опити за научно определение на думата като термин, тя си остава незаменимо популярно понятие за обяснението на езика като интуитивно предустановена, ясно отделима в речта езикова единица, с инвариантно предметно значение. Освен това, думата, този „толкова критикуван термин“ се оказва същевременно „незаменимо“ понятие не само за обяснението на същността на езика, а и за дефинирането на останалите основни езиковедски термини.

 

От изложеното до тук се разбира, че според спецификата на научния интерес към такъв сложен обект на изследване, какъвто е думата, всяка от различните лингвистични дисциплини изучава думата предимно от своя аспект, със своя терминология и чрез своите специфични методи. Така, може да се говори за акцентно оформена фонологична дума, за морфологична (и словообразувателно оформена) дума, за синтактично функционална дума, за семантична дума. Традиционно, граматически правилните форми (чета, четеш, чете... и играя, играеш, играе... или игра, игри, играта, игрите) на думата се наричат словоформи и всяка от тях се приема за един от морфологичните варианти на инвариантното единство на думата в установената ѝ основна форма, терминологично наричана лексема. За глаголите това е инфинитивната форма или формата за 1. л. ед. ч. (например чета или играя за съвременния български език), а за имената – формата за именителен падеж или обобщена (неизменяема по падеж в съвременния български език) форма в м., ж. или ср. род, ед. число (например стол, книга и игра или поле). Лексемата, като основна инвариантна форма на думата, е централен термин и за граматиката – като морфологично оформена и способна за синтактично съгласуване, и за лексикологията – като акцентно-фонологична форма с предметно значение.

 

Централната роля на лексемата в езика най-ясно се проявява в учението за частите на речта, наричани още класове думи или лексико-граматични категории, където всички думи в езика се разглеждат като най-общо категоризирани в няколко (10 за съвременния български език) основни семантични класа, според това дали означават предмети, действия, качества и т. н. Принадлежността на всяка от думите към един от тези лексико-семантични класове изисква и съответно граматично оформяне (чрез морфологични форманти), изразяващи комбинирано присъщите за всяка от частите на речта граматични категории с възможностите за тяхното субектно-предикатно съгласуване при синтактичното им функциониране като т. нар. части на изречението. Думата като лексема е основен термин и в областта на словообразуването, както лексико-граматично – чрез деривационна афиксация, така и лексико-семантично – чрез конверсия, а също и в сферата на коренно-етимологичното означаване, като първично знаково единство от фонологично-коренно изразяване на етимонно-семантично съдържание в словесна лексико-граматична форма. Лексемата (като инвариант на думата в граматиката) се схваща в лексикологията предимно в нейната знакова функция на означаване или като символ, т. е. като граматически оформено единство на словесна форма (план на израза) и значение (план на съдържанието), но с акцент преди всичко върху съдържанието (смисъла и значението). Така специализираният езиковедски термин за думата, разглеждана от лексикологията във всички нейни значения, е лексема, но разбирана предимно в нейното предметно значение и значимост като символ. Затова и лексикологията най-често се схваща по същество като системна лексикална семантика, а езикознанието – като наука за езика като система от знакове-символи.

 

Обосноваването на централното място на думата в езиковата система е заложено в най-общото определение на езика като система от знакови единици. Още по дефиниция, системността и знаковостта на езика са двете негови фундаментални характеристики, т. е. езикът като цяло се състои от знакови единици, организирани в определени отношения помежду им (като система със специфична структура). От своя страна, всеки знак представлява своеобразно установено единство от означаващо и означаемо (известни още като план на израза и план на съдържанието или като форма и значение), образувано в определени отношения (и в плана на израза, и в плана на съдържанието) спрямо другите знакове в системната цялост на даден тип означаване. Най-разпространен, но и най-сложен тип означаване е езиковото означаване, чиито основни знакови единици са думите. Всяка дума в езика е знак, който се състои от изразяващо звучене и изразявано съдържание и съществува в определени отношения с другите думи-знакове в системното цяло на езика. Централната роля на думата в езика предполага изучаването ѝ от различни гледни точки от основните лингвистични дисциплини. Планът на израза или звуковата страна на думите се изучава субстанциално от фонетиката, а функционално – от фонологията, докато съдържателната страна на думите се изучава функционално от семасиологията (и ономасиологията), а субстанциално – от семантиката. Граматиката изучава формалната организация или строежа на думата – предмет на морфологията и формалните правила за фразовото съчетаване на думите в изречения, като предмет на синтаксиса. Всеки от основните аспекти на изучаване на думата, предмет на изброените лингвистични дисциплини, ясно показва, че и функционалността на фонологията, и формалността на граматиката във всички случаи се основават на смисловата цялост на думата. И обратно, всяко изучаване на смисъла в езика се свежда до изследване на значенията на взаимосвързани и граматически оформени акустични думи от семасиологията.

 

Основното предимство на знаковия характер на думата като символно единство от звучене-израз и значение-съдържание е, че това единство от две несъвместими (освен в човешкото мислене, звуково-материална и смислово-идеална) субстанции дава възможност за анализ както на плана на израза на езиковите единици под контрола на единството на смисъла и значението като определено съдържание, така и за изследване на плана на съдържанието им, свързано със съответния им план на израза.

 

От позицията на така разбирания знаков характер на езика, думата принципно се разглежда като най-важна структурно-семантична единица на езика, с която се именуват предмети, процеси, свойства. В структурно отношение думата се състои от морфеми (понякога дори и от една – като напр. там, вчера), от които тя се различава със самостоятелност и свободна възпроизводимост в речта, и представлява строителен материал за изречението, за разлика от което думата не изразява съобщение. Основен тип думи са простите пълнозначни (самостоятелни) думи (като напр.: дом, хляб, ходя, голям), които се характеризират със:

- структурна оформеност (наличие на собствено и единно ударение; погранично звуково сигнализиране; невъзможност за паузи вътре в думата и възможността за паузи между думите; непроницаемост, т.е. невъзможност за включване на друга дума в нейния състав и др.);

- семантична идиоматичност (арбитрарност на постоянната връзка между звуковия комплекс с определено значение);

- автономна номинативна функция, с която е свързана възпроизводимостта на думата в речта, нейната отделност и (дори при определени условия) способност да се проявява като минимално изречение.

 

Като обединяваща в себе си лексикално и граматично значение, думата принадлежи на определена част на речта, изразява в състава си всички предопределяеми от системата на даден език граматични значения (напр. прилагателните в българския език изразяват значения за род, число, членуване) и в езиците със словоизменение представляват съвкупност от всички негови граматични форми (словоформите ходя, ходиш, ходил и т. н. образуват един глагол ходя). В думата се фиксират резултатите от познавателната дейност на хората. Без думи е невъзможно не само изразяването и предаването на понятия и представи, но и самото им формиране. Значението на думата се проявява като обобщено разбиране на означаемия от нея предмет. В речта думата може да означава (типизирано) както целия клас от дадени предмети (Конят е животно), така и отделен (екземплярен) представител на този клас (Чий е този кон?). В значението на думата се проявяват диалектическите съотношения между общо и единично, устойчиво и подвижно. Устойчивостта на нейното значение обезпечава взаимното разбиране, подвижността (вариациите в конкретното значение на думата) позволява тя да се използва за именуване на нови обекти от действителността и се явява един от факторите за художествено словесно творчество. С подвижността е свързана тенденцията към многозначност на думата. Отношението на говорещия към именувания предмет образува емоционалния аспект на значението на думата, изразяващо чувства, субективно мнение на говорещия (срв. напр. хубавица и хубостница). Думите образуват в езика определена система, която се основава на граматическите признаци на думите (лексико-граматически категории), словообразувателни връзки (гнезда от сродни думи) и семантически отношения (синонимия, антонимия, омонимия).

 

+++

 

От всичко казано тук става ясно, че думата-лексема, взета самостоятелно (без контекст), може да се разбира и като лексема от дадена част на речта (глагол валя, вали или съществително валеж), и като словообразувателна възможност за нови думи (валеж, превалява), и като коренно-етимологично означаване (по валям, вална от и. е. *wol-), и като изречение (напр. Вали. или дори като заглавие на текст). Тези четири основни функции на думата като лексема определят сферите на нейните прояви, чрез които тя е едновременно и елементарна изразна възможност за всяко говорене (предикативно атрибутивно казване на нещо за нещо в ролите ѝ като една или друга част на изречението), и базова категоризация (по части на речта – знакова артикулативна атрибуция), и словообразувателна деривационна систематизация (на сродни думи в словообразувателни гнезда), и първично етимонно-коренно означаване. Това са основните функции на думата като име-название (лексема), валидни (като един вид обща граматика) за езика, тъй като всички те произтичат от предметното значение и се основават на думата-име, съдържателно разбирана като символ, както е представена на следната

 

От простите пълнозначни думи се различават други типове думи: по фонетичен признак – без ударение (напр. служебните: пред дървòто) и с повече от едно ударение (напр. сложните: àнтивоèнен); по морфологични признаци – производни (земен) и сложни (земноводни), които често са мотивирани (тяхното значение се предопределя от значенията на съставните части); по семантично-граматичен признак – служебни думи, лишени от фонетична самостоятелност и автономна номинативна функция. Различни структурни типове езикови единици: морфема – служебна дума – проста пълнозначна дума – производна или сложна дума – словосъчетание – свързани междинни случаи, не рядко прехождат един в друг.

 

При определянето на думата възникват и някои трудности, свързани с отделността на думата и нейното тъждество, тъй като съществуват различни типове думи: формалната и семантична определеност на думата в речта се отслабва, може да се изгубят ударението и фонетичната отделимост; граматичната форма на думата може да се състои от отделими елементи, външно приближаващи се до словосъчетание (аналитични форми от типа ще чета, бих чел); някои форми на пълнозначните думи не могат самостоятелно да образуват изказвания. Измененията на значенията на думата в речта затрудняват нейното отъждествяване (т.е. определянето дали дадена словоупотреба се отнася до една и съща дума или до друга омонимна дума) .

 

Отбелязаните до тук признаци на пълнозначната дума не са свойствени за всички думи във всички езици. Трудностите при определяне на единни критерии за отделимост на думата при всички езици провокират към опити за преразглеждане на възгледите за думата като основна структурно-семантична единица на езика. Едни учени определят думата в чисто формален план – като отрязък в речевата верига между две паузи (или шпации в текста), а други изобщо се отказват от думата като основно лингвистично понятие, приемайки за основна единица на анализа или минималната значима единица на езика (морфема или монема в терминологията на А. Мартине), или автономното синтактично образувание („синтактическата молекула“ на Ш. Байи, обединяваща ред пълнозначни и служебни думи). Обаче подобни опити да се замени думата с друга единица на езика се оказват безуспешни, тъй като научната ценност на понятието „дума“ се състои именно в това, че то обединява признаци, отделими в различни аспекти на езиковия анализ: звуков, смислов, граматичен. Думата е основен елемент на езика и за неговите носители представлява собствена реалност, а макар хората да говорят с фрази, те помнят и знаят езика преди всичко чрез думи, доколкото думите са средства за фиксиране в паметта и предаване в речта на знанията и опита на хората.

 

В заключение следва отново да се отбележи, че отделните формални и функционални аспекти на разглеждане на думата се изучават в тяхната взаимовръзка от лингвистичната дисциплина лексикология с превес на интереса към думата като оформена единица с предметно значение и, съответно, в символното единство на нейните основни функции – формиране на мислите, означаване и общуване. Такъв изследователски интерес към думата като символ води и до разбирането за лексикологията предимно като учение за словесно-езиковото означаване или като лексикална семантика. Думата е многостранна и прекалено сложна езикова единица в своята знакова същност като символно единство на означаващо (акустичен план на израза) и означаемо (смислов план на съдържанието). Традиционно, генералните подходи към нейното изследване са два. Едната възможност е да се изхожда от звученето на думата и да се установи какво тя означава в своите значения (семасиология). Другата възможност е да се избере характерно качество като съществен признак на съдържанието на думата и да се проследи с какво акустично название тя се е обединила (ономасиология). Тези два подхода представляват две противоположни и взаимодопълващи се гледни точки към това символно единство, каквото е думата, но самата тази теоретична възможност не трябва да подвежда към илюзорни предпоставки за отделно (и предварително) съществуващи мисловни съдържания, на които остава само да се дадат звукови названия или обратно.

 

Иван Касабов

 

Литература: Ф. дьо Сосюр, Курс по обща лингвистика; Ф. дьо Сосюр, Ecrits de linguistique générale, 2002, Gallimard.; П. Рикьор, Какво е текстът? // Литературата, 1994, № 1, (бълг. превод).; E. Cassirer, Philosophie der symbolischen Formen., I Tail: Die Sprache [1923], Darmstadt, 1964 (бълг. превод: Е. Касирер, Езикьт. Философия на символичните форми, С., Евразия, 1998), E. Cassirer, Language and Myth, Dover Publications Inc., New York, 1946.; L. Hjelmslev, Prolegomena to Theory of Language.; E. Benveniste, Problèmes de linguistique générale, Paris, I, 1966, II, 1974, (бълг. превод: Е. Бенвенист, Езикът и човекът, С., 1993: с. 110); L. Bloomfield, Language, New York, 1933; K. Buhler, Sprachtheorie, Jena, 1934.; W. Humboldt, Gesammelte Schriften, 1903-1936, S. W. Akademie Verlag.; Wittgenstein, Philosophical investigations, Oxford, 1953; A. Martinet, Eléments de linguistique générale, Paris, 1960; Ch. Bally, Traité de stylistique française, 2 éd., Paris, 1921; S. Ullmann, The principles of semantics, Oxford, 1951; J. Lyons, Semantics, Cambridge, 1977; А. Лосев, Философия на името (бълг. превод), Евразия, С. 1994; И. Касабов, Проблеми на общата лексикология, Изд. на БАН, С., 2013.; H. Bussmann, Lexikon der Sprachwissenschaft, 1990, Kröner Verlag; Русский язык. Энциклопедия, М. 1979.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Обратно към списъка