УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Категорията „достойнство“ (лат. dignitas) е една от най-важните категории на морала. Затова тя е предмет на специален интерес от страна на етиката – науката за морала. Понятието „достойнство“ има място също в правото и политиката. С него се дава израз на идеята, че дадено същество, група или организация има незаменимо ценно и заслужаващо специална защита битие.  

 

В традицията на западното морално-философско мислене най-голямо внимание се отделя на достойнството на човека. Категорията „човешко достойнство“ служи като образец за разбирането на достойнството във всеки друг смисъл. В своето знаменито произведение „Реч за достойнството на човека“ (1486) италианският философ Джовани Пико дела Мирандола (1463 - 1494) развива една станала класическа концепция за човешкото достойнство. Главната идея може да се изрази обобщено така: докато поведението на всички останали същества е обусловено изцяло от качествата, които определят техния вид, човекът е неустановено същество, способно само да решава как да постъпва. Така човешкото достойнство, тоест уникалността на човешкото битие и свързаното с него изискване за зачитане на тази уникалност, се корени в свободата на волята. Този възглед следва от основното положение на християнската антропология, според което човекът е създаден „по образ и подобие“ на Бога.

 

Продължавайки традицията на Пико дела Мирандола, моралната философия от епохата на Просвещението подчертава ключовото значение на разграничението между значимостта на вещите за нас, от една страна, и на човешките същества, от друга. В своето произведение „Основи на метафизика на нравите“ (1785) германският философ Имануел Кант (1724 - 1804) пише: „Онова, което се отнася до общите човешки склонности и потребности има пазарна цена; това, което и без да се предпоставя някоя потребност, е съобразено с известен вкус, т. е. със задоволство от простата безцелна игра на духовните ни сили, има цена на предпочитанието; това обаче, което съставлява условието, единствено при което нещо може да бъде цел само по себе си, има не само относителна стойност, т. е. цена, а вътрешна стойност, т. е. достойнство.“ (с. 92) На друго място, в своето главно етическо съчинение Кант формулира нормативното изискване да се отнасяме към всяко човешко същество не като към вещ, а като към самоцел: „В цялата вселена всичко, което искаме и върху което можем да въздействаме, може да се употреби и само като средство; единствено човекът и с него всяко рационално създание е цел сама по себе си.“ (с. 132)

 

Според Кант да имаш достойнство не означава да си носител на някакво особено природно качество, което може да се придобие или загуби и което едни хора имат в по-голяма степен от други. Да имаш достойнство означава да бъдеш личност и като такъв да бъдеш член на моралната общност на хората. Това предполага, че на всеки един човешки индивид се приписва безусловно признатата от другите способност (все едно дали актуална или потенциална) да говори от свое име и да взема решения за себе си и за своя собствен живот. Достойнството означава, че всеки член на човешкия род има монополното право сам да дава отговор на въпроса Кой съм аз?, тоест сам да дефинира своята идентичност. Точно въз основа на това право на самоопределение или въз основа на личната автономия, става възможно индивидите свободно да поемат задължения пред другите и да носят пълна отговорност за своите постъпки. С понятието „човешко достойнство“ както в морален, така и в правен план се защитава по безусловен начин не само индивидуалният човешки живот и личната неприкосновеност на всеки човек, но и неговото право сам да определя целите на живота си, да му придава смисъл и да реализира с действията си този смисъл. Правото на свободна самореализация на индивида представлява най-високият морален идеал на модерната епоха. В светлината на този идеал всяка принуда над индивида – все едно физическа или психическа – е неприемлива и морално осъдителна.

 

Концепцията за човешкото достойнство е залегнала в основата на модерния конституционен ред. Системата от неотчуждаеми човешки права, която е интегрална част от конституциите на съвременните държави, е реализация на тази идея. Конституционно прокламираните и защитени основни права на гражданите – правото на живот, правото на телесна и лична неприкосновеност, правото на неприкосновеност на жилището, тайната на кореспонденцията, свободата на движение, правото на избор на местоживеене, правото на справедлив процес, правото на адвокатска защита, презумпцията за невинност, свободата на съвестта и на вероизповеданието, свободата на словото, свободата на събранията и на сдружаването и пр. – очертават конкретните начини на онова непроизволно, изключително третиране на всеки един човешки индивид, което се изисква от идеята за човешко достойнство. Ето защо би могло да се каже, че човешкото достойнство е обобщено право, а именно на правото да имаш права, правото винаги да бъдеш разглеждан и третиран от другите хора като независима и свободна личност. В наши дни както в теорията, така и в конституционната практика е общоприето, че човешките права са универсални. Това значи, че всеки един човек, независимо от неговите раса, пол, възраст, религия, национална, културна или друга принадлежност, е носител на правото да има права единствено на основание на това, че е част от човешкия род. Идеята за универсалност на правата е намерила израз в Общата декларация за правата на човека, приета от ООН през декември 1948 г. и подписана от повечето страни - членки на тази международна организация.

 

Правата представляват позволения за отделния човек да живее и да действа свободно, без принуда и страх от принуда. Тези позволения обаче получават действителна сила само когато всички останали без изключение спазват определени забрани, с които се ограничава тяхната свобода. Така например правото на неприкосновеност на личността се крепи на безусловната забрана да се извършват посегателства върху тази неприкосновеност. Или пък тайната на кореспонденцията се крепи върху забраната да се нарушава тази тайна. Като прокламира система от човешки права в своята конституция, държавата поема пред своите граждани задължението да защитава тези права винаги и за всеки един свой гражданин. Изпълнението на това задължение се състои в поддържането на постоянна готовност на държавата със своите закони и със своите институции да предотврати или накаже всяко посегателство върху правата на когото и да било. Държавните институции на наказателното правосъдие и на опазването на публичния ред имат за своя главна задача опазването на правата на гражданите. Ако някой реши да извърши посегателство върху нечие право, държавата следва да изпълни своето конституционно задължение и да му попречи да го направи или ако не успее да му попречи, да му наложи наказание. От само себе си се разбира, че модерната либерално-демократична държава е поела задължението самата тя да не нарушава правата на гражданите. Посегателствата върху правата от страна на демократичната правова държава би я делегитимирало в очите на гражданите и би я принизило до произволна власт и диктатура.

 

Наред с това, че незаменимата ценност на индивида, въплътена в категорията „човешко достойнство“, се защитава и поддържа от моралния и правовия ред, тя се и преживява в определена форма от самия индивид. Тази форма е самоуважението, непосредственото усещане за ценността на собствената личност, което обикновено наричаме „чувство за лично достойнство“. Това чувство „страда“, когато с определени обществени норми и порядки, с колективни или индивидуални действия, чрез устна или писмена реч остане непризната подобаващо или бъде оспорена и отречена вътрешно присъщата ценност на личността. Незачитането на тази ценност е унижение и се преживява от онзи, който става жертва на унижение, като нещо дълбоко болезнено. За да могат да живеят пълноценно, за да могат да действат и изобщо за да участват в моралния ред на своята общност, хората имат нужда от вътрешната увереност, че животът им има стойност за другите, а поради това и за тях самите. Ето защо сякаш по силата на някакво негласно споразумение ние очакваме един от друг такова поведение, което като минимум не поставя под съмнение и не отрича ценността на личността на всеки един от нас.

 

Достойнството на човека може да бъде уязвено по много различни начини. Най-драстични от тях са практиките на пълно опредметяване на хора чрез принизяването им до вещи и стоки. Такива практики са робството, търговията с хора, принудителната проституция, търговията с човешки органи и пр. Човешкото достойнство страда обаче и в редица други, може би не толкова крайни случаи – посегателството върху правата, физическото насилие, психичният тормоз, принудителното поставяне в зависимост от чужда воля, несправедливото наказание, отказът на признаване или недостатъчното признаване на заслуги и постижения, дискриминационното третиране, нанасянето на обиди, увреждането на репутацията и доброто име на човека, бруталното нахлуване в личния свят на човека и разкриването на тайните му против неговата воля, злонамереният присмех, подигравката с религиозни вярвания или други убеждения и пр. – всичко това са начини да се уязви достойнството. Пред тези и много други форми на накърняване на човешкото достойнство нашият съвременен морален и правов ред е издигнал високи институционални бариери. Не всички бариери от този род са безспорни. Така например днес се спори много за т. нар. „политическа коректност“ – нормативно наложените ограничения върху публичната реч, с която се накърнява достойнството на определени обществени групи. Проблемът е, че изискването за политическа коректност влиза в конфликт с общоприетата в демократичните страни свобода на изразяването.

 

Достойнството на човека може да пострада и в резултат на негови собствени действия. В редица случаи, когато хората действат в разрез със собствените си морални убеждения и не покриват собствените си морални изисквания към себе си, когато доброволно се поставят в зависимост от чужд произвол, те губят себеуважение, изпитвайки онези вътрешни страдания, които неслучайно наричаме тъкмо „угризения“ на съвестта. Когато сами вършим онова, което смятаме за унижаващо човешкото достойнство, ние губим собственото си достойнство.

 

В наши дни в областта на биоетиката се води остра дискусия по въпроса дали категорията „човешко достойнство“ не би следвало да се отнася не само за родените човешки индивиди, а и за човешкия зародиш. Има няколко често привеждани аргумента в полза на тезата за разширяването на приложението на категорията „човешко достойнство“ и върху човешкия живот преди раждането. Ето три от тях. Най-напред лесно може да се констатира, че нашият морален и правов ред предписва специално третиране не само на живите хора, но и на починалите, на които отдаваме специална почит. На фона на това никак не е трудно да се приеме, че всички форми на човешки живот, включително тези преди раждането и тези след смъртта, би следвало да попаднат под изискването за зачитане на човешкото достойнство. Според втория аргумент още от момента на зачеването човешкият зародиш има в потенциалност всички наследствени дадености, необходими, за да се развие от него действителен индивид. Третият аргумент пък казва, че от зачеването до раждането и после чак до смъртта преминава през различни фази на развитие един и същ идентичен на себе си индивид. С тези и други аргументи се подкрепя изискването за абсолютна морална и правна защита на човешкия зародиш, равна на тази, от която се ползват родените хора. От подобен възглед следва забрана за всички възможни форми на унищожаване или манипулация на човешки зародиши. В повечето съвременни държави обаче е прието и е законодателно закрепено противоположното схващане, според което на човешкия зародиш все пак не може да се припише достойнство, равно на онова, което приписваме на родените индивиди. Ето защо моралната и правна защита на човешкия живот в неговата фаза преди раждането трябва да бъде не абсолютна, а степенувана. С това се създава възможност за позволеност на абортите, изследванията с ембриони, добиването на клетки от човешки ембриони и манипулирането на наследствеността с медицинска цел.

 

Имануел Кант, Основи на метафизика на нравите, София 1974; Имануел Кант, Критика на практическия разум, София 1974; Джовани Пико дела Мирандола, За достойнството на човека, София 2015.

 

 

Христо П. Тодоров