ДОВЕРИЕ/ИЗМАМА

 

ДОВЕРИЕ

 

Доверието е част от човешката форма на живот. То е толкова естествено, че обикновено остава незабележимо. Доверието привлича вниманието ни едва когато започне да ни липсва и по този начин се превърне в проблем. Доверието има много лица. Ние всекидневно сме изправени пред въпроса дали да имаме доверие на приятели, колеги и роднини, на медии, банки, застрахователни компании, търговци, бизнес партньори, на лекари и клиники, на педагози, училища и университети, на държавни институции, политически партии, на следователи, прокурори и съдии, на международни институции и пр. Затова е трудно, ако не и невъзможно, да се изработи единно понятие за доверие. Във всеки случай обаче е добре известно, че доверие може да се губи, но може и да се изгражда наново. Знаем също така, че веднъж загубено, доверието се възстановява много трудно.

 

И така, строго погледнато, ние не можем да не се доверяваме. В ранната фаза на своя живот всеки от нас зависи от любовта и грижите на други хора, най-често на своите родители. Като малки деца можем да оцелеем само благодарение на безусловното доверие в средата, в която растем, и най-вече в хората, които ни отглеждат. Без „изначалното доверие“ в света като гостоприемно и отзивчиво към нашите потребности и желания място, едва ли бихме могли да просъществуваме.

 

Има и друго елементарно основание да приемем доверието за вътрешно присъща характеристика на човешката форма на живот. Хората са действащи същества, а доверието е част от структурата на човешкото действие. В тази структура могат да бъдат разграничени три основни елемента. Първият е целеполагане. За да започне дадено действие трябва най-напред да си представим някакво бъдещо, все още ненастъпило, но желано от нас състояние на света. Вторият елемент е проектиране. Трябва да си представим, че настъпването на това бъдещо състояние зависи от нашата активност. На трето място идва самоактивирането. То представлява волево задействане на ума и тялото ни за постигане на поставената цел. Всяко действие протича в определен времеви интервал. Докато действаме разчитаме  на това, условията на действието да не се променят съществено така, че едни евентуални промени да осуетят постигането на целта, която сме си поставили. По времето на осъществяването на дадено действие условията, при които протича то, трябва да останат ако не непроменени, то поне предвидими за нас.

 

Съществуват обективни дадености, на чиято неизменност няма как да не разчитаме. Макар това да не е логически изключено, ние сме уверени например, че в рамките на живота ни нашата галактика няма да колабира вследствие на космическа катастрофа и че планетата ни няма да изчезне внезапно. Уверени сме също така, че слънцето ще изгрее и утре, че и утре ще продължи да действа законът на гравитацията и че земната атмосфера и занапред ще съдържа необходимото за живота ни количество кислород. Разчитаме и на редица елементарни социални институции и конвенции, поддържащи някакъв ред във всекидневието. Така например, ако нямаме допълнителна информация, разчитаме, че и утре в нашето населено място ще има ток и вода, че в нашия град ще работи общественият транспорт, че магазините ще бъдат отворени, че ще има дежурни полицаи, пожарникари и медици. С една дума, тъй като имаме нужда от предвидимост, това да разчитаме на нещо е неизбежно. В края на краищата няма как във всеки отделен случай и с оглед на всяко следващо действие да проверяваме дали дадени обстоятелства, хора или порядки позволяват да разчитаме на тях.

 

Предвидимостта, която търсим, обаче никога не е абсолютна. Никога не можем да изключим напълно, че все едно дали по наша вина или по силата на независещи от нас обстоятелства може да се случи нещо абсолютно неочаквано, което да осуети осъществяването на намеренията ни. Да разчиташ на нещо или на някого е по принцип рисковано. Ние живеем като постоянно оценяваме малки и големи рискове.

 

Рискът да разчиташ на някого изглежда е по-голям от риска да разчиташ на нещо, което не зависи от хора. Другият, на когото разчиташ, просто винаги може по една или друга причина да реши да не отговори на очакванията ти. Във всекидневието обаче постоянно ни се налага да разчитаме на други хора. Разчитаме, например, че онези, с които взаимодействаме, няма да се опитат да ни  убият, наранят, ограбят и изобщо да ни навредят по някакъв начин. Разчитаме, че според взаимните ни уговорки ще дойдат на време на уговорена среща, ще направят или няма да направят нещо, ще кажат или няма да кажат нещо. В основата си разчитането е зависимост от други хора по простата формула А разчита на В да направи или да не направи С.

 

Доверието има място там, където имаме работа със съзнателни дейци със свободна воля и към които имаме нормативни очаквания. На това място е необходимо едно уточнение. Към човешките постъпки имаме или прогностични, или нормативни очаквания. Прогностични са очакванията на базата на предишен опит. Нормативни пък са очакванията на базата на формални правила или доброволно поети задължения. Можем да разчитаме на хора и на обективни природни или социални фактори, но можем да имаме доверие само на хора и човешки институции. Ако нещо, на което разчитаме, не отговори на очакванията ни, се чувстваме разочаровани. Ако някой, на когото имаме доверие, не отговори на нормативните ни очаквания, се чувстваме предадени.

 

Доверието става проблем или когато се отнасяме с недоверие към хора или институции, на които би трябвало да имаме доверие, или когато се доверяваме на хора или институции без да имаме основания за това. По тази причина не може да се каже еднозначно дали доверието е добро или лошо нещо. От една страна е добре да имаме доверие в другите хора и в институциите, защото това улеснява сътрудничеството ни с тях. От друга обаче е лошо да се доверяваме на хора или институции, които не заслужават доверие и са готови да злоупотребят с него. В нашето всекидневие се срещат повече от достатъчно примери за най-разнообразни злоупотреби с доверие – телефонни, банкови и компютърни измами, използване на непозволени стимулиращи средства в спорта, издаване на фалшиви дипломи и какво ли още не. Така щем или не щем всекидневно сме принудени да решаваме има ли основания да дадем доверието си на някого или не, тоест трябва постоянно да си отговаряме на въпроса кой заслужава доверие.

 

Преди да разгледаме въз основа на какви критерии решаваме въпроса за основанията да дадем доверие на някого, нека най-напред да се опитаме да изясним какво значи да имаш доверие на някого? За момента този въпрос се поставя само по отношение на доверието към индивиди. На социалното доверие, доверието в обществени институции, ще се спрем отделно.

 

Да имаш доверие на някого най-напред означава да вярваш, че той е добронамерен към теб и няма да злоупотреби с информация, която може да ти навреди. Добронамереността обаче е крехко и уязвимо благо. Тя лесно може да отстъпи на заден план или да изчезне напълно под влияние на страх, шантаж, завист, алчност, болни амбиции, отмъстителност, глупост и пр.

 

Да имаш доверие на някого означава по-нататък да вярваш, че в поведението си той ще спазва определени общоприети морални, правни и административни норми. Такива норми са например общите морални изисквания за избягване на вербалната и физическа агресия, за респект към другия, за учтивост, честност и пр., както и специалните морални изисквания, свързани с определени професионални роли. Такива са например изискванията за спазване на лекарска и адвокатска тайна.

 

Човек има доверие на някого когато вярва, че другият казва истината. Това значи не просто, че думите му отговарят на фактите, но и че изобщо онова, което другият казва, не е произволно, а има основания, които самият говорител смята за валидни. Освен това доверието включва увереност, че другият не лъже, тоест не преиначава и не изопачава истината с цел да извлече полза за себе си.

 

Да имаш доверие на някого означава да вярваш, че другият казва това, което мисли, и не казва онова, което не мисли. Това, простичко казано, означава да вярваш в неговата искреност.

 

Най-сетне, но не на последно място по значимост, доверието се отнася до обещанията, които по неизбежност си разменяме с другите. За разлика от обикновеното обявяване на намерения, даването на обещания е доброволно поемане на задължения. Затова доверието в обещанията на другия зависи както от неговата искреност и правилна преценка при тяхното даване, така и от волята и енергията му при тяхното изпълнение.  Да имаш доверие на някого означава да вярваш, че обещанията, които другият дава, са искрени и разумни. Обещанията са искрени когато в момента, в който ги дава, другият наистина има намерение да ги изпълни. Те са разумни когато другият е преценил, че изпълнението на обещанията му зависи от него и че е по силите му да ги изпълни. Доверието, свързано с обещанията, зависи не само от тяхното даване, но и от тяхното фактическо изпълнение. Ето защо да имаш доверие на някого означава да вярваш, че другият ще действа добросъвестно и отговорно и ще направи всичко, което е по силите му, за да изпълни своите обещания, тоест да изпълни задълженията, които е поел.

 

Към изброяването на условията, на които се крепи нашето доверие в другите хора, бих добавил три уточнения. Първото е, че не е задължително доверието в дадена личност да бъде цялостно и безусловно. Възможно е да имаш доверие на някого за едно нещо и да му нямаш доверие за друго. Второ, ако онзи, на когото човек дава доверието си, знае това, самото това обстоятелство може (но не по необходимост) да укрепи и засили ангажимента му и така допълнително да даде основания за доверие в него. Това става обикновено, когато между хората има взаимно доверие. Най-добра основа на взаимното доверие между хората е приятелството. На трето място, доверието може да се отнася както за поведението на другите, така и за нашето собствено поведение. Когато трябва да се справяме със задачи, за които не сме уверени че са по силите ни или когато имаме предишен негативен опит от неуспех, ние се чувстваме разколебани в собствените си възможности и нямаме пълно доверие в себе си. Със сигурност има повече от един начини за преодоляване на недостатъчното доверие в себе си, но сякаш най-добрият от тях е личният опит на успеха. Човек просто трябва да има смелостта да започне и волята да продължи онова начинание, за което няма увереност, че е по силите му.

 

Нека сега се върнем към житейски важния въпрос за основанията да дадем доверието си на някого. Обикновено решаваме кой заслужава нашето доверие като използваме три критерия: а) добронамереност; б) компетентност и в) надеждност. 

 

Трудно, ако не и невъзможно, е да си представим човек който би дал доверието си на някого, за когото знае, че има лоши намерения към него, още повече ако вече е изпитвал на гърба си вредни последици от неговите злонамерени действия. Обратно, човек по-лесно би дал доверието си на някого, за когото знае, че е добронамерен към него и е доказал това с делата. Истинският проблем с добронамереността обаче възниква когато или не знаем дали другият има добри намерения към нас, или не сме сигурни, че това е така. За решаването на този проблем едва ли може да се посочи общовалиден начин – то зависи от житейската опитност и от нивото на практическата мъдрост, до които човек е достигнал.

 

Преценката ни за компетентността на даден човек също зависи от нашите собствени знания и социален опит. В историята на човешките общества в редица важни сфери на живота са били търсени и създавани институционални гаранции за компетентност. Социалното доверие, тоест доверието между хората от дадена общност, се крепи на определени, често ритуализирани практики на редовно себеуверяване в колективната идентичност на групата. През античността тези практики са изключващи – доверие се изгражда само между участниците в дадена общност. В християнския свят те са включващи – утвърждава се доверието, че всички ние сме в добрите ръце на Бога. В предмодерните съсловни общества доверието се крепи на моралните кодекси на отделните съсловия като всеки си знае къде му е мястото и как трябва да действа съобразно това място. В модерния свят рамката на социалното доверие се задава от институциите на националната държава. Дали и доколко институционалните гаранции за компетентност са достатъчни, за да породят доверие, е сложен и като че ли постоянно открит въпрос.

 

Под надеждност разбирам увереността, че другият ще спазва обещанията си и изобщо ще изпълнява ангажиментите, които доброволно е поел. Както при оценката на компетентността, така и при оценката на надеждността тук освен личен опит и зряла индивидуална способност за съждение, са необходими колективни форми на организация и институционални гаранции. Само с тях у индивидите може да се поддържа увереност, че например пожарникарят знае как да действа в случай на пожар и ще действа адекватно винаги, че съдията познава законите и процедурите по тяхното и прилагане и ще ги следва стриктно във всеки отделен случай, че лекарят знае да разпознава болестите, знае да ги лекува, следва протоколите за тяхното лечение и винаги ще ги прилага.

 

При нашите индивидуални преценки за добронамереността, компетентността и надеждността на даден човек, въз основа на които решаваме дали да му дадем нашето доверие, очевидно решаваща роля играе миналият опит – индивидуален и колективен. В този минал опит можем да намерим различни основания за доверие. Ако в миналото някой е проявявал лична привързаност, съпричастност, доброжелателност и изобщо добро отношение към нас, това са много сериозни основания да му дадем нашето доверие. Ако в миналото сме ставали свидетели на прояви на човешка почтеност, чувство за дълг и отговорност, спазване на дадени обещания и поети задължения от страна на другия, това също изгражда и укрепва доверието ни в него. Ако наред с това сме виждали как някой, воден от своя рационално разбран личен интерес, спазва действащите правила за поведение в дадена социална роля и така отговаря на нормативните очаквания към него, това би подсилило нашето доверие и би обезсилило недоверието ни към него.

 

Каквото и да си мислим за бъдещето, до неговото настъпване елементът на несигурност в нашите очаквания не може да бъде сведен до нула, което значи, че по логически причини винаги ще се намират основания за недоверие. Доверието, както и недоверието не са абсолютни, а винаги само относителни величини. Ето защо в нашите житейски решения винаги има някакъв коефициент на доверие и някакъв коефициент на недоверие. Ако приемем, че винаги има и основания за недоверие, напълно разумно е там, където има нормативни изисквания към действията на индивидите и функциите на институциите дейците, да се упражнява контрол. Колкото по-сложни са индивидуалните и особено институционалните действия, толкова по-голям разход на време, енергия и материални средства изисква контролът. Съответно колкото по-високо е доверието в индивидите и институциите, толкова по-малко разходи са необходими за контрол и отчетност. При прекомерното усилие за всеобхватен контрол на държавата се проявява един отдавна познат във философията, но в основата си нерешим проблем – проблемът за контрола върху контрольорите. Накратко, социалното доверие икономисва ресурси. Страните, в които то е високо, по-правило се радват на стопански просперитет и висок жизнен стандарт.

 

Може би най-важният аспект на социалното доверие в наши дни е политическият. В основата на всички институции на властта в съвременната либерално-демократична правова държава, каквато е нашата страна, лежат доброволното участие на гражданите в управлението на общите дела и върховенството на правото. Както политическото участие, така и спазването на правовия ред предпоставят висока степен доверие на гражданите в обществените институции. Това доверие има две страни – първо, увереност, че конституционно-правовия ред е справедлив и защитава достойнството, правата и свободите на всички граждани и второ, разбиране, че неговото опазване, поддържане и укрепване е право, дълг и отговорност на същите тези граждани. За разлика от всевъзможните видове диктаторски режими, които изискват от гражданите само подчинение на властта, либерално-демократичният правов ред е режим, който изисква от гражданите много повече – разбиране и ангажиране с общите дела. В замяна на това той осигурява две ценни публични блага – траен граждански мир и конституционно гарантирана равна мяра на свободата за всеки. Най-напред либерално-демократичната правова държава създава условия хора с много различни ценности, убеждения и светогледни ориентации да живеят в мир помежду си и смяната на властта в държавата да става по ненасилствен път. На второ място тази държава позволява при преследването на своите частни цели и идеали всички граждани да се ползват в еднаква степен от прокламирани от конституцията и защитени от закона права и свободи.

 

Въпреки очевидната полза от либерално-демократичния правов ред за всички, този ред обаче все пак си остава уязвим. Той е изложен на две донякъде свързани помежду си постоянни опасности. Едната от тях е потъването на гражданите в частните им дела, загубата на интерес към участие в устройството на общите дела и чисто потребителското отношение към публичните блага. Другата опасност е подкопаването на доверието в обществените институции. За него могат да се намерят разнообразни причини – неспособност на институциите да изпълняват предписаните им функции, приемане на несправедливи и неефективни закони, неспазване на обявени правила и процедури, незачитане на легитимни групови интереси както и на дадени обещания и постигнати споразумения.

 

Към тези две системни опасности за либерално-демократичната правова държава се прибавя и една трета, исторически нова опасност, която идва от възхода на социалните мрежи. В социалните мрежи всеки човек може сам, без никакъв филтър да разпространява каквито си иска информации и мнения. На полето на социалните мрежи се води безпощадна война за вниманието на другите. В тази война най-много се ценят крайните мнения и поради това спонтанно възниква един вид състезание по радикализъм. Това неизбежно води до радикализация на позициите на политическите  актьори – партиите и на техните избиратели, което пък от своя страна влече след себе си силно емоционализиране на политическата реч. Радикализацията затруднява много разбирателството и сътрудничеството между различни обществени групи трудни. Тя руши общото пространство на публичността и подкопава условията за диалог. Възможността да се води диалог обаче е най-важното условие за съществуването на либералната демокрация.

 

Изводът, който може да се направи от казаното до тук би изглеждал така: освен че е необходим елемент на човешката форма на живот, доверието е ценно благо както в междуличностните, така и в обществено-политическите отношения. По тази причина за съхраняването, утвърждаването и укрепването на доверието трябва да се полагат постоянни грижи.

 

 

Франсис Фукуяма: Доверие. Обществените ценности и създаването на благосъстояние. София 1997. Киерон О‘Хара: Доверието: Новата криза на обществото. София 2004. Onora O’Neill: A Question of Trust. The BBC Reith Lectures 2002. Cambridge University Press 2002. Niklas Luhmann, Michael King: Trust and Power. Polity 2017.

 

Христо П. Тодоров