УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

АВТОРИТАРИЗЪМ

 

Думата се отнася основно за събиране (концентриране) на властта в ръцете на лидер или елит, който не носи отговорност пред хората. Авторитарният лидер влияе върху решенията на законодателната и съдебната власт, като сам ръководи изпълнителната власт. Авторитарен режим има тогава, когато институциите на изпълнителната власт имат надмощие над тези от другите две власти. Такъв вид управление се характеризира в човешки план със сляпото и преклонено подчинение на някакъв авторитет в политическата организация на обществото. Хората не критикуват своя водач, а го обявяват за безпогрешен човек. Стига се и до крайност, при която се заменя Бог със земен авторитет. Авторитарните режими по правило идват, за да „наваксат“ пропуснато време за положителни промени, т.е. за да модернизират обществото, в което упражняват своята власт.

 

Опитите за налагане на авторитарен режим са характерни за новото време, когато се установяват и първите демократични управления в евроатлантическия свят. Те са алтернативата на това управление. И ако за ХІХ век са повече или по-малко реална друга възможност за власт, то през ХХ век са откровено път към установяването на диктатура и тоталитарна власт.

 

В България за авторитарни управления може да се говори след 1879 г., когато модерната ни държава заживява с демократичния модел от Търновската конституция. Установено е, че за първи път опит за този тип управление е с наложения през 1881 г. режим на пълномощията. Българският монарх княз Александър І се обляга на помощта на руския император Александър ІІІ, но за малко повече от година разбира, че този път е грешен и възстановява конституцията. Този пример е по-скоро начин да се разбере как се налага демократичният модел в българската държава, отколкото да се твърди за установен авторитарен тип управление.

 

Терминът е основен за политологията, която определя така една от формите на политически режим през ХХ в. Използва се и като название на идеологическа концепция или теория, подкрепяща авторитарното управление. Основната характеристика е концентрирането на властта в ръцете на един лидер или ограничен елит, който налага собствените си ценности и стандарти, без оглед нуждите и съгласието на обществото. Лидерът често упражнява властта без да спазва законите, тъй като не се чувства отговорен пред гражданите за своите действия. Управленческите му решения по правило са плод на еднолична или групова воля, поради което публичните дискусии и правото на избор са пренебрегнати. Гражданите са поставени в зависимост от властта, която ограничава правата им, включително и правото на избор на политически възгледи.

 

Основни характеристики на авторитаризма са: 1. Даденост на управленческо умение, тъй като лидерът единствен знае, кое е правилно и необходимо за държавата и обществото и как то трябва да се осъществи; 2. Нетърпимост към всякакъв тип опозиция; 3. Използване на силови методи, като в някои случаи се достига до терор. В някои случаи се достига до диктатура, тъй като лостовете на управление са подчинени на лични облаги, получени чрез различни привилегии при използване ресурсите на държавата. Примерите за подобни режими са многобройни в латиноамериканските държави. Водачите им често достигат до властта с преврат и търсят легитимирането си в специфични, но по принцип недемократични основания: 1. Обществен дълг, внушен им от висши сили, с което обосновават управлението си с Божия авторитет; 2. Реална, но по-често имагинерна външна или вътрешна заплаха за териториалната цялост на държавата, за етнически конфликти, исторически права и възстановяване на справедливост, защита на личната и колективната сигурност. Понякога авторитарните лидери „доказват“ правото си на власт с изключителни лични достойнства, благодарение на които са подготвени да управляват, без да се съобразяват с обществото и общественото мнение, които „аргументират“ в популистки изказвания, съчетани с репресивни действия. „Персоналната“ легитимация на авторитарното управление е често срещана в мюсюлманските държави.

 

В политологията се прави отчетлива разлика между авторитаризъм и тоталитаризъм, като различието се базира на силата и обхвата на натиска, налаган над обществото. Първият не търси идеологическо оправдание и не проявява склонност към революционни промени в структурата на обществото. Реформите си аргументира със следване на консервативни ценности. Икономическите успехи на този тип режими в Южна Корея, Тайван, Малайзия и др. дават основание на някои политолози да виждат в авторитаризма бърз път към стопанска стабилизация. Други специалисти я отхвърлят чрез сравнението между авторитарна франкистка Испания и демократична Франция след Втората световна война. Въпреки че Испания не участва във военните действия, след 40-те години на ХХ в. тя развива икономиката си с много по-бавни темпове от воювалата Франция. Авторитаризмът навлиза като политологически термин в съвременната история, но мнозина изследователи откриват присъствието на негови характерни компоненти в твърде далечно минало. Някои специалисти твърдят, че той е познат на Древния Рим като система на управление по време на война. Други определят политическата дейност на католическата църква през Средните векове като напълно авторитарна. Общо е становището, че историческото протоядро на А. са абсолютните монархии и режима на Наполеон Бонапарт (1799 - 1815). Класически пример са режимите, наложени с преврати в балканските държави през 30-те години на ХХ в. и осъществени с пряко или непряко участие на управляващите ги монарси (Албания в 1928 г., Сърбия в 1929 г., България в 1934 г., Гърция в 1936 г., Румъния в 1938 г.).

 

В политологията се утвърждава тезата, че авторитаризмът като форма на управление има нестабилен и временен характер и често се саморазрушава поради вътрешни конфликти на управляващите елити, в които възникват фракции, поддържани от по-широки обществени среди. За особено нестабилни се смятат режими, в които участват мощни групи представители на военни или полицейски институции. Управлението на генерал Франциско Франко в Испания (1936 – 1975) и на Антонио Салазар в Португалия (1932 – 1968) правят подобна теза съмнителна.

 

Авторитаризмът е изцяло противоположен на демокрацията. Той се открива в общата политическа система на фашистките, нацистките, комунистическите, деспотичните, но и в голяма част от еднопартийните режими и военните диктатури. Те пренебрегват частично или изцяло правото на личността на свободен избор, отхвърлят публичните дискусии, не се съобразяват с конституционни ограничения и не търсят съгласуване на дейността си с обществото. Голямата им отлика от тоталитарните режими е, че не се стремят към тотален контрол на живота на гражданите и не ги подтикват към активна подкрепа на политиката си.

 

Терминът разширява съдържанието и се използва като определение за нелегитимно управление от малка група хора не само на държавата и управленчески институции, но и на обществени организации, спортни дружества и дори университети.

 

Най-ясната разлика между авторитаризмът и тоталитарният режим е, че вторият налага държавна система за физическа и психическа репресия върху населението. За авторитаризма това е по-скоро случайност, докато в тоталитарната държава е практика на установяване и утвърждаване на властта.

 

 

Веселин Методиев

 

 

Обратно към списъка