УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

„Античност“ наричаме света на Древна Гърция и Рим в периода от VIII в. пр. Хр. до V в. сл. Хр. В границите на този период се обособяват още два периода под името „античност“: Класическа античност – периода на разцвет в Древна Гърция (V-IV в. пр. Хр.) и Древен Рим (I в. пр. Хр. - II в. сл. Хр.); и Късна Античност – периода от III до VIII в. сл. Хр., който е и един вид преход към следващия период на т.нар. Средновековие. Историческите граници на античността са, разбира се, условни. За начало на периода се приема появата на гръцката азбука и съставянето на Омировия епос, а за неин край – превземането на Рим от весготите през 410 г.  

 

Думата „античност“ произхожда от латинското съществително antiquitas със значение „древност“, което пък произхожда от прилагателното antiquus със значения „древен“, „стар“, „достолепен“. Думата antiquitas е засвидетелствана най-рано у римския прозаик Марк Теренций Варон (нач. на I в. пр. Хр.), който пише съчинение със заглавие Antiquitates rerum humanarum et divinarum (Древности на човешките и божествени дела). Ораторът Цицерон (106-43 г. пр. Хр.) обаче е този, който налага думата в латинския език. Той говори за antiqui - „древните“: идеализиран образ на римските предци, които са строги и дори с груби и неизтънчени нрави, но добродетелни и честни.

 

Казаното от Цицерон подсказва, че всяко минало може да се разглежда като античност, ако се идеализира и превърне в модел за подражание. И древните гърци и римляни са имали своя си античност. За епическия поет Хезиод (VIII в. пр. Хр.) това е едно митично минало (т.нар. Златен век), когато хората живеят под управлението на бог Кронос – без войни, без старост, без нужда да се трудят. За философа Платон (V-ΙV в. пр. Хр.) това е времето на древна Атина и древна Атлантида. За Варон и Цицерон – това е времето на ранната Римска република. За Ренесансовите литератори и учени – Петрарка, Бокачо, Еразъм – това е времето на Платон и на Цицерон. Именно през ранния Ренесанс понятието „античност“ започва да означава по-конкретно културата на Гърция и Рим в техния разцвет. През този период гръко-римската античност се налага като универсален политически и културен модел.

 

Този модел се изгражда върху няколко основни положения:

 

1) Историята на Гърция и историята на Рим образуват една обща история на античния свят. Свързването на двете истории става на практика след завладяването на Гърция от Рим (146 г. пр. Хр.). То е плод на римската историография в периода I в. пр. Хр.-II в. сл. Хр., която иска да представи историята на Рим като естествено продължение на историята на древна Гърция. Тогава се налага и митът за гърка Еней като основател на Рим – алтернатива на мита за местните основатели на Рим – Ромул и Рем. За историците на Древна Гърция Рим дълго време не съществува на политическата и културна карта, но именно един грък историк и философ – Плутарх от Херонея, който пише през I-II в. сл. Хр., ще направи много за свързването на двете истории в едно цяло със своите успоредни биографии на велики личности (Ликург и Нума, Александър и Цезар, Демостен и Цицерон и т.н.).    

 

2) Културата на Гърция и Рим са една обща култура. Римляните влизат в отношение с гръцката култура най-напред на самия Апенински полуостров, в чийто южен край елините имат колонии от VIII в. пр. Хр. Именно от тези колонии етруските заемат елинската азбука, която по-късно от тях заемат римляните. Първият период на елинофилство в Рим е през I в. пр. Хр.: в края на този век един поет – Квинт Хораций Флак, възкликва, че покорена Гърция е покорила грубия си победител със своята култура. Докато Цицерон обаче имитира Платон и превежда гръцката философска лексика на латински (на него дължим думи като „материя“ и „есенция“), римските военни не се отнасят с такова преклонение към елините. През 146 г. пр. Хр. Луций Мумий превзема Коринт – един от най-богатите на култура гръцки градове – и го изравнява със земята; същата е съдбата и на Атина, която е напълно разрушена през 86 г. пр. Хр. от Луций Феликс Сула. Градът е възстановен до блясъка си на културна столица едва 200 години по-късно при управлението на императорите елинофили Адриан и Марк Аврелий.

 

3) Културата на античността е антропоцентрична, в нейния център е човекът. През V в. пр. Хр. софистът Протагор твърди, че човекът е мярка на всички неща и това изречение бележи революция в мисленето за човека: отделният човек започва да се възприема като нещо различно от своя род и да се отъждествява със самия себе си и с някакъв политически колектив, съставен от хора, с които няма кръвна връзка (община, град, държава). От друга страна, тази „революция“ засяга едва малцина. Жените и децата имат до края на античността ограничени социални и политически права, а робите – никакви. Впрочем, за някои от най-рационалистично настроените умове на античността – например Аристотел – робството е природен феномен; дори и ранните християнски отци, които приемат хората за равни, няма да пледират за премахване на робството. Макар и центрирана около фигурата на човека, античността не е култура на равенството, а йерархична култура, в която се цени добрият господар и добрият служещ.

 

4) Културата на античността е светска. Тя е светска в две отношения. Първо, от много ранен момент – VII-VI в. пр. Хр. - в елинските градове се развива философска култура, която търси обяснение не само за света и неговото устройство, но и за начините, по които мислим за света. Второ, боговете и на древните гърци, и на древните римляни са антропоморфни: те изглеждат като хора, действат като хора и отношенията на човека към тях е като към хора. В същото време този прочут рационализъм е придружен от всякакви суеверия, вяра в свръхественото и табута. Делничният календар е изцяло организиран около религиозните празници – и в Гърция, където всеки град си има свой календар, и в Рим, където календарът се изготвя и съблюдава от жреци специалисти. Най-сетне, разликата между философските школи и религиозните братства никога не се дефинира ясно: питагорейците, които издигат в култ числата, са смятани и за религиозна група (заради хранителния си режим и табутата, които съблюдават), докато християните са първоначално приемани за една от многото философски групи, дошла от Изток.

 

5) Културата на античността е култура на демокрацията. Демокрацията се появява в Атина в средата на V в. пр. Хр. и е сред основните причини за разцвета на атинската култура. До управлението в Атина обаче имат достъп само пълноправните мъжки граждани, които са не повече от 30 % от цялото население на Атина, и управлението на мнозинството е само формално, докато на практика управлява един т.нар. „простат на демоса“ или „защитник на народа“ (най-известният от които е Перикъл). В чист вид демокрацията оцелява едва няколко години, от 411 до 403 г. пр. Хр. и този период се свързва с безредия, разруха и политически убийства. Когато се говори за демократичната култура на античността, се говори не толкова за самата демокрация (впрочем, непозната като практика в Рим), колкото за: поставяне на гражданското благо пред личното и родовото; развитие на идеята за гражданство; равен достъп на всички граждани до институциите на управление; изборност и мандатност на длъжностните лица; публичност на обществения процес; вземане на решенията чрез обсъждане и достигане до консенсус.

 

6) Културата на античността е култура на градовете. За античността и особено за гръцката античност е типично това, че държавата е повече вътре в града (под формата на институции за управление), отколкото градовете са в държавата. Градовете притежават завидно самоуправление и гражданинът се чувства повече гражданин на своя град, отколкото на своята държава. От друга страна, през античността за пръв път се създават мултиетнически държави от съвременен вид – първо тази на Александър Македонски през IV-III в. пр. Хр., а по-късно и Римската държава. Освен епоха, в която се появява идеата за гражданство, античността е и епохата, в която се появява идеята за космополитизъм (още през IV в. пр. Хр.).

 

7) Културата на античността е култура на камъка. Всъщност това е вярно в много по-малка степен, отколкото за културите на Близкия изток – впечатлението ни се дължи най-вечена прехласването на писателите романтици от XVIII в. по античните руини. Древна Гърция и Древен Рим са по-скоро култури на дървото. Къщите са от дърво, храмовете са дървени, театрите са дървени, играчките са дървени, дървен е и най-важният инструмент за пренос на култура – корабът. Дори думата за „материя“ на старогръцки – hyle, означава „дървесина“. Публичните сгради и храмовете в Атина се строят с камък чак след опожаряването на града от персите през 480 г. пр. Хр. Оцелелите и до днес импозантни амфитеатри пък са строени или в епохата на Елинизма (IV-III в. пр. Хр.), или през римската епоха. Впрочем, и статуите на боговете са първоначално най-често от дърво. Дървото се рисува в различни цветове и тази практика се запазва и когато статуите се правят от камък. Днешната представа за белокаменните статуи се дължи на факта, че с времето боята е опадала.

 

8) Културата на античността е култура на знанието. Почти във всяка сфера – от математиката до литературата – авторите от античността са оставили ненадминати образци. Самите тези думи като „философия“, „математика“, „литература“ са или гръцки, или латински. Трябва да се отбележат обаче два факта: първо, че тази култура на знанието не води до масово повишаване на грамотността (грамотните са средно не повече от 10 процента през цялата античност) или благосъстоянието на живот в античните градове – тя се поражда в една аристократична среда, плод е на силно естетизирана култура на свободното време и почти няма практическа насоченост; второ, античната наука е притежавала всички знания, необходими за да осъществи техническа революция като тази в Англия през XVIII и XIX в., но прогресът не се разпознава като ценност – повече се цени възпроизвеждането на едно традиционно минало. През II в. в Александрия един гръцки математик създава парен двигател, който обаче се използва за забавление в цирка.  

   

 

Георги Гочев