УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

ЦИВИЛИЗАЦИЯ

 

„Цивилизованият човек се различава

от примитивния по огромната маса знания

и по придобитите навици“

Арнолд Тойнби

 

Цивилизация е понятие, означаващо голяма човешка общност, която има свои специфични културни черти. Събира в себе си цялото многообразие на човешкия успех в духовния и материален живот. Появява се с възникването на организиран живот на хората още в най-дълбока древност. Неин двигател е активното малцинство в едно общество. Характеристиката й често се определя от качеството на изобразителното изкуство, музиката, философията, литературата, науката и архитектурата.

 

Днешното разбиране за цивилизация обхваща изградените форми на духовен и материален живот в различни региони на планетата, често онези с висок стандарт и качество на живот, където има и традиционни забележителни духовни постижения. Така има съчетание на качество на живот и стремеж към културни постижения. Ето защо основна черта на цивилизацията е съчетанието на напредък както в духовната, така и в материалната сфера. Този напредък има своите отличителни белези, спрямо останалите съществуващи до момента или към момента цивилизации. Именно тези различия определят и използваните наименования. Като правило те съдържат пространствени и географски характеристики, както и названията на държавни формирования – например, византийска цивилизация на името на просъществувалата хиляда години империя. Ако има развитие само в една от посочените области – напр. материалната, то нямаме нов цивилизационен етап или форма, а по-скоро своеобразна криза на другата съставна част, в дадения пример – духовния. Същевременно с понятието цивилизация се наименуват региони или групи от хора, които имат своите културни отлики, без да са напреднали в материалните богатства и стандарт на живот.

 

Едва ли е възможно да се даде определение на цивилизация без да се прибегне до понятието „култура“. Това никак не е случайно, защото „цивилизация“ и „култура“ са едни от най-важните понятия в познанието за човешкия свят. Тези понятия са с толкова висока степен на общност, че не могат да бъдат определени чрез подвеждане под други по-общи понятия. Поради това се налага те да се определят едно чрез друго. Обикновено и цивилизацията, и културата се схващат като противоположности на природата. В това противопоставяне на природата се крие огромен нормативен потенциал, тъй като се приема, че смисълът и главната задача на човешкия живот се състоят в преодоляването на природното у човека и постигането на свобода от природата. Да бъдеш „цивилизован“ означава да си овладял първичните природни импулси в себе си и да си се оформил съзнателно според определена идеална представа за човека, приета за обща норма. Така цивилизоваността е индивидуално постижение, което се цени високо и за чието отчитане човешките общности създават свои критерии.

 

Преодоляването на природата в човека има обаче и обратна страна. Първо, то се осъществява със средствата на принудата и самодисциплината, които са отрицание на свободата. И второ, самата цивилизация, схваната като област на “изкуственото”, неестественото и неистинското, крие в себе си нещо уродливо и плашещо. Ето защо побеждаването на природата не е само придобиване на свобода, но и загуба на чувството за “естествена”, непосредствена и необусловена от нищо ценност на човешкия живот.

 

Има автори, според които между цивилизацията и културата съществува напрежение. В своя забележителен труд „Относно процеса на цивилизацията“ германският социолог Норберт Елиас (1897–1990) анализира един устойчив възглед противопоставящ „култура“ и „цивилизация“. Според този възглед цивилизацията е външната материална страна на преобразуваната от човека природа докато културата е нейната вътрешна духовна страна. „Цивилизация“, подчертава Елиас, е понятие характерно по-скоро за френската интелектуална традиция, докато понятието „култура“ заема централно място в германската. Обикновено с понятието „цивилизация“ се обхващат стопански, политически, технически, научни и социални факти, а понятието „култура“ е запазено за философските, религиозните и художествени явления. С понятието „цивилизация“ се подчертава общочовешкото, а националните различия отстъпват на заден план. С понятието „култура“, тъкмо напротив, се изтъкват своеобразието и неповторимостта в живота на човешките общности. Този възглед отдава предпочитание на културата. Според него, лишена от духовно съдържание, цивилизацията се изражда в чиста форма и празен ритуал, несвързани с преживяванията на действителните хора. Елиас подчертава дебело, че противопоставянето между цивилизация и култура е в основата си погрешно. В него намират израз комплексите на една закъсняла и затормозена в своето политическо развитие нация каквато е германската.

 

Както за културата, така и за цивилизацията може да се мисли не само като за противоположности на природата. Напрежението между природа и цивилизация намалява когато си представим цивилизацията по аналогия със самата природа. Цивилизацията – този път вече говорим не за цивилизацията в единствено число, а за цивилизации в множествено число – се подчинява на общия закон на живота, според който всяко живо се заражда, расте, процъфтява и най-сетне отмира. Когато за цивилизацията се мисли по аналогия с жив организъм, никак не е трудно да се отиде още една крачка по-нататък – да се приеме допускането, че има множество такива „организми“, които могат да бъдат сравнявани помежду им на базата на повече или по-малко точни техни описания. Германският философ Освалд Шпенглер (1880–1936) и английският историк Арнолд Тойнби (1889–1975) развиват, всеки по свой начин, плуралистични описателни концепции за цивилизациите, от които са изчезнали всякакви нормативните елементи. Според този „дескриптивно-морфологичен“ възглед съществуват множество цивилизации. Всяка една от тях обхваща съвкупността от типичните за дадено население споделени жизнени форми, носещи някакъв специфичен смисъл, представен в символни форми. Подобен възглед за цивилизацията поддържа и американският политолог Самюъл Хънтингтън (1927–2008) в своята известна книга „Сблъсъкът на цивилизациите“ (1996). Той е широко възприет и в полето на културната антропология.

 

Състоянието на човешките общности преди възникването на дадена цивилизационна форма или съжителстващо паралелно с нея, често определяме като време на варвари, понятие появило се още в античния свят при описание на племена и етноси, живеещи в страни от цивилизационните центрове на древна Гърци и Рим. И до днес така се означава период – варварски, в който даден автор се опитва да определи отстъпването от заети цивилизационни норми и стандарти или появата на хора с ниски норми на естетика. Тяхна основна характеристика е разрушаването на паметниците на културата. Може да се определи варварин като синоним на разрушител.

 

Времетраенето на дадена цивилизация се измерва с живота на поколения хора, а не с отрязък от един човешки живот. Поради това е трудно да бъде разглеждана, обяснявана и разбирана цивилизацията, когато се постави акцент на материалното живеене през погледа на един човек. Именно това разбиране за цивилизация като дълготрайно явление, помага да се откриват и връзките, „родствата“ на една с друга от тези човешки форми на съществуване. Може да се открие „бащинството“, по израз на английския учен Арнолд Тойнби. Именно този изследовател категорично отхвърли всякакви расистки възгледи за ролята на отделни общности „по природа“ като носители на цивилизацията. Цивилизацията в крайна сметка е дело на хората в тяхното всекидневие, а не притежание на гените им. Това че има приемственост е добре, но не е достатъчно за поддържането на една цивилизация. Тя е осъдена на разпадане, когато не се полагат непрестанни усилия за съхраняването и развитието й. Същевременно има и краен процес на изчерпване на определена форма, особено когато е настъпил дълъг период на застой или бездействие.

 

Цивилизациите се характеризират и със своята отседналост. Това са човешки общности, които са намерили своя земя и трайно са се настанили на нея. Там се прехранват, там създават потомства, там оформят и своя културен облик, който ще им даде идентичност и съзнание за групова принадлежност. Цивилизацията се характеризира с динамика на живеенето, а не със състоянието на застой, характерно за примитивните общества. Но познава и редуване на динамично и статично състояние. Поддържането на движещото се състояние на цивилизацията изисква постоянен и усилен труд, водеща нейна характеристика. Същевременно според К. Кларк появата на цивилизацията е във времето, когато се появява и свободното време – денят е разделен между труд и време за размисъл и творчество.

 

Тойнби определя съществуването на 26 цивилизации, от което едва 10 функционират в края на ХХ век, като противопоставя на тях около 650 примитивни общества. Така може да си представим цивилизацията като обратното на примитивното общество. И същевременно настоява, че няма една единна цивилизация. Така понятието може и трябва да бъде опредметявано само, когато се има пред вид една цивилизация, която трябва да бъде наименувана – напр. византийската. Интересно е обяснението за пропадането на тази цивилизация, направено от Тойнби. Той намира, че не нашествието на османците през ХІV век е нанесло смъртоносния удар, а „войната между България и Византия от 977-1019 г. Братоубийственият конфликт между двете велики сили на православния свят не свършва, докато една от тях не е лишена от политическо съществуване, а другата е получила такива рани, от които – може с основание да се каже – никога не се възстановява“.

 

Процесът на разпадане на една цивилизация се определя от няколко фактора, сред които липсата на самоопределяне е предизвиква особен интересен. Активността на малцинствените групи, които поддържат и развиват една цивилизация следва да се характеризира и с умението да се поддържа и отстоява нейната идентичност. Това става обикновено със средствата на материалната и духовна култура. Колкото повече такива предмета дават основания на масата от хората да се идентифицират с тях, толкова по-силно е самоопределянето и по-лесно се преодоляват кризи, и обратното колкото по-малко са такива случаи, толкова по-бързо може да изчезне една цивилизация.

 

Цивилизацията, по думите на К. Кларк, е умението да се обогатява човешкия дух. Това е свързано с човешките възможности да реализират изкуство, което именно дава това богатство на духа, дава широта на възгледите и създава външния вид на развитото общество.

 

Заслужава си да завършва с думи на Кларк, който писани преди почти половин ден, смятам за актуални и днес: „И все пак, когато погледна света около мен в светлината на тези мои мисли (за зависимостта от машините в живота на хората, довела до военните безумия на ХХ век – б.м.), аз съвсем нямам чувството, че навлизаме в нов период на варварство… Когато имам щастието да посетя някой от нашите нови университети, струва ми се, че наследниците на всички наши катастрофи изглеждат доста весели – съвсем различни от меланхоличните римляни на късната епоха или от патетичните гали, чиито изображения са стигнали до нас. Изобщо съмнявам се дали някога толкова много хора са били така добре нахранени, така начетени и будни духом, толкова любознателни и критични, както младите днес.“

 

Арн. Тойнби, Изследване на историята, т. 1-3, изд. къща „Хр. Ботев“, С., 1995; К. Кларк, Цивилизацията. Едно лично гледище, издателство Български художник, С., 1977; Н. Елиас, Относно процеса на цивилизация, т. 1-2, издателство „Атика“, С. 1999, 2000; О. Шпенглер, Залезът на Запада, т. 1-2, издателство „Изток-Запад“, С. 2014, 2015; С. Хънтингтън, Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, издателство „Обсидиан“, С. 2000.

 

Веселин Методиев

Христо П. Тодоров

 

 

 

 

 

 

 

Обратно към списъка