УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Демокрацията е най-лошата форма на управление,

с изключение на всички останали форми,

опитвани някога.

Уинстън Чърчил

 

Думата означава, буквално, „народна власт” или „власт на народа”. Коренът е гръцки: от „демос” (народ) и „кратос” (власт). Както думата, така и явлението датират от антична Гърция. В съвременното политическо говорене, думата се утвърждава след XVI в., навлизайки в политическите дискусии през френския език.

 

Нещата обаче са доста по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед. Затова дискусиите и споровете по темата демокрация текат (с някои значими прекъсвания) вече около две и половина хилядолетия.

 

Онова, което „демокрация” не означава е „каквото каже народът – това ще е”. Това е тълкуванието на българския телевизионен комедиант Слави Трифонов, според когото: „Ако утре народът каже всички да ходим със зелени гащи – всички ще ходим със зелени гащи”. Това не е така, тъй като вдругиден „народът” може да каже, че всички мъже с очила трябва да бъдат бесени по уличните фенери. Тяхното обесване, обаче, би нарушило базисните човешки права, като например правото на живот, както и десетки закони, произтичащи от тях. По същия начин, задължителното носене на зелени гащи би нарушило правото на избор и правото на достойнство. „Властта на народа”, както всяка друга легитимна форма на власт, в крайна сметка се подчинява на закони, които ограничават както нейната воля, така и нейните капризи в името на неприкосновеността на отделния човек.

 

Античните гръцки мислители са гледали на демокрацията с голяма доза подозрение. Аристотел подрежда демокрацията сред „лошите”, отклоняващи се форми на държавно устройство, т.е. сред онези, при които властта се упражнява не за общото благо, а за благото на властващите. В случая, според Аристотел, демокрацията е управление на мнозинството в свой интерес, т.е. при загърбване на интереса на всички, които не са от мнозинството. Такъв вид управление обичайно завършва с тирания, т.е. „управление на един човек за негово благо”.

 

За Аристотел, демокрацията е прекалено крайна форма на управление, но все пак има потенциал. Затова той препоръчва една по-умерена форма, наричана от него „полития”. При такова управление, макар на власт да е народът, неговите воля и страсти са ограничавани и укротявани както от наличието на сдържащ елит, така и от това, че в крайна сметка „управляват не хора, а законът” (Аристотел). Днес наричаме това ”върховенство на закона”, т.е. положението, при което законът е по-силен и от най-силния човек (или група) в държавата.

 

Гръбнакът на подобно „смесено” (по Аристотел) управление са гражданите, т.е. (в антична Гърция) ограничен кръг от мъжкото население, съставен от хора, които не са нито прекалено бедни (т.е. да не могат да си вдигнат главата от грижи по изхранването на семейството), нито прекалено богати, за да не са вторачени единствено в амбицията да стават още по-богати. Такъв именно „среден тип” хора имат както способността да видят общото благо, така и готовността да му служат, като периодично поемат бремето да упражняват някоя държавна служба в името на общото благо.

 

Това гръцко търсене на умерено държавно устройство се видоизменя, когато центърът на политиката в античния свят се премества към Рим. В центъра на реалната власт вече не са гражданите, всеки от които може да поеме управленски функции във всеки даден момент, а общественият елит, „патрициите”. От техните именно среди се излъчват представителите на народа, които да управляват от негово име и в негов интерес. Това управление Аристотел веднага би разпознал като клонящо по-скоро към аристократично, отколкото към демократично, но все пак съзвучно с неговата концепция за смесена форма на власт. Друга гръцка концепция, която търпи особено бурно развитие при римляните е идеята, че в крайна сметка най-добре е да управлява не човешка воля, а законът. На римляните дължим основите на онова право, което имаме (с изключение на англичаните и американците) и днес.

 

Развитие, в Рим, търпи и гръцката концепция за „добродетел”. В средите на римските мислители окончателно се оформя схващането, че обществото дължи особено признание на онези, които работят за неговото благо, загърбвайки свои лични интереси. Това е „републиканският идеал”, който дава старт на концепцията на „републиканизма” като особена форма на управление на държавата. Тази форма се отличава както от гръцката демокрация, така и от нейната умерена версия, „полития”. Ударението, при римляните, е много повече (отколкото при гърците) върху цялото, отколкото върху отделния човек.

 

Докато гърците говорят за държавата като за „полис”, т.е. за политически съюз между равни помежду си граждани, римляните говорят за „Република”, за „общото нещо” (от „res”, т.е. нещо и „publica”, т.е. всички). За римляните, за разлика от гърците, е очевидно, че това “общо нещо” не може да бъде управлявано директно от гражданите, а единствено от техни легитимни представители. Така, докато в гръцката политика се практикуват различни комбинации от пряка и непряка демокрация, при римляните въпросът е еднозначно решен в полза на непряката („представителна”) демокрация.

 

Цялото това великолепие на античната мисъл се разбива във варварските нашествия, които слагат край не само на Рим (по това време вече не Република, а Империя), но и на самите концепции за „република”, „демокрация” и „полития”; последната концепция никога не се възражда. Хилядолетие след падането на Рим, когато цивилизованият начин на живот започва да се съживява в Европа, споменът за първите две концепции също се съживява.

 

Недоволни от различните зависимости, свързани с феодалните отношения, както и от все по-арогантните монарси, прегазващи законите и принципите на справедливостта, европейците търся изход от положението в античните текстове. Някои направо бягат към Новия свят, за да могат да приложат тези текстове и да изградят общество, свободно както от монарси, така и от феодални зависимости. В този интелектуален кипеж, „демокрация” фигурира в смисъла на Аристотел, като лоша форма на управление.

 

Когато, във втората половина на XVIII в., идва времето американците да установят своя държава, те решават да я основат не върху доминиращите тогава принципи на зависимост и подчинение, а върху правата и свободите. Те отхвърлят варианта „демокрация”, опасявайки се, че подобно управление на мнозинството ще доведе, в крайна сметка, до тирания. Твърдят изрично, че не градят „народна власт”, а „общото нещо” – Република. Отглас от тези настроения виждаме и до днес, във факта, че в САЩ народът не избира пряко своя президент. Той е избран от „избирателна колегия”, която потвърждава (или не) избора на гласоподавателите. Идеята тук е, че ако народът се увлече по някой демагог, популист или тиранин, то колегията може да не признае неговия глас и да посочи друг за президент.

 

След още един век се случват, почти едновременно, три важни неща. Първото е трайното установяване на свободната пазарна икономика на индустриалната ера. В рамките на тази икономика се променя античната представа за добродетел. Признание вече се дължи не толкова на онзи, който се е посветил на обществените дела, а на онзи, който създава работни места и създава блага, измерими с пари. Второто важно нещо е утвърждаването, в политическото мислене, на либералната философия, според която добро е онова общество, в което държавата не се меси прекомерно нито в живота, нито в бизнеса на отделните хора. Оттук насетне, държавата ще бъде съдена не по това, колко помага на хората, а по това, колко не им пречи. Третото важно нещо е, че думата „демокрация” променя своя знак. От „лоша форма” на управление се превръща в желана такава, в израз на върховния суверенитет на народа.

 

Така се полагат основите на либералната демокрация, в която живеем и до днес. Като всяка форма на демокрация и тази приема, че властта произтича от народа и че задачата на управлението е да работи в полза на интересите на народа. Либералната демокрация има, обаче, специфични свои черти. Тя е такова устройство на общия ни живот, при което: хората са схващани не като общностни същества, а като свободни от принуда индивиди, конкуриращи се на терена на пазарната икономика; държавата стои отстрани и, освен да поддържа законовия ред и да противостои на външна агресия, не се меси нито в икономиката, нито в личния живот на хората; а признание се дължи не на онези, които работят за общото благо, жертвайки своето, а на онези, които постигат максимален успех (измерван в пари или статус) на терена на свободната пазарна икономика.

 

Законовата среда, както национална, така и международна, в която живеем днес е изградена на основата на тези специфични черти на либералната демокрация. Главната фигура е индивидът, надарен с права и свободи, произтичащи от присъщото му и неотменимо достойнство. Античната идея, че хората живеят в политически общности (т.е. в полиса или в републиката) е заместена със схващането, че хората живеят в социална общност, в общество; и че политическата общност е сведена до институциите на държавата и на политическите партии, които са в основата на представителството на демоса.

 

Тази подредба на съвременната демокрация има както своите плюсове, така и своите минуси. Плюсовете са известни отдавна и се свеждат до това, че властта не малтретира гражданите си, а им осигурява максимална свобода да избират, какво да правят с живота си. В разговор с американския посланик през януари 1941 година, Уинстън Чърчил описва това състояние на нещата така: „...ние се борим единствено за правото на човека на свобода, за правото му да се моли на своя Господ, сам да избира какъв живот да води, без да се страхува от преследване.”

 

За възможните минуси на либералната демокрация предупреждава, още в началото на ХХ век, френският мислител Емил Дюркем. Развива концепцията за „аномия” – състояние, при което отделният индивид се чувства безнадеждно изоставен и самотен, тъй като не е част от сплотена общност с ясни цели. В последния четвърт век, това чувство за изоставеност обсебва милиони хора по света, водейки до появата на популизма, който предлага именно сплотена общност с ясни цели: “America first!”.

 

Проблемът (един от многото) с популизма е, че той не възпроизвежда жизнените политически общности, характерни за античността. Предлага техен отровен двойник – квази-племенна общност, населена от еднакви помежду си хора (чиято еднаквост, според Аристотел, осъжда на провал всяка създадена от тях държава), стопанисвани от вожд. Тази система не допуска демокрация и затова популистките управления доста бързо ликвидират заварените демократични институции, замествайки ги с различни форми на диктатура (или, както биха казали античните гърци, „тирания”).

 

Очевидно е, обаче, че съвременните хора са развили стремеж към общност, който не може да бъде напълно удовлетворен в рамките на съществуващата либерална демокрация. Ако не искаме на този стремеж да откликват единствено популистите, имаме задължението да помислим, как да съчетаем съвременната демокрация с чувството на принадлежност към общност. Съвременните търсения в тази посока постепенно се групират около идеята, че е необходимо възстановяването, в някаква степен, на философията на републиканизма. Иде реч за възстановяването на политическа общност, която да замести идеята за конкуренция между отделните индивиди, стремящи се към личен успех, с идеята за солидарност между равните помежду си граждани, стремящи се към успеха на „общото нещо”, за благото на всички.

 

 

Аристотел. Политика. Издателство „Отворено общество – София”, 1999; Попър, Карл. В търсене на по-добър свят. Калъс § Космополит, 2004; Осбърн, Роджър. Цивилизацията. Нова история на западния свят. Прозорец, 2009; Хабермас, Юрген. Морал, право и демокрация, Дом на науките за човека и обществото, 1999.

 

  

Евгени Дайнов