УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

Думата авторитет има своя произход в римското право. Под auctoritas се разбира достойнството на или уважението към даден човек или институция, които им позволяват да вземат правилни и обществено приемливи решения там, където липсват закони или правила. Под „авторитет“ разбираме преди всичко отношение между хора. Даден човек има авторитет само дотолкова, доколкото други са готови доброволно да признаят това. Авторитетът е съществено различен от принудата и господството. Човек може да бъде принуден със сила да изпълнява чужди инструкции, но това съвсем не означава, че той признава правилността на тези инструкции или пък правото на онзи, който ги издава, да прави това.

С оглед на политическата реалност на древния Рим авторитетът трябва да се схваща като даденост. Тази даденост произтича от едно еднократно и безпрецедентно по своята значимост постижение. Политическият ред на древния Рим черпи своята легитимност от светостта на неповторимия акт на неговото основаване. Този акт има характера на абсолютен образец на човешко величие. Траенето на авторитета на основателите на Рим във времето се гарантира от единството на религия и традиция. Това единство поддържа живо обвързващото много генерации чувство на принадлежност към общо политическо тяло, както и съзнанието за дълг към него. Политическият орган, който въплъщава авторитета на основателите, е римският Сенат. Сенатът не притежава властта да заповядва на народа. Той няма и средства за принуда, с които насилствено би могъл да наложи своите становища и решения. На него обаче не му и трябват нито власт, нито сила, тъй като Сенатът има авторитет – той се ползва с доверието на гражданите единствено и само защото олицетворява делото на основателите.

В наши дни авторитетът е престанал да бъде чисто политически феномен, какъвто е бил в Римската република. Едно по-широко разбиране за авторитета би трябвало да се изгради върху общата семантична структура на понятието, без да се фиксира върху политическите форми на авторитета. Към разбирането, че отношението на авторитет е налице там, където някой доброволно признава чужди мнения или преценки за истинни или правилни, без да ги подлага на проверка, е необходимо да се добави, че тези мнения и преценки винаги се отнасят до определено нещо. Ето защо някой може да има авторитет за други хора само в определено отношение. Лекарят има авторитет за пациентите, що се отнася до лечението, професорът има авторитет за студентите, що се отнася до преподаването на неговата специалност, съдията има авторитет в очите на обществото, що се отнася до правосъдието и т. н.

Авторитет могат да имат или отделни личности, или институции, като доверието, което се инвестира в хора или институции, може да има различни източници. С оглед разбирането на главните източници на авторитета е полезно да се възприеме едно разграничение, предложено от Йозеф Бохенски (1902 - 1995) – разграничението между „епистемичен“ и „деонтичен“ авторитет. Епистемичният авторитет се основава на знание, а деонтичният – на социална роля. В първия случай признаваме авторитет на някого, защото той самият притежава специализирано знание, а във втория, защото заема такава позиция в институционалния ред на обществото, която му дава право на компетентни изказвания.

Освен че имат различни източници, двата типа авторитет функционират по различен начин, доколкото имат различна обвързваща сила. Това личи ясно в случаите на оспорване. Ако доверието ни в специализираното знание на даден авторитет се разколебае и той в известен смисъл престане да бъде авторитет за нас, от това не следва никаква значима санкция за непризнаването на авторитета, освен може би упрек в недостатъчна компетентност. Решим ли например по някакви причини да не се съобразяваме с предписанията на лекаря, най-много можем да се конфронтираме с обвинението, че ние самите не разбираме достатъчно от медицина, за да си позволим да отхвърляме тези предписания. Ако обаче демонстрираме незачитане на съдия и особено на съдийски решения, при определени условия можем да бъдем наказани. Неуважението към съдията и неговите решения представлява неуважение към самата институция на съда. Непризнаването на епистемичен авторитет следователно е въпрос единствено на наша преценка за мненията на други, като свободата ни да правим и изразяваме такава преценка е неограничена. Непризнаването на деонтичен авторитет обаче е същевременно и непризнаване на институционалния ред, на който се крепи този авторитет. Тук свободата е ограничена от правилата, въведени със същия този ред. Ясно е, че ограничението на свободата във втория случай няма епистемичен характер. Напълно мислимо е да смятаме дадено съдийско решение за некомпетентно или несправедливо. Свободата за такава преценка не може да ни отнеме никой. Същественото обаче е, че по силата на споменатите институционални причини, ние сме длъжни да приемем решението такова, каквото е и да го спазваме.

Ако приемем, че авторитетът е нещо съществено различно от господството и принудата, въздействието на авторитета ще трябва да се мисли под формата на съветване и съответно доброволно приемане и следване на съвети. Съвет се дава доброволно и се следва доброволно, без да е налице каквато и да било задължителност. Моделът на съвета позволява адекватно да се опише действието на епистемичния авторитет. Той обаче изглежда не е годен за описание и обяснение действието на деонтичните авторитети. При тях по институционални причини възниква задължение за подчинение на авторитета. Затова тук като че ли по-подходящ е моделът на заповедта. Съдът постановява присъди, командирът дава заповеди, администраторът издава разпореждания. Присъдите, заповедите и административните разпореждания трябва да бъдат изпълнени задължително, независимо от собствената преценка на онези, към които са адресирани. На това място проличава, че в самото понятие за авторитет се крие известна двусмисленост. Явно авторитетът на лекаря, финансовия консултант или продавача на мебели, до чиито съвети прибягваме понякога, се различава от авторитета на съдията, командира или управника. Дали тогава, с оглед на тази разлика, има основание да използваме в тези случаи едно и също понятие и дали все още можем да поддържаме тезата, че всеки авторитет действа без принуда? Независимо от всичко, все пак има едно съществено основание в полза на разбирането, че действието на всеки авторитет може да се опише по модела на доброволното следване. Дори и при действието на деонтичния авторитет може да се различи момент на доброволно приемане. То обаче се отнася не до конкретната заповед, присъда или разпореждане, а до самия институционален ред, на който се дължи тяхната действена сила. Когато спазваме законите, когато се подчиняваме на съдебните решения или изпълняваме задълженията си като граждани, с конкретните си постъпки поддържаме цялостния институционален порядък, който в общия случай сме склонни да смятаме ако не за справедлив, то поне за приемлив. За онзи, който смята цялостния институционален ред за несправедлив и достоен единствено да бъде разрушен, деонтолигичният авторитет изобщо не би следвало да съществува. За него остават две възможности – или да се бори за справедлив ред, който да установи свои собствени деонтични авторитети, или да преследва утопията на общество без никакви институционализирани авторитети.

Централната идея на идейно-политическия проект на Просвещението е идеята за отхвърлянето на всички авторитети. За мисленето на Просвещението следването на авторитети е равносилно на сляпо подчинение на чужда воля, на ограниченост и ирационалност. Противопоставянето на разум и авторитет обаче се поставя под съмнение още в самата епоха на Просвещението. Още тогава се осъзнава, че следването на авторитет не е по необходимост неразумно, а отхвърлянето му не е непременно разумно. Едмънд Бърк (1729 - 1797) е авторът, който развива идеята, че следването на традицията и авторитета не само не е отрицание на разума, а тъкмо напротив – проява на разумност, доколкото приемането им не бива да се смята за сляпо и безоснователно, а за резултат от разумна преценка на тяхната полезност. Идеята за взаимовръзката между разум и авторитет намира свои поддръжници и в нашата епоха.

Критиката на просветителската критика на авторитета всъщност утвърждава едно важно за разбирането на авторитета прозрение, а именно, че самият разум може да бъде източник на авторитет. Дали обаче разумът винаги е източник на авторитет? Да се твърди подобно нещо би било погрешно, защото авторитетът може както да бъде признаван, така и да бъде отхвърлян на разумни основания. Щом авторитетът може да се придобива, то той трябва да може и да се губи. Той може да се извоюва, но може и да се проиграва. Както можем на разумна основа и на базата на минал опит да приемем основателността на чужди мнения и преценки като авторитетни, без да ги проверяваме, така можем и да отхвърлим тези мнения и преценки, ако след като сме ги подложили на проверка, сме установили тяхната погрешност. Най-важното е, че няма нищо, което да ни пречи да решим да се доверим или да решим да не се доверим на авторитета. Признаването на авторитета, както и критиката на авторитета и неговото отхвърляне са винаги възможни. Ето защо, доколкото ги има, всички авторитети трябва да бъдат приемани за винаги оспорими и винаги временни.

Спорът между просветителската критика на авторитета и критиката на тази критика се отнася преди всичко за епистемичните авторитети. Имаме ли обаче право по аналогия да направим и за деонтичните авторитети заключението, че те също са оспорими и временни? Отговорът на този въпрос е еднозначно положителен. Поне в нашата епоха – епоха, която се е простила с убеждението, че е възможен един единствен институционален ред и че съществува такъв идеален институционален ред, който да съответства най-пълно на човешката природа, всички видове институционален ред с всички произтичащи от тях авторитети са принципно критикуеми. Критиката се е превърнала в неотменна и съществена част от мисленето ни за човешките дела. В съвременните общества за нея няма защитени пространства. Тя е в правата си да оспорва авторитетите на всички обществени институции – на църквата и училището, на науката и художествената култура, на армията и правосъдието, на икономиката и държавното управление. Именно по тази причина в наши дни правото на критика, правото на оспорване на статуквото е едно от най-важните права, на чието погазване и ограничаване сме склонни да реагираме най-енергично.

Христо П. Тодоров