УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

ДОБРО

 

Категорията „добро“ заедно с нейната противоположност „зло“ са основополагащите категории на морала, така както например категорията „истина“ е основополагащата категория на познанието, а категорията „красиво“ – на изкуството. Всяка една система от морални норми, каквото и да е нейното съдържание, предполага разграничение между добро и зло. Без такова разграничение не е възможно да се формулира каквато и да било идея за морално дължимо, за похвално и съответно за морално осъдително поведение.

 

В историята на етиката съществува дълга традиция, в която доброто и злото се разглеждат като обективни начала, които имат своя собствена форма на съществуване и могат да бъдат познавани независимо от реалната практика на морално оценяване. Тъкмо защото са отвъд тази практика и не се извеждат от нея, те могат да служат като абсолютни отправни точки на моралното оценяване на дадени постъпки или черти на характера. Наричаме тази традиция в етиката „метафизическа“. Според християнската етика, една етика, която разглежда морала като вкоренен в религиозната вяра и намира основанията на моралните норми във волята и мъдростта на един всемогъщ Бог, доброто и злото са именно такива обективно съществуващи начала на мирозданието. Доброто се олицетворява от Бог, а злото от дявола. Така в човешките решения и човешките дела намира израз всемирното противоборство между Божественото и дяволското начало.

 

Християнството отхвърля като ерес възгледа на манихеите – една от ранните християнски секти, според който тези начала са еднакво изначални и еднакво мощни, Този в основата си дуалистичен възглед подкопава основите на християнския монотеизъм. Християнството приема, че злото заедно с неговия носител е нещо вторично, производно от доброто, а в известен смисъл дори и недействително. С оглед на това пред християнската етика застава един труден проблем – проблемът за произхода на злото и за причините за наличието на зло в света. Пита се, защо след като светът е творение на един едновременно всемъдър, всемогъщ и безкрайно добър Бог, в света все пак има зло. Наличието на зло поставя под въпрос едновременната даденост на тези три характеристики на Бога. Един всемъдър Бог знае по непоколебим начин какво е зло и тогава злото ще го има в света не поради незнание – тогава Бог или не може или не иска да направи така, че в света да тържествува само доброто. Един всемогъщ Бог обаче може да направи всичко, което иска и за него няма невъзможни неща. Заедно с това не можем да си представим как един безкрайно добър и безкрайно обичащ хората Бог може да иска в света да има зло – такъв Бог просто не може да създава зло. Трудността идва от това, че при тези условия Бог, или не е всемогъщ или не е безкрайно добър.

 

За да се намери решение на тази трудност, в християнската философия са развити специален клас защитни разсъждения, които имат за цел да предложат един вид „оправдание“ на Бога с оглед наличието на зло в света. Тези разсъждения се наричат „теодицеи“. Гръцката дума „теодицея“ означава буквално оправдание на Бога. Една от най-старите и най-широко известни теодицеи е предложена от Аврелий Августин (354-430). Според Августин злото се появява в света поради погрешната употреба от страна на човека на свободната воля, която той е получил като добър дар от Бога. Наистина под формата на заповеди човекът е получил от Бог абсолютни морални ориентири, но наред с това на него му е дадена и свободата сам да решава дали да ги следва или не. Това разсъждение дава обяснение за злините, които произтичат от човешките действия, но има и злини, които са независими от човешката воля и човешкото действие. Такива злини са например природните катаклизми, епидемиите, физическата болка и страданието. Германският философ Готфрид Лайбниц (1646 - 1716) развива теория, според която хората живеят в най-добрия възможен свят, в който злото има определени функции. То трябва най-напред да позволи на хората да направят разликата между добро и зло и после да ги подбуди да се пазят от вредното и да се стремят към полезното. Все в същия дух от гледна точка на християнската картина на историята, според която историята има своя крайна цел, без злото в края на историята не би могло да възтържествува доброто. Тази идея е защитена особено ярко във философията на Георг В. Фр. Хегел (1770 - 1831).

 

Както в много други области на живота, през последните две-три столетия и в етиката се наблюдава дългосрочен процес на постепенно намаляване значението на религията и философията, който в социологията се нарича „секуларизация“. В хода на секуларизацията на етиката метафизическият възглед за доброто и злото постепенно отстъпва място на един много по-непретенциозен възглед, близък до всекидневните употреби на тези две думи. В съвременната морална философия преобладава едно разбиране за доброто и злото, според което „добро“ и „зло“ са особен вид предикати. Тези предикати са езикови изрази, с които хората характеризират и класифицират определени цели, намерения, постъпки или черти на човешкия характер. Най-напред предикатите „добро” и „зло” имат място във всекидневната реч и намират широка употреба извън морала. Ние казваме, че дадено събитие или действие (напр. печалбата от лотарията или пък високото парично възнаграждение) е добро за някого. Казваме също така, че даден предмет е добър с оглед на някаква функция (напр. оръжието е добро за точна стрелба на далечно разстояние). Често казваме още, че някой е добър в упражняването на някаква дейност (напр. в играта на карти или в карането на ски). При такива употреби неизменно се изисква посочването на това, в какво отношение нещо е добро. За такива предикати, които изискват допълнително посочване на отношението, в което предикатът характеризира нещо, в логиката е прието да се казва, че са двуместни, или по-общо, че са многоместни. Когато се използват извън морала думите добро и зло (или лошо) функционират винаги като многоместни предикати. Ясен индикатор за това, че в даден случай имаме многоместен предикат, е обстоятелството, че той може да се степенува. Това показва, че неговата употреба е относителна.

 

Двуместните предикати „добър” и ”лош” се употребяват в морален смисъл, когато се използват като едноместни предикати, тоест когато употребата им е абсолютна, а не относителна. Такава употреба не позволява степенуване. Когато казваме например, че Иван е добър човек, ние имаме предвид, че той е добър в морален смисъл и за това не се изискват никакви допълнителни уточнения. Моралната оценка за някого като добър или лош предполага съществуването на споделена от хората от дадена общност идеална представа за морално добър човек, която понякога наричаме морален идеал. Тази представа възниква спонтанно в хода на дългия съвместен живот на общността, предава се от поколение на поколение и по правило е доста трудно променлива. Макар и трудно обаче, моралният идеал все пак се променя. Той е различен в зависимост от културните и религиозните принадлежности и в зависимост от историческата епоха. Всяка една достатъчно устойчива човешка общност генерира свой морален идеал и организира съвместния живот на хората съобразно неговите изисквания. Един от трудните и много оспорвани въпроси в етиката е въпросът дали има и дали изобщо е възможен универсален морален идеал. Ако такъв идеал действително има, това би означавало, че има представи за добро и зло, които са валидни за цялото човечество.

 

Съдържанието на моралния идеал задава ориентирите на желателното поведение в дадена човешка общност. Съобразно този идеал се организира социализацията на децата и младите поколения. Целта на моралното възпитание е те да придобият устойчиви склонности към извършване на социално желателни и към въздържане от социално нежелателни постъпки. Култивирането на такива склонности и превръщането им в трайни черти на характера е предпоставка за успешна интеграция на индивидите в общността и в крайна сметка за пълноценен живот. Усвоените и превърнали се в трайни черти на характера склонности към извършване на добри постъпки – постъпки, които благоприятстват постигането на някакви общопризнати и ценени от всички членове на общността блага – се наричат „добродетели“.

 

В етиката съществува една дълга традиция, водеща началото си от Аристотел (384 - 322 пр. Хр.), която поставя в центъра на размишленията върху морала понятието добродетел. Водещата идея на тази „етика на добродетелта“ е, че добрите постъпки се вършат от хора с добродетели, така че главният въпрос е как хората да бъдат възпитани в духа на добродетелите на своята общност. В модерната епоха етиката на добродетелта в голяма степен губи влияние в полза на алтернативната програма на т. нар. „етика на дълга“, чийто родоначалник е Имануел Кант (1724 - 1804). През последните десетилетия на ХХ век обаче благодарение усилията на автори като Филипа Фут (1920 - 2010), Аласдър Макинтайър (1929), Питър Гийч (1916 - 2013) и др. се наблюдава възраждане на Аристотеловата традиция в етиката и нов възход на етиката на добродетелта.

 

Христо П. Тодоров

 

 

Обратно към списъка