УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

АВТОНОМИЯ

 

Думата автономия има старогръцки произход и означава буквално „самозаконодателство“ в смисъл на самоопределение. Противоположно на понятието автономия е понятието хетерономия. Идеята за автономия се състои в изискването човек да се подчинява само на онези норми, които сам си дава или най-малкото доброволно приема за разумно обосновани. Именно тази идея представлява най-важният морален ориентир в модерната епоха. Общественият идеал на европейската модерност, формулиран през епохата на Просвещението, са такива отношения, при които всеки може да упражнява своята автономия и не е принуден да се подчинява на наложени без неговото съгласие норми.

 

Недвусмислен израз на тази идея дава Имануел Кант (1724 - 1804) в знаменитата си статия „Отговор на въпроса „Що е Просвещение?“: „Просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Самопричинено е това непълнолетие, когато причината му не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго. Sapеre aude! Имай смелост да си служиш със собствения си разсъдък! – ето това е девизът на Просвещението.“

 

Главното в това определение е, че Просвещението се състои в развитието на самостоятелно и независимо мислене у индивида. Заслужават внимание обаче и други два важни момента. Единият е, че за Просвещението от хората не се изискват никакви изключителни способности и затова всеки човек е способен на просвещение. А вторият, че отговорността за „непълнолетието“, тоест за неспособността за самостоятелно и независимо мислене, се носи единствено от самия индивид. Това означава, че Просвещението е в основата си самопросвещение.

 

Причините за „непълнолетието“ са две – мързел и малодушие. Когато хората предпочетат да живеят с удобството на предлагани и налагани от други решения на собствените им проблеми, те остават непълнолетни за цял живот. Други поемат отговорността за живота им и стават техни „опекуни“. Макар и много разпространени, тези две причини за непълнолетие съвсем не са непреодолими. За тяхното преодоляване се иска воля.

 

Понеже непълнолетието е станало един вид втора природа за отделния човек, освобождаването от него е много трудно, ако индивидът разчита само на собствените си сили. Много по-лесно е обаче да се самопросвети едно общество като цяло. В обществото като цяло винаги биха се намерили хора, които вече са способни да мислят самостоятелно. Те са тези, които ще научат останалите на независимо мислене. Този процес на просвещение на „непросветените“ с помощта на „просветените“ обаче е бавен. Една евентуална революция може да отхвърли деспотизма, но не е в състояние да предизвика реформа в начина на мислене. Сигурно е обаче едно, че за просвещението не се иска нищо друго освен свобода.

 

По-нататък Кант разглежда въпроса за отношението между свободата на мисълта и интересите на държавата. Отговорът, който той предлага, е оригинален. Той прави разграничение между „частна“ и „публична“ употреба на разума. За „частна употреба на разума“ става дума тогава, когато човек действа в рамките на определен институционален ред. Тогава разумът изисква следването на правилата на този ред и за разсъждаване върху тях не остава място. Армията, финансовата администрация, църквата и държавата като цяло имат право да изискват от гражданите подчинение на своите правила и закони без оглед на това, какво е мнението им за тези правила и закони. Ограничението на „частната употреба на разума“ обаче съвсем не означава, че хората са лишени от възможността да си изграждат независими преценки на правилата и начина на функциониране на институциите. Всеки може да прави това в качеството на „учен“, обръщайки се към “цялата четяща публика“. Именно в това се състои и „публичната употреба на разума“. Публична е употребата, при която индивидът е не в пасивната роля на частица от голям институционален механизъм, а мисли и говори като член на цялото общество. Тази употреба трябва да бъде абсолютно свободна. Застъпвайки се за неограничена свобода при публичната употреба на разума, Кант всъщност се застъпва за свободата самостоятелните преценки на индивидите да се съобщават на други без ограничения. Без да бъдат съобщени на други хора, нашите мисли не само имат по-малка стойност, но и в известен смисъл дори са невъзможни.

 

Кант отделя специално внимание на публичната употреба на разума в религиозните дела. Тук може да се очаква, че искането за пълна свобода ще се натъкне на най-голяма съпротива от страна на църквите. В своята проповед всяка една църква се позовава на някакъв устойчив набор от догми. Въпросът е, доколко тези догми могат да бъдат критикувани и променяни. Нещата са наистина сериозни, защото, ако за някой човек ученията на неговата църква загубят убедителност, то тогава той ще я изостави, ако не се предлага възможност тези учения да бъдат променени. Ето защо според Кант религиозните и църковните дела, включително и основополагащите истини на религията, трябва да бъдат открити за критика и промяна. Просвещението, следователно, не бива да спира пред вратите на църквите. В религиозната свобода според Кант няма нищо опасно за държавата и затова монарсите няма защо да се опитват да я ограничават. Кант смята, че изобщо не е работа на владетелите да се занимават с възгледите на своите поданици за спасението на душите им.

 

В самия край на статията Кант подчертава, че за успешния ход на процеса на Просвещението „гражданската свобода“ е по-важна от „свободата на мисленето“, защото първата е условие за разгръщането на втората. Осигурявайки гражданска свобода, просветените управници създават възможност у поданиците да се развие свобода на мисленето. Когато свободата на мисленето се развие в достатъчна степен у достатъчно много хора, те ще станат способни да влияят върху принципите на управление и така ще напуснат унизителната позиция на пасивни поданици.

 

Разискваната до тук статия на Кант е добра основа за разбирането на съдържанието на понятието автономия. В нея обаче не се засяга един съществен философско-антропологичен въпрос, а именно въпросът как в хода на своето изграждане и развитие отделната личност става способна на автономно поведение. Въпросът за възпитанието в дух на автономия обаче е основен въпрос на живота в условия на либерална демокрация. В своята широко известна книга „Демократично образование“ (1987) Ами Гътман развива тезата, че главната цел на моралното възпитание, което всички родители поначало са длъжни да дадат на децата си в съвременната епоха, е, те да станат способни да вземат решения и да действат независимо и да носят пълна отговорност за действията си. В наши дни това не е лесно, защото за разлика например от античния полис, съвременните общества са плуралистични и не предлагат единен морален кодекс, който да се основава на споделена от всички представа за „добър живот“. По идея съвременната либерално-демократична държава се въздържа от това да налага на своите граждани представа за „добър живот“, а по-скоро се стреми да поддържа рамката, в която гражданите имат свобода сами да избират такива ценности. Според Гътман обаче либерално-демократичната държава може и е длъжна чрез публичната образователна система да възпита у младежите способности за самостоятелно критично мислене и за водене на дискусия върху съществуващите представи за „добър живот“. Това би им позволило да изберат сами моралните, а и политически ориентири, които да следват в своя живот. Постигането на такава цел предполага, че в своите всекидневни функции самата училищна институция трябва да се освободи от всякакви форми на патернализъм, принуда и манипулация. Методологията на педагогическо въздействие върху учениците също така трябва да е максимално съобразена с възрастово обусловените способности на учениците за самостоятелно мислене и действие. Така крайната цел на демократичното възпитание е чрез добре обмислено и планомерно въздействие върху личността на ученика той да стане способен на автономен живот. Този в основата си либерален възглед за възпитанието в дух на автономия се натъква на определени проблеми. Пита се така например дали ценностната неутралност на либерално-демократичната държава налага да се приеме, че всички морални възгледи имат еднаква стойност? Очевидно е, че търпимост към репресивни и дискриминиращи морални възгледи не може да има, доколкото те директно подкопават самата идея за автономия и свързаното с нея изискване за респект към другите. Друг важен въпрос произтича от това, че някои човешки общности с определени културни нагласи отхвърлят като нежелателна самата идея за автономия. Към такива културни нагласи либерално-демократичната държава не може да се отнася с уважение и търпимост.

 

Понятието автономия има важно място и в съвременната биоетика. Широко споделено е мнението, че дори самата потребност от „автономия“ е била една от най-важните причини за възникването на биоетиката. Около средата на ХХ век в медицината се предприема усилието да се направи реформа на традиционните „хетерономни“ отношения, формирани на базата на патернализъм или сциентизъм. Целта е била да се преодолее утилитаристката практика индивидът да не бъде питан и чуван, когато става дума за него самия. Съвременната медицинска практика възприема принципа на автономията на пациента и го реализира чрез изискването за т. нар. „информирано съгласие“ на пациента, което е необходимо условие за предприемането на терапевтични действия от страна на лекарите. Във връзка с прилагането на този принцип в медицината обаче и в наши дни има и важни открити въпроси. Така например не е общоприето, че „автономията“ е задължителен за всички култури, универсален биоетически принцип. В някои далекоизточни култури не е ценност от висок порядък. Открит въпрос е и това дали всички пациенти във всички мислими състояния, в които могат да изпаднат, са способни в пълна мяра на самоопределение. Има например състояния, при които пациентът е под влияние на силни медикаменти, има състояния на кризи, има и състояния на напреднала деменция.

 

 

Христо П. Тодоров

 

Имануел Кант,1983. Отговор на въпроса „Що е Просвещение?” Сп. Философска мисъл 12, София; Amy Gutmann, 1987. DemocraticEducation, Princeton University Press.

 

 

 

 

Обратно към списъка