УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

БИБЛИЯТА

 

Текстът на Библията (от гръцката дума „книги“) и тълкуванията му са оказали хилядолетно влияние върху всички житейски сфери – социално-обществената, личната, морално-етичната, юридическата, научната, изкуствата и архитектурата, календара, по който днес се придържа светът. Дори робството, което практикуват европейските империи (XVI – XIX в.), е извинявано с Библията с тълкувание на т.нар. клетва на Ной, докато не е отхвърлено като неотговарящо на библейския текст.

 

Християнската Библия се състои от Стар и Нов завет, а не само от Новия завет. Старият завет е свещената книга на юдаизма, цялата Библия е свещеният текст на християнството. В ритуалите на християнските църкви се включват цитати от всички старозаветни книги, точно както в Новия завет апостолите и Христос често цитират текстове от Стария завет. Не можем да вникнем добре в Новия завет, ако не познаваме най-общо старозаветната култура. Поради тази генетична връзка можем да говорим за юдео-християнска цивилизация, която по своите параметри се различава от различните цивилизации и култури, развили се в Азия, двете Америки, Африка, Австралия.

 

Текстът на Библията е съставян в продължение на хилядолетия. Написването на Стария завет трае около хиляда години (XII – III в. пр.н.е.), а окончателното му комплектуване се случва през първи век.

 

Старият завет в юдаизма в днешния си каноничен вид е възприет през I в. Тогава са изключени редица съществуващи текстове, напр. много популярната по това време Книга на Енох, или книгата на Товит, книгите на Макавеите, Мъдростта на Сирах. Последните влизат в православната версия на Стария завет и са известни като второканонични.

 

Старият завет включва различни типове книги, като в юдаизма подредбата и броят им е един, а в християнските библии е по-различен. Днешният каноничен текст се състои от Тора (Петокнижие), Невеим (Пророци) и Ктувим (Писания).

 

Най-старият известен препис на каноничния текст на Новия завет е от IV в., което означава, че формирането му трае около четири века. Новият завет се състои от четири животоописания (евангелия) на Христос, Деяния на апостолите, ‎‎писма на апостолите до различни християнски общини и Откровение на Йоан (Апокалипсис).‎

 

Оригиналният език на Стария завет е иврит с малки части на арамейски, а на Новия завет – гръцки. Християнските версии (православна, католическа, протестантска) съдържат различен брой книги от Стария завет.

 

Най-важното, което трябва да се помни (да не се забравя) е, че Библията е свещен текст на монотеизма, което означава, че има Един Бог, а не много богове. Старият завет е наричан от редица учени Еврейска библия. Терминът на английски е Hebrew Bible, а не Jewish Bible и тази разлика не се улавя от системата на български език. Hebrew e терминът за езика иврит, погрешно наричан еврейски език. Еврейски езици са също ладино – испанският на изгонените от Испания евреи и идиш, смес от иврит и немски език, на които има богата религиозна и светска литература, документи на социалното ежедневие.

 

Най-важната и трудна за разбиране особеност на Единия Бог е Неговата недостъпност за човешките възприятия: Той не може да бъде докоснат, помирисан, или видян в Неговата цялостност; Той не се появява пряко като образ или звуков език. В историята за Мойсей, който получава заповедите на планината Синай е описано, че Мойсей (ХIII в. пр. н.е.) влиза в тъмен облак, където обитава Бог. Християнският богослов Григорий Нисийски (IV в.) обосновава това с т.нар. Теология на тъмнината.

 

Според Григорий Нисийски човек преминава през три етапа в познаването на Бога: (1) от тъмнината на греха и грешката до светлината; (2) от светлината на познанието до облака; (3) от облака до божествената тъмнина. Според тази доктрина на планината Синай „вече няма зависимост от физическите сетива […] при това ниво се изключват гледка‎ (образ) и слух (звук). Вместо това комуникацията с Бога се осъществява от т.нар. „духовни сетива“. ‎Така Мойсей не може да използва никоя от основните човешки знакови системи за комуникация – език (звук) и картини (образ) – но въпреки това се връща с плочи, на които са написани Божиите заповеди.

 

Тази абстрактност е осмислена в християнския свят още в патрологичния период от Отците на църквата (I – IV в.). За обикновените хора обаче, свикнали с прекрасни изображения на боговете – статуи, мозайки, стенописи – преходът от политеизъм към монотеизъм е затруднен от абстрактността на Единия, който е сътворил вселената, слънцето, земята, мъртвата и живата природа, който се намесва в съдбата на индивидите и народите.

 

Така приносът на еврейството е монотеизмът, дори по мнението на академични учени, смятащи, че ролята на семитите е в „гардероба на историята“, а арийците и християнството са двигателят на напредъка и историята.

 

Самата Библия обаче опровергава мнението, че в старозаветните времена само евреите са монотеисти (Амос 9:7 ;12).

 

Международно приетата система за цитиране прави ясно и бързо намирането на цитата в голямата книга. Тук цитатите са от книгата на пророк Амос, глава 9, стихове 7 и 12. Тази система е относително нова и улеснява търсенето в другоезични библии – XVI в. Robertus Stephanus.

 

В преводите на всички езици е възприето имената и местоименията, назоваващи Бог, да се изписват с главна буква. В Новия завет към Христос, като Син Божи, се прилага същото правило.

 

Второто най-важно нещо за Библията, което трябва да се помни, е, че Старият завет съдържа 613 заповеди/закона. Сред тези заповеди има такива, които са част от юридическата опора на всяка държавно-обществена организация, напр. „Не убивай“ (Изход 20:13), „Не кради“ (Изход 20:15), „Не лъжесвидетелствай“ (Изход 20: 16), „Да не извършите неправда в съд, в мярка, във везни, или в мерило. Верни везни, верни теглилки, вярна ефа и верен ин да имате.“ (Левит 19: 35–36). Има и заповеди, които са от морално-етично естество, сред които се отличават важните за християнската култура „да обичаш ближния си както себе си“ (Левит 19:18), „чужденецът, който се е заселил при вас, да ви бъде като ваш туземец, и ‎да го обичаш като себе си; защото и вие бяхте чужденци в Египетската земя. ‎Аз съм Господ вашият Бог.“ ‎(Левит 19:34), „Да не угнетявате вдовица или сираче.“ (Изход 22:22)

 

Сред заповедите има и такива, които се отнасят до богослужението – облекло на свещениците, интериор на храма, правила за принасяне на жертви и др. В Библията обаче тези закони са предшествани от т.нар. „Седемте Ноеви закона“, станали част от по-късните 613 заповеди.

 

Сред миряните християни, до ден-днешен, има недостатъчно познание дали Мойсеевият закон продължава да важи за християните или не. Това е отражение на доктрината на християнството, изработена при приемането му за официална религия на Източната Римска империя (Византия) през IV в. За да бъде приведен монотеизмът до масата от хора, свикнали с много богове, монотеизмът на Новия завет е сведен до постулати, които неглижират редица важни положения от текста на Новия завет. Така и днес има хора, които задават въпроса – не е ли достатъчно да обичам Господ Исус Христос. Апостол Павел, единственият апостол, който е обучен теолог, в своите писма до различни общини и до евреите посочва, че чрез кръвта на Исус Христос отпадат всички онези закони, които изискват животинска жертва. Подразбира се, че заповеди като „Не убивай“, „Не кради“, „Не лъжесвидетелствай“ остават да важат. По отношение на спазването на старозаветните заповеди за кашерна („правилна“) храна Новият завет разкрива противоречието, в което влизат първоапостолите Петър и Павел. По време на Великия Йерусалимски събор (Деяния 15) всички апостоли решават един комплексен казус, наложен от реалностите на разширяващото се сред други народи възприемане на монотеизма – кои от старозаветните закони трябва да важат за покръстените представители на различни народи в новозаветния монотеизъм.

 

Приемането или неприемането на Новия завет е въпрос на личен избор сред евреите. Сред неприемащите тази поредна модернизация на Стария завет е разпространено мнението, че Новият завет не казва нищо ново за легализма (спазването проформа на законите и постоянното им пристъпване). Старият завет е изпълнен с критики към поведението на израилтяните. Един такъв епизод е при Йеремия (VI в. пр.н.е.) 14:1–12, но преди него Исая (IX–VIII в. пр.н.е.) е един от най-сериозните (Исая 1:3–4).

 

Месията

 

В Стария и Новия завет Месията (иврит „помазаник“, т.е. помазан от Светия Дух, гръцки „Христос“) е основно понятие и вярване. Много често Старият завет нарича Месията Младочка. Съществува разбирането, че разликата между съвременните евреи и християни е една единствена: евреите чакат да дойде Месията, а християните чакат Той да дойде за втори път. Това е едно добронамерено и толерантно разбиране, което се абстрахира от натрупаните през вековете негативни чувства и факти. Популярно е мнението сред Отците на църквата и сред миряните през вековете, че „евреите убиха нашия Бог, Исус Христос“. Такова разбиране пренебрегва факта, че Христос и апостолите са евреи, проповядват първо сред евреи и за евреи, за които е приемливо или неприемливо, че Исус Христос е Месията и Юдейски цар. В Стария завет пророците маркират някои от основните качества и особености на Месията. Например, цялата 53 глава от Исая е посветена на това, че когато дойде Месията няма да бъде разпознат от юдеите, ще бъде подложен на презрение, унижение, измъчване, страдание, ще бъде убит „като агне“, а в същото време ще понесе върху себе си греховете и беззаконията на монотеистите и ще „оправдае мнозина“ за греховете им.

 

Пророк Захария (9:9) предвижда, че Месията е еврейски цар, който идва, яздещ магаре, „дете на магарица“. Това е стандартното обяснение защо Исус Христос влиза в Йерусалим на магаре, което в юдаизма е царското ритуално животно за тържествени случаи. В Стария завет има редица пророчества, в които апостолите, а след това и християните виждат реализацията им в лицето на Исус Христос. Някои от тях са „Затова Сам Господ ще ви даде личба: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил.“ (Исая 7:14); (Исая 55:3).

 

Пророци и апостоли. Участие на човека в записването на Библията

 

Посредници между Единия Бог и човека са Светият Дух и ангели пратеници, които помагат или наказват.

 

Светият Дух остава основно понятие и в Новия завет. Съществуват различия в християнството относно подредбата в триединството – Бог, Свети Дух, Христос, и/или Бог, Христос, Свети Дух.

 

Йоан Кръстител кръщава с вода, а Исус Христос кръщава със Светия Дух (Матей 3:11).

 

Текстът на Библията е записан и с участието на човешката ръка, но не всеки човек е участвал в този процес. Хората, които записват текста са пророците и апостолите.

 

В Стария завет има „големи“ и „малки“ пророци. „Големите“ пророци са Исая, Йеремия (Иеремия), Езекил (Иезекиил) и Данаил. „Малките“ пророци са дванадесет. Не всички библейски пророци имат самостоятелни книги. Ролята и дейността на пророците не е, и не може да бъде, обект на завист. Обикновено пророкът има труден живот, често заплашван със смърт, защото той е самостоятелна и независима от царя институция, свободна да го критикува. Освен това, и обикновените хора често се обръщат за помощ или съвет към пророците.

 

Заповедите

 

Старозаветните библейски заповеди могат да бъдат сравнени със съвременните конституции. ‎‎Те се намират в първите пет книги на Библията и в юдаизма се наричат Тора или Петокнижие. ‎Някои от заповедите ‎са много общи и се нуждаят от практически указания за спазването им. В ‎юдейската традиция ‎съществува преданието, че на планината Синай Мойсей е получил три вида ‎познание – Писаната ‎и Устната Тора и Тайното религиозно-мистично познание, Кабала. Устното ‎познание ‎представлява тълкувание на „конституцията“ с оглед на ежедневните правила на ‎поведение и ‎ритуална дейност. Устната Тора е записана в Талмуда (V в.).

Вяра, чудеса и невяра

 

Сред хората има такива, които отхвърлят Библията като авторитет заради вярата, че Бог е сътворил Вселената, че Той е персонален управител на съдбите на индивидите и обществата, както и заради чудесата и предсказанията, които пророците и апостолите извършват.

 

Едно от чудесата в Библията са ангелите. В Новия завет и Корана те са заимствани като посредник между недокосваемия Бог и индивидуалните и колективните човешки съдби. Мойсей говори с ангел, когато Бог го призовава да поведе дванадесетте племена и да ги изведе ‎от робството в Египет. Серафимите разговарят с Исая, за да бъде пророк и свидетел за ‎прегрешенията на еврейския народ. Гавраил обучава в знание пророк Данаил. Пак Гавраил се ‎явява на Мария, за да ѝ извести, че ще роди Месия и Син Божи, както и с бащата на Йоан ‎Кръстител, че жена му ще роди, независимо, че вече е възрастна жена. Уриел говори и помага ‎на пророк Ездра. Езекил също говори с ангел в глава 6.‎

 

За ангелите знаем от библейските описания, че имат крила, че могат да се преобразяват като хора, а в тълкуванията има мнение, че те са прозрачни. Твърди се, че те нямат собствена воля за разлика от човека, което е една от причините някои от тях да се разбунтуват против Бога Отец.

 

Сред архангелите има и разбунтували се против Бога Отец. Те се наричат паднали [нофалѝм]. Най-лѝчен е Луцифер или Сатан, с помощници Азазел, козелът на опущението.

 

Представата, че Бог не контактува със Сатан е погрешна, най-малкото защото Сатан е сред Божиите синове. Книгата на Йов показва, че те не само контактуват, но Бог подлага на катастрофални изпитания праведника Йов, отдавайки го в ръцете на Сатан (Йов 1: 6-7‎).

 

Науката и Библията

 

Атеистичният и научният мироглед отричат ролята на Бог като творец на вселената и направляващ съдбите на народите и индивидите. В същото време има много изтъкнати учени, които са вярващи. Достатъчно е да споменем Исак Нютон и Макс Планк.

 

Големите философи като Платон, се занимават с темата за Сътворението на вселената, земята и човека със силата на своя ум, без уреди и машини. Платон, в лоното на политеистичната култура, вижда Един архебог, т.е. големите философи би трябвало да разбират от религия.

 

Хуманитарните науки – критико-исторически, литературен, езиков и културен анализ

 

Съвременните хуманитарни науки използват най-различни методи и подходи за анализ на библейския текст. Всички методи и понятия на науката за литературата са прилагани и за библейския текст.

 

Библията съдържа стотици теми по най-различни въпроси от всички сфери на живота, написани под формата на библейска проза и библейска поезия.

 

Свободната воля

 

Казусът със свободната воля на човека да избира как да постъпи е съществен, при положение, че Библията обозначава Единия Бог и Сина Божи и човешки, Исус Христос, като управляващи индивидуалното и общественото развитие. Това е сложен въпрос, защото опира и до вярата, а не само до научното познание.

 

Душа и тяло. Вяра в отвъдното

 

В Библията, както и във всички религиозни системи, е налице разбирането, че животните и човекът имат душа.

 

Грях и праведност

 

Най-лесно бихме разбрали какво е грях, ако кажем, че грях е неспазването на заповедите/законите, изброени в Библията, а праведност е, ако един човек спазва заповедите в своето ежедневно поведение. През вековете се е спекулирало с тази тема и обвиненията в ерес, т.е. неправилното и погрешно разбиране и тълкуване на Библията, са били практика.

 

Живот след смъртта. Ад и Рай

 

В християнството има ясно разделение – душите на грешниците отиват в ада, а праведниците – в рая. В юдаизма представата ад е свързана с идеята за тъмнината на гроба, както и с тежките грехове на ерусалимския елит, които не се стопяват от огъня на огромна клада, докато ръждата по медните казани, в които са поставени „костите“, се стопява. Тази представа е развита от поета Данте Алигиери с различните кръгове на ада, в които са подложени на страдания представители на всички съсловия и класи.

 

В стария завет раят е описан като градина, но и като град (Исая). Идеята, че раят е град с кубична форма, е развита в детайли в Навия завет от ап. Йоан в Апокалипсис или Откровение на Йоан.

 

Преводи и коментари

 

Известно е, че преводът е вид коментар спрямо оригиналния език, защото езиците се различават. Другото значение на преводите е тяхната национална и религиозна значимост. Преводът на братята Кирил и Методий поставя началото на създаването на нов етнос, състоящ се от славяни, прабългари и траки, които да живеят в нова, обща религиозна общност. Българското Възраждане е още един пример за националната, религиозната и политическата значимост на превода – пълният превод на Библията, отпечатан през 1872 г., съпровожда национално-освободителната дейност и е важен фактор за оформянето на единен, общ книжовен съвременен български език.

 

Първият превод е на Петокнижието и е на старогръцки от III в. пр.н.е. Най-общо българските преводи са два – „протестантски“ и „синодален“. Пълният превод от Възраждането (1872) е наричан още Цариградска библия. Синодалният превод излиза през 1925 г. и ползва за основа гръцката Септуагинта и църковно-славянската традиция.

 

Библията в изкуствата

 

Библейските мотиви и сюжети често са обект на пресъздаване в различни изкуства.

 

Културно богатство и достъпност

 

Eдно от най-забележителните качества на Библията е, че всяко поколение намира нещо за себе си в този древен текст, като го съотнася към собствения си живот.

В дигиталната епоха, която е втората революция в достъпността на текста след изобретяването на печатарската машина, Библията е достъпна он-лайн на много езици и в различни програми.

 

Мони Алмалех

 

 

 

 

 

 

 

Обратно към списъка